fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Весела Ляхова: В „Бежанци“ е съдбата на половин България

14 мин.

„Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит“, пише Весела Ляхова в предговора към своя роман „Бежанци“. В него тя за първи път направи достояние на широката публика малко известната трагедия на обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война. След удоволствието от прочитането на книгата за мен е вълнуващо да се срещна с авторката и да разговаряме за дългогодишната й работа върху романа и неговите послания.

bezhantsi„Бежанци“ е вече по книжарниците от август месец, след петнадесетгодишен упорит труд. Удовлетворението сигурно е голямо!
Да, така е. Удовлетворението е още по-голямо, когато има проявен интерес към книгата, защото в края на краищата това е и целта на нейното написване.

Възприема ли се тя по начина, който очаквахте?
Бих казала, че в най-общи линии да, даже някои от оценките надминаха в някаква степен моите очаквания. Имаше изказвания с доста похвали за романа. От това бих направила по-скоро извод, че в сегашната литературна ситуация като че ли читателите са петимни за подобен род литература. Нещо такова не се беше появявало дълго време и се посрещна много добре.

Имахте ли срещи с хора, чиято семейна история е свързана със съдбата на бежанците?
Имах обаждания от хора, които са прочели романа и на които личната им история е свързана с подобни събития, но… това е съдбата на половин България. Всеки втори-трети българин има някого, на когото баба ли, дядо ли, е бежанец от земите, които в момента са извън България.
За историята, която аз разказвам, се знае много по-малко в сравнение с предходните преселнически вълни, които следват Балканските и Първата световна война. Фактът на дългото премълчаване на тези събития вероятно подсилва емоционалния ефект върху читателите, особено тези, които имат лична връзка.

Имаше ли момент на избор дали да напишете документална книга по тази тема, или от самото начало бяхте уверена, че това непременно ще е роман?
Никога не съм имала колебание какво ще пиша. Аз не съм искала да правя историческо изследване, въпреки че във времето, в което се заех с темата, историческите изследвания бяха толкова малко, че действително имаше нужда подобно нещо да се направи. Аз съм творец на художествена литература, историческите изследвания са за историците.
Това е първият ми роман, но не е първото ми художествено произведение, и в този смисъл съм схващала своята задача именно като задачата на писател – да пресътвори едно историческо събитие със средствата на художествената литература.
Факт е, че историческите проучвания ми бяха много необходими, за да мога да напиша този роман. За мен беше ясно, че само със спомените, които имам от своите деди, просто няма да стане.

До каква степен повлия на избора на тема Вашата лична свързаност със тези събития?
Решително повлия, тъй като не бях срещала преди това в учебниците по история нищо по темата. Чувала бях разкази от първа ръка за събитията от участници, преки свидетели, и бях наясно, че това е една голяма тема, напълно непозната в българската литература. Бях длъжна пред своите деди да разкажа за тяхното страдание.

Срещнахте ли някакви специфични трудности при работата Ви по подготовката на романа, като липсващи документи, мъгляви периоди, спорни факти?
Мъгляви периоди – не бих казала. Просто до 90-та година на тази тема не се говореше по някакви съвсем политически причини. Във времето, в което започнах да работя върху романа, вече започнаха да излизат на бял свят исторически изследвания от български автори, които повдигнаха завесата и се опитаха да отхвърлят клишетата, да навлязат дълбоко в тая хлъзгава материя. Споменала съм ги в предисловието си. Бих казала, че са провели изследванията си отговорно и с научна съвест, затова им се доверих напълно.

В „Бежанци“ има страшни моменти, има много смърт. Как се пише за жестокостта, за убийствата? Вие не търсите да въздействате върху читателя на всяка цена, да предизвикате една непосредствена реакция – нещо, което аз наричам „емоционално изнудване“. Повествованието се отличава с известна дистанцираност, която като че ли прави нещата още по-въздействащи.
Първо, трябва да Ви призная, че поради личната ми ангажираност писането беше свързано и с емоции за самата мен. Някои от разказваните случки съм ги изживявала дълбоко лично, вълнувах се и докато ги описвах. Но както за смъртта, за насилието, така и за всичко друго по начало трябва да се пише честно и открито.

