fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Теофано Калояни: Човек трябва първо да живее, изкуството ще го срещне по пътя

9 мин.

Теофано Калояни носи космополитна душа с дълбоки балкански корени. Родена през 1967 г. в Атина, тя израства в Швеция, където родителите ѝ намират убежище по време на диктатурата на Черните полковници в Гърция между 1967 г. aи 1974 г. След завръщането в родината тя твори в различни сфери – реставрация на икони, народно пеене в традиционния стил ребетико, византийско псалмопеене. Като писател дебютира едва на 20-годишна възраст със „Смъртта на рицаря Челано и други истории“. Втората ѝ книга – „Истории от Светото писание“ се появява 13 години по-късно. Десислава Микова се срещна с писателката на Международния литературен фестивал в София.

Родена сте в Гърция, израствате в Швеция, но разкажете ми за онази баба, от която сте наследили името и таланта на разказвач на истории и която Ви свързва с България.
Баба ми, която също се казваше Теофано и на която съм кръстена, всъщност ме отгледа, защото родителите ми бяха много млади. Когато съм се родила, още следвали в университета. Била съм дете на деца практически. Затова баба ми поела контрола над ситуацията. Тя беше много авторитетна фигура в семейството, а за някои неща имаше особени възгледи. Освен това беше обаятелен разказвач, така че ми предаде това, но някак си без да ме учи съзнателно. Сякаш беше решено да стане така, без никога да сме го решавали. Беше наследство. Тя е дъщеря в семейството на търговци от Пловдив. Идва в Гърция през 20-те години, след Балканските войни и Първата световна война. Тъй като родителите търгували с платове, тя и сестрите ѝ донякъде следват семейната традиция – стават дизайнери на рокли.

До каква степен нейните истории ви оформиха като писател?
Нейните истории имаха по-дълбоко значение. Тя се опитваше да ме образова, без да ме отегчи. Когато човек възприеме прекалено дидактичен подход, когато се опитва да научи някого на нещо, просто губи вниманието му. Нейният начин да ме обучава беше чрез тези истории, в които винаги имаше много символика. Мисля, че това е типично балканско – всички популярни разкази, приказките по балканските земи – всички те имат по-дълбоко и определено символично значение. Това беше начинът на моята баба да ме научи на неща за живота, за смъртта, за любовта – винаги чрез истории, пълни със символи.

Смесвате балкански митове с християнски притчи.
Мисля, че те са изначално смесени. Православната християнска вяра има дълбоки корени на Балканите и е тясно преплетена във фолклорните традиции. Дори в църковния живот могат да се открият много, много езически трациции, които са оцелели и са се слели с православните ритуали. Надгробните надписи, източните церемонии, които провеждаме – все неща, които се намират някъде между официалната църква и народните предания.

kaloyani_chelanoПонякога звучи сякаш разказите Ви са основани на исторически факти. Вярно ли е това?
В повечето случаи полагам усилието да проверя историческия контекст, защото искам да бъда коректна. Искам да разказите ми да имат достоверна връзка с историческата реалност. Понякога обаче си измислям. Обявявам нещо като исторически факт, но той не е съвсем такъв – измислен е от мен. Но винаги, винаги се осланям на историческите факти за изхода в сюжета и за историческите фигури, които са много близки до героите, които използвам в художествените текстове.

Често се връщате назад в историята и оставяте въображението си да я пресътвори. Защо избирате този подход?
Повечето от нас в някакъв момент в живота си мечтаем за възможността да се върнем назад и да живеем по друг начин – да постъпим по-добре, да избегнем грешкире, да съживим хората, които обичаме. Това е мотив, който използвам в много от разказите си – желанието и възможността да се върнеш в миналото – всеки в собственото си минало, за да поправи грешките си.

Родителите Ви заминават в Швеция като политически емигранти.
Когато хунтата идва на власт, те са студенти, политически ангажирани младежи, затова изобщо не се чувствали сигурни в новата обстановка. Те потърсиха убежище, бяхме бежанци. Заминахме за Швеция без паспорти и без никакви други документи – преживяхме същото, което преживяват милиони сирийци днес. Посрещнаха ни радушно, оказаха ни пълна подкрепа, родителите ми продължиха образованието си в шведски университет, аз тръгнах на училище там и бях образована като шведка. Само от нас зависеше дали да се върнем в родината си, когато демокрацията се възстанови, така че избрахме пак да заживеем в Гърция.

