„Вятърът, духът, дъхът“ на румънската писателка Андрея Расучану (изд. ICU, превод Лора Ненковска) не е от лесните за четене съвременни романи. Свикналите с кратките съобщения и търсещи преди всичко атрактивност читатели сигурно се отказват още в началото. Първото им впечатление вероятно е неприятната изненада, че в книгата липсва пряка реч. Приемането на предизвикателството да продължиш, обаче възмездява напълно. Постепенно осъзнаваш, че преживяваш среща с един текст – и модерен, и реалистичен, и увлекателен (когато навлезеш в историята), и провокиращ да се вгледаш в самия себе си, в собствените си отношения и път. В изборите, при които задъхано се опитваш да следваш истините на духа или пускаш по вятъра собствените си пориви, емоции, комплекси.
Интертекстуалните връзки с Писанието и с класически текстове от световната литература (заявени чрез епиграфите на отделните части) проговарят впоследствие. И това се случва, ако си имал търпението и интелигентността да се потопиш в богатия на символи и универсални препратки сюжет, да заплуваш уверено в непознатите дълбини на сложните психологически внушения и да се опиташ да свикнеш с неочакваните, изненадващи вълни на поетиката – като че ли изграждаща един нов, допълнителен сюжет на човешкото общуване с видимия и невидимия свят. Ето само една от картините, видяна през очите на детето Йоланда – с кинематографичните мотиви и с фрагментарността на спомените, чиято мозайка – вече пораснали – ние се опитваме да подредим по приемлив за възрастния ни свят начин: „Тогава харесвах онези вечерни забави, Тамара оставяше лампите на верандата да светят и ме отвеждаше в предната стая, за да си легна. Почти веднага, щом излезеше обаче, аз открехвах вратата и се връщах в един от ъглите на верандата, където арката на лозницата беше по-гъста. Свивах се там и гледах. Играта на жълтата светлина, накъсвана от сенките на листата, които потрепваха от диханието на нощта, роклята ѝ на лилави цветчета, която се прилепяше в износените панталони на някогашните им униформи, отломките от смеховете, които достигаха до мен, примесени с тихите шумове, звучащи по свечеряване в К., миризмата на топлите тела, които се движеха в средата на двора…“ Със сигурност е било голямо предизвикателството за преводача: да намери най-съответстващите думи на богатата и многопластова лексика на Расучану и подходящия синтаксис за пресъздаването на български език на дългите, усложнени изречения, със сложни вгъвания назад и навътре (подобно на самия сюжет).
Романът се състои от три части, като първите две – „Йоланда“ и „М.“ са тясно свързани помежду си – в „роднински връзки“ са както главните им герои (майка и син), така и светоусещането, съзерцателно-интроспективното отношение към случващата се около теб и твоето лично място в света.
В повествованието на Йоланда има мозаечност и много повече интроспекции и ретроспекции, фрагментарност, сложни и понякога изглеждащи противоречиви движения напред и назад във времето, в пространството, в собствените възприятия и чувства. Сякаш личи обърканост и нежелание да бъдеш напълно открит със себе си. Самоизживяването преди всичко като жертва – осиновено дете, което майка му не е в състояние да разбере, а после излъгана в очакванията си съпруга, изоставена с две деца и с трудната задача да спаси и тях – я прави нечувствителна към несъзнатото ѝ превръщане в палач. Необяснимата ѝ студенина към нейния първи син се изяснява едва във втората част, но за това подготвя епиграфът в началото на романа: „И взе Ревека скъпата дреха на по-големия си син Исава, която беше в нея вкъщи, и облече (с нея) по-малкия си син Иакова.“ (Битие 27:15).
Разказът на М., по-големия син на Йоланда, е много по-цялостен, свързан и откровен и също напоен с много болка. Той доизяснява някои озадачаващи фрагменти от разказа на Йоланда. Подрежда за читателите мозайката на болезненото световъзприятие на едно самотно момиче (Йоланда от първата част), което – станало вече майка – продължава да носи раните в себе си и неволно да нанася рани на онези, за които трябва да се грижи. Страданието, причинено при раждането на първото дете и принудителното отнемане на младенеца от майката в началото, поражда нежеланието ѝ да го види няколко дни. „Цялата тъга на този ден в края на ноември проникна в стаята и аз заплаках“ – разказва по-късно М. (във втората част, в която изказът също е първоличен).
Тази есенна тъга сякаш белязва и целия му живот на „големия брат“, който е длъжен да се грижи за по-малкия – П. („П. приличаше на мен“, споделя Йоланда в първата част, като си спомня раждането на второто си дете, „имаше мека руса коса, можех да стоя часове наред и да вдишвам сладкия мирис на леко влажното му вратле, мирис на мляко, на сладост, на бяла и студена кожа, същински пандишпанов сладкиш, поръсен със захар, отчаяният поглед, който се успокояваше едва когато срещне моя, ужасяващата му самота и непоносимия страх, най-кошмарният от всички страхове, които бях срещала дотогава, страхът в очите му беше на човек, преминал през жестоки, кървави преживявания, които не можеха да бъдат разказани. /…/ П. беше мой, първото нещо, което наистина ми принадлежеше.“). Но в романа липсва каиновски мотив. М. разказва за своето по-малко братче и за своите и майчините си грижи към него без никаква завист или ревност, със съхранена любов. И с неизлечимо усещане за самота. Един тъжен и всеопрощаващ разговор с жената, която те е родила – като експлицитен събеседник, с когото обаче никога няма да споделиш на глас онова, което си преживял. Като мъчителния спомен за признанието на родната ти майка на твоя осемнайсетгодишен рожден ден, изречено с нейния празен, равен и безжизнен глас: „Никога не съм те искала, не можех да те обичам, никога не съм била способна да обичам мъж…“
Третата част, „Михалаки“ (на пръв поглед свързана с предишните само чрез един надгробен надпис в К.), изглежда като съвсем друг роман, от друга епоха, с исторически мотиви. Изказът не е в първо лице единствено число, макар гледната точка, през която се пресъздават събитията, отново да е на главния герой – крехкото, чувствително момче Михалаки, син на красивата Смаранда и на интенданта (болярска титла на управител на земи в някогашните румънски княжества). Детството му е белязано от постоянна болка, сравнената с животинче, което обхожда костите му и прокопава безкрайните си тунели; с голямата му, безмълвна любов към две женски същества – Смаранда и Султана, и с увереността, че всичко, родено от човешкото въображение, съществува.
Именно това знание, струва ми се, освен екзистенциалната, нелечима самота и отчаяните опити за спасение, събира трите части в едно цяло. Роман, който завършва с видението на героично борещ с обречеността си удавник: „Въздухът бликна от гръдта му, без обаче да се превърне във вик, понесе се за кратко над водата, докато се изгуби в зеления дъх на нощта“. И с писмото на по-малкия брат, П. (емигрирал отвъд океана, докъдето татко им не успява да стигне), в което признава за заръката на изоставящия ги баща: „да се грижиш за М.“.
Последното изречение е отново за надеждата:
„И кой знае, може би веднъж пристигнал тук, ще мога да си изясня и други неща и цялото това очакване да свърши.
Петру“
Автор: Марта П. Радева
Откъс от романа можете да прочетете тук. Прочетете и текста на преводачката Лора Ненковска тук.
Книгата ще намерите в Ozone.bg, в сайта на издателство ICU и в любимата си книжарница.
