fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Големите

Труман Капоти с тесте карти в джоба и камшик в ръка

10 мин.
truman kapoti

“Междувременно аз съм си пак тук, сам в мрака на моята лудост, сам с моята колода карти – и, разбира се, с камшика. даден ми от бога.”
Труман Капоти

30 септември 1924г. до 25 август 1984г. Две дати, които заключват един човешки живот. Все някога човек спира да съществува. След него остават спомените на живите.

Кой обаче е Труман Стрекфус Персънс? Роден на 30 септември 1924 г. в Ню Орлианс, щата Луизиана в семейството на чиновник и кралица на красотата. Когато е едва 4-годишен, родителите му се развеждат и той прекарва детството си…

Може ли някой спомен за него, някоя книга или интервю да ни дадат точния отговор? Едно ние виждаме у хората, друга е реалността, а трето мислят те сами за себе си. Един от героите на Капоти – П. Б. Джоунс, казва:

“Едно нещо може да е истина, но това не значи, че е правдоподобно – както в живота, така и в изкуството. (…) тъй като истината не съществува, тя не може да бъде нищо друго, освен илюзия – обаче илюзията, този страничен продукт на разбулващото майсторство, може да достигне върхове, доста близки до недостижимия връх на Съвършената истина. Например изпълнителят на женска роля. Актьорът е в действителност мъж (истината), докато се прави на жена (илюзията) – а от двете по-вярна е илюзията.”

Капоти е съвършен разказвач на истории. Той е изящество на езика, завършеност и плътност на образите, мекотата на повествованието, усърдност, педантичност и болезнена амбиция – това научаваме за писателя, посредством творбите му. Той е “не-измислен роман”.

Капоти е американски писател и журналист; хомосексуалист. Тези, които са го познавали, казват, че бил екстравагантен, много чувствителен, превзет и суетен като тийнейджърка. Имал способността да изслушва, да задава правилните въпроси. Сприятелявал се бързо. Имал нужда от внимание и лесно ставал душата на компанията. Заедно с това бил самотен, чужд и самовглъбен. Пристрастен към алкохола и наркотичните вещества (като всеки уважаващ себе си гениален творец).
Колко истина има в тези думи и колко илюзия? И кое е по-вярното?

Не искам да преразказвам живота на Труман Капоти. Предпочитам да цитирам писателя, произведенията му и хората, които са го познавали. Нека този колаж от спомени да бъде знак на уважение към творческата гениалност, която вдъхновява.

За началото

Труман Капоти“Започнах да пиша, когато бях осем годишен – това ми дойде просто изневиделица, не бях вдъхновен от ничий пример. (…) И така, един ден започнах да пиша, без да знам, че се заробвам до гроб на един благороден, но безмилостен господар. Когато бог ти даде дарба, той ти дава и камшик; този камшик е предназначен единствено за самобичуване.

Но аз, разбира се, не знаех това. (…) Беше много забавно – отначало. Престана да бъде забавно, когато открих разликата между хубавото и лошото писане, а след това направих едно още по-плашещо откритие: разликата между доброто писане и истинското изкуство; неуловима, но безжалостна. И тогава бичът се стовари! (…)

На 17 години бях завършен писател. Ако бях пианист, това щеше да е времето на първия ми концерт.” Капоти решава, че вече е готов да публикува и праща разкази до различни списания. “И моите неща започнаха да излизат по страниците им. (…)

След това, през 1948-а, издадох роман: “Други гласове, други стаи”. Критиката го посрещна добре, стана бестселър. Поради ексцентричната авторова снимка на обложката, това бе също началото на една скандална слава, която години вече върви по петите ми. Във всеки случай мнозина обясняват търговския успех на романа с тази снимка. Други сметнаха книгата за необяснима случайност и вдигнаха рамене: “Смайващо, как е възможно толкова млад човек да пише така добре?” Смайващо ли? Че аз пишех всеки ден от 14-годишен.”

Издателят Бенет Сърф си спомня за първата си среща с младия Капоти:

“Не повярвах на очите си, когато детето-чудо се появи, сякаш валсираше. Изглеждаше около 18-годишен. Блестящ, весел, невероятно самоуверен. Казахме му, че ще издадем всичко, което напише. (…) Издадохме “Други гласове, други стаи” през 1948г. и успехът беше незабавен. Всеки разбираше, че на литературната сцена се е появило едно значимо присъствие. (…)

Той е много талантлив, не е за вярване колко много, роден писател, но не налучка ли най-точната дума, може цял ден да си блъска главата, докато я намери. Виждал съм го с очите си. Ала довърши ли книга, тя е изпипана като шлифован диамант.”

За черно-белия прием

“Труман ставаше все по-известен, познаваше се с все повече знаменитости. (…) Личност като него е любима тема на съставителите на рубрики за светски живот. Приемът, който той даде през 1967г., беше светското събитие на десетилетието. “Ню Йорк Таймс” публикува пълния списък на гостите, да си поканен, означаваше – в очите на обществото, – че си достигнал горното стъпало на социалната стълбица. (…) Труман беше във възторг. Похарчи състояние, но това не беше от значение за него.”, споделя Бенет Сърф.

За “Закуска в Тифани”

Закуска в ТифаниКапоти става световно известен след написването и филмирането на “Закуска в Тифани”. Холи Гоулайтли е един от най-притегателните и загадъчни женски образи в световната литература. Тя е чиста и истинска въпреки фалша и мръсотията на живота, който си е избрала да преследва.