Аз смятам, че директното въздействие над читателя не е особен комплимент нито за него, нито за автора. Всеки читател има собствен опит, интелигентност, ум, ако щете, има собствени чувства и той трябва да бъде оставен да осмисли и съпреживее това, което му се разказва, без да бъде, както казвате Вие, изнуден, да му се натрапват готови внушения.

Но събитията сами по себе си са толкова страшни, толкова силни; съдържат толкова много насилие, има толкова много страдание и болка в съдбите на героите, че един нормален човек е естествено да ги преживее емоционално, да почувства в дълбочина цялата трагедия, сполетяла моите герои.

Един от особено важните проблеми, които романът поставя, е проблемът за властта. Всяка власт идва с убеждението, че е в правото си да управлява, а съдбите на обикновените хора не интересуват никого. Моралната победа ли е единственият възможен изход – да останат верни на своето достойнство, да не предадат себе си?
Да, това наистина е един от изходите.

В контекста на събитията изглежда като че ли единственият възможен изход.
В много от ситуациите за съжаление човек е така поставен, че действително това му остава единственият изход. Не искам обаче да предрешавам нещата и да внушавам някаква песимистичност, че няма как да се въздейства.
Действително повече трябва да се занимава литературата, а и не само литературата, точно с въпроса за властта и нейната отговорност към съдбата на обикновените хора, защото обикновено властниците забравят, че притежават властта в името на другите, в името на обикновените хора… На това сме свидетели и до ден днешен, буквално до настоящия момент.

Нещата, които се случват в романа, не са изключение. Но проследявайки съдбата на героите, чрез романа си се опитвам да покажа, че дори такъв изход да има – изходът в запазване на себе си, на личното достойнство, на верността към правдата, това пак е някакъв изход, пак е някаква съпротива срещу безчинствата на властта и на политиката.

Аз не си правя илюзии, че някой ще почне да се съобразява с най-обикновените хора и ще ги пита какво сега да направим и как да го направим, въпреки че май точно това трябва да стане. Властта е в ръцете на управляващите с цел чрез нея те да служат на тези, които управляват. Впрочем, няма да скрия – може би и не може да се скрие, че част от разбиранията си за властта съм вградила в образа на адвоката Германов от романа.

Разглеждате по интересен начин въпроса за националното самосъзнание. Българските малцинства поради специфичното им положение са разкъсани между любовта към земята, на която се намират, обаче не е тяхна, и земята, в която не живеят, но смятат за своя родина. Какво е „родното“ – дали е земята, на която си построил къщата си, или онова, което те свързва чрез гените ти с предците?
Да, ето това е изначалната драма на тези герои, защото най-прекрасно би било да има съвпадение между произхода, отечеството, и родината. Героите ми го мечтаят, но то им е отказано от съдбата. Тези хора, благодарение на същата политика и власт, анонимна, която се прави някъде, са се оказали извън родината си – трайно. На съвременен политически език бихме могли да кажем, че това е едно българско малцинство в границите на гръцката държава.
Но забравени от политиката, от властта, тези хора са оставени сами на себе си – и от България, и от Гърция. До войната някак си са успявали да съществуват безпроблемно. Може би не чак толкова безпроблемно, но когато идва големият въртоп, онова преди въртопа им изглежда вече направо идилия. Изглежда им направо неземно щастие, в което те са живели.

А какво включва „родното“ – ами то включва земята, която страшно много обичат – това си е тяхната земя; родното село, което страшно много обичат, защото всичко в него е направено с техните ръце, с техните усилия. И когато трябва да го напуснат, за да търсят спасение, естествено това е разкъсваща драма.

Ще се окаже впоследствие, че и това не е най-тежката драма. С всяко влизане навътре в историята те получават все по-голям и по-голям товар, все повече удари.

Националното самосъзнание на героите ми определено е водещо за тяхната съдба. Независимо от това, че са се опитвали в Гърция да се впишат – и то е нормално, и сега имаме в България малцинства, които трябва да се впишат, за да могат да съществуват нормално.

Но преломният момент е, когато е трябвало да отстояват своето национално самосъзнание; когато се озовават пред избора дали да останат по родните си места и да престанат да се считат за българи, или да бъдат българи, да съхранят националното си самосъзнание, но да напуснат родните си места. Моите герои са избрали второто. Има хора, които са избрали първия вариант. И двата случая са екзистенциално драматични, защото са свързани със съзнателна загуба и отказ от нещо скъпо и същностно. В единия случай това е земята, в другия- самосъзнанието.