От гледната точка на собствения си опит, как гледате на ситуацията с бежанците на Балканите днес?
Днес има два вида имигранти – бежанци и такива, които мигрират по всякакви различни причини. Държавите на Балканите обаче не са много богати, имаме си наши собствени проблеми. Икономическата криза в Гърция е в разцвета си (смее се), другите държави също срещат много трудности по пътя на развитието си, затова негативната реакция е донякъде обяснима. От друга страна, тук имаме дълбоки традиции на гостоприемство и добросъседство. Така че чувствата са смесени. Смятам, че негативната реакция е симптом на много по-дълбока криза в гръцкото общество. Нямаме ясна представа какви искаме да бъдем, как искаме да живеем и за какво бъдеще мечтаем. Според мен това е и европейски проблем. Италия търси отговори на същите въпроси за бежанците и имигрантите. Трябва да посрещнем тези проблеми като европейска общност.

Ако си представите себе си като писател от бъдещето, който се връща в миналото, как бихте пресътворили днешната историческа епоха?
Това е дълбоко политически въпрос, нали? (смее се)

Донякъде.
За да пресътвориш миналото, когато си го преживял, трябва да намериш отговори на политически въпроси. Мисля, че глобализацията, която оформя планетата днес, оставя много дълбоки следи в развитието на всяка една държава. В този смисъл бих направила опит да преосмисля значението на глобализацията. Някои хора станаха много богати, а други – много бедни, а това разделение на човечеството не е добро за бъдещето. Ако погледнете историята на XX век, всички тоталитарни кризи в това столетие произлизат именно от разделението на бедни и богати. Това бих пресътворила. Както във всички мои разкази, всичко е много преплетено и трябва да подходим към проблемите си от етична, не само от икономическа гледна точка.

Баба ви, а също и Вие, казвате, че понякога измислените истории са по-силни от реалността.
Вярно е и затова ги разказваме. Опитваме се да използваме историите, които измисляме, пишем и разказваме един на друг, като енергия, способна да промени действителността и като символ на действителността такава, каквато би трябвало да бъде. Такова е желанието ни. Живеем в много странен свят, в който измислените истории са много по-ясни от реалността. Реалността е много мъгливо понятие.

Гръцкият език, на който пишете, е ясен и елегантно изваян. Това е изненадващо, предвид образованието Ви в Швеция. Защо пишете на майчиния си език?
Когато се върнахме у дома, говорех по-добре шведски, отколкото гръцки. Родителите ми, като гимназиални учители, ми преподаваха гръцки вкъщи, но като на ученичка, не просто като на дъщеря. Затова говорех на малко архаичен, литературен гръцки, какъвто не се използва в ежедневен разговор. С първите си стъпки в писането напипах и стила си – с множество архаични думи и фрази от класическия гръцки, използван през XIX век. За мой късмет, този хибриден език проработи и за мен, и за читателите.

Когато човек говори два езика, често се улавя, че превежда собствените си мисли, докато говори. Когато се самопревежда, човек поставя определени граници – има много по-ясна мисъл, изразява се по-стегнато и е много конкретен в думите си. Когато говори свободно, понякога се разлива – губи усещане за сдържаност.

Предимство или недостатък е човек да съчетава повече култури в себе си?
В моя живот винаги е било предимство. Способността да се идентифицираш с различни култури те подготвя за всички нови неща, с които ще се сблъскаш. Когато човек е попадал в среда, към която е трябвало да се приспособява, и се е справил веднъж, вече е готов да се справя отново и отново. Обучен е веднъж завинаги.

Книгите Ви жънат голям успех, но не продължавате да пишете след тях.
Аз живея за приключенията и опита в живота, имам инстинкт за промяна. Не мога да го обуздая. От писането преминах към рисуването и завърших Художествена академия. Сега уча музика. Смятам, че докато продължавам да уча нови неща, се чувствам жива. Не знам кога и дали изобщо ще се върна към писането, може би когато стана баба, на което се надявам – когато няма да мога да излизам и да правя други неща. Изкуството не е самоцел. Човек трябва първо да живее, а изкуството ще го срещне някъде по средата на пътя. В този смисъл като артист аз нямам амбиции. Искам да правя неща, които са интересни на мен, и ако някой друг също ги намери за интересни, толкова по-добре. Но нямам за цел непосредствено да увлека публиката около някой свой проект. Не е необходимо през цялото време да има общуване. Необходимо е да правиш, да научаваш, да преживяваш нови неща. Това важи за всички хора, не само за хората на изкуството.

Вижте и видео от интервюто с Теофано Калояни в сайта на Би Ай Телевизия.