Гледах „Убийство в Ориент Експрес“ малко след премиерата му и дълго се канех да напиша ревю, но все нещо ме спираше. С наближаването на Седмица на трилърите и криминалната литература в „Аз чета“ реших, че е време да извадя записките и най-накрая да споделя мнението си за тази нова адаптация на любимата на мнозина читатели история.
Още в началото филмът впечатлява с красиво заснети сцени, спиращи дъха планински гледки и кадри от птичи поглед на влака, прекосяващ безкрайни заснежени местности. Основно заради тях „Убийство в Ориент Експрес“ си струваше да се види на голям екран.
Режисьор е Кенет Брана, когото много харесвам, но след като видях неестествените мустаци, които е решил да използва за ролята на Еркюл Поаро, в която също се въплъщава, у мен се появиха известни съмнения. Разбирам, че мустаците са сред отличителните характеристики на героя, но в случая привличат такова внимание, че заслужават отделно споменаване във финалните надписи.
В крайна сметка Брана се справя блестящо в ролята на малко странен, своенравен, но и забавен персонаж, различен от досегашните версии, които сме гледали. Ако сме свикнали да виждаме прозорливия детектив като методичен и донякъде безчувствен образ, уповаващ се на праволинейните си разбирания за закона и справедливостта, то сега Брана ни показва една по-човешка негова страна. С развитието на историята Поаро осъзнава, че нищо не е само добро или лошо, че във всеки от нас, във всяка ситуация има по малко и от двете и трябва да се научим да живеем с това.
Винаги съм намирала книгите на Агата Кристи за интригуващо написани криминални загадки и нищо повече. Романи, които ще те накарат да си размърдаш мозъка, без да те държат в излишно напрежение, с последна сцена, в която всички неизменно се събират в едно помещение и там престъпникът бива разкрит с подробно разяснение на случилото се.
Всеки, който е чел „Убийство в Ориент експрес“ (изд. „Ера“), няма да се учуди от финала. Изненадващи за мен обаче бяха чувствата, които актьорите съумяват умело да пресъздадат и да събудят у зрителите. Това е качество, което Кристи, въпреки невероятния си талант за изграждане на криминални сюжети, не успява да покаже в книгата. За това, разбира се, са отговорни цялата плеяда звезди, събрани от Брана – Джони Деп, Мишел Пфайфър, Джуди Денч и още много. Почти всеки получава своя момент да заблести, да демонстрира таланта си в близък план, докато тече разпитът му, и да ни трогне със своята история.
Но лентата съща си има своите несъвършенства. Предвид сюжета, действието няма как да бъде особено динамично и тази липса на раздвиженост изпъква още повече, когато го гледаш на голям екран и знаеш, че в съседство Тор се бие с Хълк, а Батман аха да се забие в 3D очилата на някой развълнуван фен. „Убийство в Ориент експрес“ няма как да предложи подобен екшън, въпреки че към края има такива опити с една-две по-драматични сцени, които на фона на целия филм изглеждат не на място и пресилено.
Режисьорът доста често използва движението на камерата, за да придаде динамика на иначе статични сцени, което се оказва успешен подход, макар че в един момент малко се изтърква. Информацията за случая е поднесена бавно, на части, с постепенно нагнетяване на напрежението и засилване на очакването. Музиката би била много полезно допълнение към този ефект, но за съжаление в случая тя не се откроява по никакъв начин. Изключение прави финалната песен, изпълнявана от Мишел Пфайфър, която носи силно послание за тъга и загуба.
Какво е справедливостта? Има ли справедливост в отмъщението? Може ли едно престъпление да оправдае друго? Това са въпроси, които неизменно ме следваха, след като прочетох книгата, а филмът отново ми ги припомни и запечата още по-трайно в съзнанието ми. За това до голяма степен допринесе актьорската игра – съживи емоции, които досега не съм успявала да усетя в книгите за Поаро. Дори само заради това понякога мудното и предсказуемо двучасово пътешествие с Ориент експрес си заслужаваше.