Въпрос на преценка за всеки отделен човек кое в дадения момент е по-важно. По-голямата част от моите герои са избрали да напуснат Гърция и да дойдат в България.

Спомням си това, което ми казваше дядо ми. Много пъти съм го питала можели ли са да отидат в Македония или някъде другаде- в романа става въпрос за това как изкуствено са ги македонизирали. Той ни казваше така:

„Ние бяхме българи, ние не можехме да отидем никъде другаде, когато ни подгониха, освен в България. Не ни е дошло наум да отидем някъде другаде“.

Да надникнем за малко в писателската Ви лаборатория. „Бежанци“ е голям роман, с богат сюжет и много герои, което прави заплитането и развитието на връзките между тях не особено лесно. Имахте ли предварително набелязана схема на основните герои и техните съдби, или започнахте отнякъде и те сами си поемаха по своя път с течение на написването на книгата?
Такъв голям роман, епическо произведение, не може да бъде написано само с вдъхновение и то само да те води. Разбира се, аз имах план, като този план обхващаше основните опорни моменти – историческите събития, върху които трябваше да се разположат личните сюжети на героите.
Имах и отделни епизоди, които знаех със сигурност, че трябва да поместя в сюжета, и по този начин се получи една комбинация от тези две неща, за които казвате Вие.
Но това, което се случва с героите, техните избори, надежди, грешки и т.н., понякога си ставаха от само себе си, защото героите са като децата – като се родят веднъж, започват да си живеят свой живот, да проявяват своя характер, колкото и да звучи това като шаблонно, белетристично украшателство, но наистина е така.
Понякой път героите просто си имат собствена логика и тя изтегля събитията в посока, която първоначално не е могла да бъде предвидена.

Изпитахте ли затруднение при разработването на някой от героите?
Нека не звучи нескромно, но не ми беше труден нито един от героите. Аз обичам героите си и по тази причина никой не ми е труден. Вярно е, че някои принадлежат на една линия, други принадлежат на друга линия, но дори и тези, които са противници на главните герои, тези, които застъпват линията, противоположна на основните ми герои – дори и тях, бих казала, ги обичам, защото един писател трябва да може да вникне в същността на всеки от героите си.

Всеки човек има някаква причина да бъде такъв или онакъв. Писателят трябва да разбере защо той е такъв и да го каже честно и почтено, без да изкривява нищо, без да привнася нищо от своите разбирания върху разбиранията на героите.

В този смисъл, дистанцирането от тях е точно толкова важно, колкото и проникването в тях. И това е част от занаята.

Обичате ли да четете исторически книги?
Аз съм любител на историческото четиво и обичам да чета и романи, и изследвания. Не съм историк по професия, но интересът ми към историята е траен, свързан не само с любопитство и приятни емоции. Според мен историята като памет участва най-активно в знанието ни за самите себе си.

Как бихте определили себе си като читател?
Като много взискателен читател! И понеже аз самата действително съм много взискателен читател, затова се отнесох и много сериозно към писането на романа. Той ми струваше много време, но аз не съжалявам за нито един миг, който съм му посветила, защото така, както аз очаквам от другите да пишат и да проникнат в дълбочина, по същия начин като писател съм се отнесла към задачата си да вникна до най-дълбоките възможни основания на постъпките на героите си.

Обмисляте ли вече нова книга и дали тя ще бъде отново на историческа тема?
Да, обмислям, при това в главата ми има няколко проекта – тази дума не я обичам много, обаче те наистина са още проекти във фазата на тяхното оформяне. Да, смятам да продължа историята по-нататък, защото – аз го казах вече и с риск да се повторя – мисля, че разковничето за това, което сме сега, се крие там някъде, няколко крачки по-назад от това, което сме в момента.
А пък ние буксуваме от двадесет години, на едно и също място тъпчем и според мен причината е именно тази, че не сме си изяснили кои сме, какво сме направили и какво сме пропуснали да направим в миналото си, за да знаем какво да правим занапред.

Прочетете и ревютата на „Бежанци“ в Аз чета и  Книголандия.