“Не, мисълта ми е, че човек трябва да бъде честен пред самия себе си. Можеш да бъдеш всичко, но не и страхливец, неискрен, двуличен, курва: предпочитам да имам рак, отколкото нечестно сърце. Това не е лицемерие. Чисто и просто практичност. Ракът може да те довърши или не, обаче другото направо те унищожава.”, казва Холи.

Този роман е перфектно изграден, факт, който признават и най-големите критици на писателя.

За Марлон Брандо

През 1958-а Капоти прави интервю с Марлон Брандо – разговорът му с актьора е на четвърто място в класацията на „Гардиън“ за 20-те най-велики интервюта на ХХ век. Брандо разкрива пред Капоти повече, отколкото би желал. Актьорът се изповядва. Говори за неспособността си да се влюби; за самотата и липсата на приятели; за това, че големият успех тежи колкото големия провал. Брандо е бесен, след като интервюто излиза, защото Капоти не е премълчал нищо.

“От всички позирали за портретните ми етюди най-много се засегна героят на “Сеньорът в своите владения”, Марлон Брандо. Не ме обвини в преиначаване, но изглежда остана с впечатлението, че зложелателно и даже подло съм проникнал в един лично негов свят на душевно терзание и изключителна интелектуална чувствителност. Мнението ми? Че даже много добронамерено съм разказал за един раним младеж, който е гениален, но не блести с умствените си способност.

Всъщност профилът на Брандо за мен е важен по литературни съображения; написах го, нагърбвайки се да докажа едно мое схващане за белетристиката. Разсъждавах така: кое е най-ниското равнище на журналистическо майсторство (…) Разбира се, интервюто с филмовата звезда, с идола от сребристия екран: мигар има нещо по-неподатливо на облагородяване? След като избрах Брандо за обект на експеримента, проверих екипировката си (тя се състои главно от дарбата да запаметявам продължителни разговори – способност, която усърдно развивах, защото фанатично вярвам, че водиш ли си бележки – предизвикваш фалш). Много неща трябваше да запаметя в дългите часове, докато Брандо мънкаше и се отплесваше, но нахвърлих всичко на хартия на сутринта след “интервюто”, после го обработвах месец, неподпомаган от сюжетна линия – за писателя тя е същото, което са въжето и пикелът за алпиниста.”, споделя Капоти

За “Хладнокръвно” или може ли творбата да убие автора си

Hladnokravno Truman Kapoti“Исках да взема най-низшата форма на журналистиката и да се убедя, че е възможно тя да се изпипа, докато се извиси до художествено слово. Да работя там, където е най-трудно да обработиш едно свински ухо до копринено мека кесия.”

“…исках да напиша журналистически роман, нещо мащабно, което да притежава правдоподобността на факта, непосредствеността на филма, дълбочината и свободата на прозата и изяществото на поезията. Едва през 1959 година някакъв тайнствен усет ме насочи към темата – едно бегло споменато от криминалната хроника убийство в някакво затънтено кътче на Канзас – и едва през 1966-а можах да публикувам резултата: Хладнокръвно. (…)

Да, това наистина беше като покер с високи залози; в тия шест години на нервно напрежение не знаех става ли книгата или не. Това бяха дълги лета и мразовите зими, но аз продължавах да раздавам картите, да играя доколкото мога добре с тези, които ми се падат. Тогава се оказа, че книгата е станала. Много критици възразиха, че “документалният роман” бил словесна уловка, измама, че в това, което съм направил, нямало наистина нищо оригинално или ново. Но има и други, които не мислеха така. (…)”
Капоти се сприятелва с убийците от Канзас. Пери Смит му разказва целия си живот. Тъмното детство. Побоите. Обърканата си сексуалност. Самият Капоти има много подобни спомени. „Имам чувството, че аз и Пери сме отраснали в една и съща къща, но той е минал през задната врата, а аз през предната“, казва писателят.

Книгата става бестселър. Капоти е на върха на успеха, но в същото време се чувства опустошен. „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен.“

За “Сбъднати молитви” – незавършеният документален роман

Труман Капоти“През 1972 започнах да работя върху тази книга [“Сбъднати молитви”], като написах най-напред последната глава (винаги е добре да знаеш накъде вървиш). После написах първата глава. (…) Продължих по същи начин, пишех отделните глави разбъркано. Това беше възможно единствено защото фабулата – или по-скоро фабулите бяха истински и всички действащи лица действителни. “Сбъднати молитви” не беше книга, замислена като обикновен роман, при който фактите са замаскирани като измислица. Аз целя обратното: не да слагам маски, а да демаскирам.”

Капоти не успява да осъществи замисъла си. След “Хладнокръвно” не завършва друг роман. Издава разкази и репортажи. Появява се пиян в шоуто на Стенли Сийгъл и казва, че обмисля самоубийство. Експериментира с хапчета, алкохол и наркотици, както го прави и с литературните жанрове – смесва ги. Умира на петдесет и девет години в Калифорния.

Прочетете още текстът на Лора Филипова за Труман Капоти в „Големите“.

Прочетете още и ревютата на „Хладнокръвно“ от Габи Кожухарова и Бела Чолакова.

[ + ]