“Хората често обичат да забравят. Но амнезията не запечатва миналото, нито пък заключва вратата към смъртта. Има друго време, време във времето, което не се претопява в бъдещето. Има друго настояще, което продължава да се разплита в миналото.“
„Вундеркинд“
Годината е 1987, героят е на петнайсет и има още две години до падането на Берлинската стена. Учениците ходят с униформи, дългите коси са забранени. И ако отстрани възпитаниците на софийското музикално училище изглеждат като привилегировани лигльовци, то зад фасадата на високото изкуство и успехите работи безмилостната машина, която ще те смаже, ако не играеш по правилата.
По онова време музикалното училище има привилегията да се помещава в историческа сграда на ул. „Оборище“ 5. Тя видимо се отличава от еднотипната архитектура на социалистическите постройки. Високите тавани, дървените врати с дърворезба, орнаментите по стълбището, шахматният под при главния вход и най-вече интригуващото й минало (тогава бивша собственост на католическата църква) придават ореол на тайнственост, създават усещането за храм, в който избраните таланти биват посветени в служене на музиката. Но достатъчен ли е талантът, за да оцелееш в света на вечното съревнование, родителски и преподавателски амбиции?
„Вундеркинд“ (изд. „Сиела“) ни въвлича в едно сюреалистично пътуване в миналото, като възкресява по въздействащ начин злокобната атмосфера на София от 80-те години. Град, обладан от пълзяща тъмнина и зло, изпълнен с демони и тревожно предчувствие за беда, а в него объркани юноши търсят в музиката спасение от безсмислието и лъжата, които са проникнали във всички кътчета на личния и обществен живот:
„Спареният въздух, смачканите граждани и бронзовите идоли изчезват и на тяхно място изниква необятен безплътен град, в който всичко – стените, цветовете, хората – е сътворено от звуци.“
Усещането за безнадеждност и мрак тегне над обитателите му както небето „ с цвят на гранит“. Дните се сменят сиви и безрадостни, въздухът е натежал от страх. Животът е толкова безцветен, че белотата на зимата идва като разнообразие. Едва започнали да се оформят като личности, Константин и неговите приятели виждат как хората с власт насочват съдбата им в предварително определени коловози и с инстинкта на младостта се опитват всячески да избягат от тях. Часовете свирене се редуват с предизвикателен секс, отсъствия от училище, кратки глътки свобода с няколко тайни дръпвания от скритите цигари. Бунтът им се разразява в яростна надпревара с пианото и ожесточено съревнование помежду им. Бесни пасажи се задъхват по страниците, отекват камбанени акорди.
В тази изпълнена с музика книга дори отделните глави носят наименованията на произведения от Шопен, Брамс, Рахманинов. Читателят се докосва до емоцията от музицирането, до вътрешния аспект на музикалното изпълнение. В тази част обаче, не можах напълно да се настроя на „вълната“ на автора. Имам резерви към „превеждането“ на музиката с думи. Когато свириш, даваш свобода на слушателя да я преживее по свой начин; започнеш ли да я описваш с думи, вече му поставяш граници. Ясно е, че Николай Грозни влага символичен смисъл в трактовката на всяко произведение, което маркира като жалон началото на следващата глава, но да дефинираш посланието на музиката в контекста на действието навява усещане за претенциозност.
Сюжетът на места също се приплъзва по повърхността и не избягва клишетата. С изключение на главния герой, другите не ми бяха особено интересни. Взаимодействията между тях не са силната страна на автора – част от диалозите звучат приповдигнато, неестествено, някои от ситуациите са наивно-истерични. Тези недостатъци обаче се компенсират до много голяма степен от динамиката на действието, наситено със събития и във външен, и във вътрешен план, с типично юношеска смесица от отегчение, крайни настроения, силни чувства, неувереност. Николай Грозни е страшно добър там, където трябва да пресъздаде определено усещане, атмосфера. Описанията на София, на училището са силно въздействащи, употребата на езика – майсторска.
Не е лесно да се върнеш по стъпките си назад, да тръгнеш подир кълбото, което се размотава в обратна посока към миналото. Мисля, че имаме нужда от такива книги – антидот на лъжливата носталгия по „онова време“; книги, които яростно се противопоставят на безразличието, на бездушието, убийствени за всяка чувствителност и творческа свобода. Книги, които помагат да не забравим.
