fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Защо някои хора създават прекрасни песни, стихове и истории, а други – не? (Из „Скандинавска митология“ от Нийл Геймън)

10 мин.

Питали ли сте се откъде идва поезията? Откъде взимаме песните, които пеем, и историите, които разказваме? Задавате ли си въпроса как става така, че някои хора имат велики, мъдри и прекрасни сънища и могат да ги предават на света като поезия, която да се пее и преразказва, докато слънцето изгрява и залязва, докато луната расте и намалява? Чудили ли сте се някога защо някои хора създават прекрасни песни, стихове и истории, а други – не?

Това е дълга история, която не прави чест на никого – в нея има убийства и измама, лъжи и безразсъдност, прелъстяване и преследване. Ето, чуйте я.

Всичко започнало скоро след началото на света с една война между боговете – асите воювали срещу ваните. Асите били войнствени богове на битки и завоевания. Ваните били по-благи богове и богини, братя и сестри, които давали плодородие на почвата и помагали на растенията да избуяват, но независимо от това също били могъщи. Боговете на ваните и асите били еднакво силни. Нито едните, нито другите можели да спечелят войната. И нещо повече – докато се биели, те разбрали, че всяка една от страните има нужда от другата, че не може да има радост заради спечелената битка, ако нямаш прекрасни ниви и ферми, които да те хранят по време на празненствата, идващи след нея.

Събрали се да договорят мир и когато преговорите приключили, те отбелязали примирието помежду си, като всеки един от тях – и аси, и вани – един след друг плюели в една бъчва. И докато слюнката им се смесвала, споразумението им ги обвързвало. След това пирували. Яли, пили медовина, веселили се, шегували се, говорили и се хвалили, и се смели, докато огньовете се превърнали в светещи въглени и слънцето се издигнало над хоризонта. И тогава, когато асите и ваните се надигнали, за да тръгват, да се загърнат в кожи и платно и да излязат на навалелия сняг и планинската мъгла, Один казал:

– Ще бъде жалко да оставим слюнката ни, която се е смесила.

Фрей и Фрея, брат и сестра, били сред вождовете на ваните, които според условията на примирието от този момент нататък щели да останат сред асите в Асгард. Те кимнали.

– Можем да направим нещо от нея – казала Фрея и потопила ръка в бъчвата. Докато пръстите ѝ се движели, слюнката се преобразила и приела формата на мъж, който застанал гол пред тях.

– Ти си Квазир – казал Один. – Знаеш ли кой съм аз?

– Ти си Один, най-великият – отговорил Квазир. – Ти си Гримнир и Тирд. Имаш и други имена, прекалено много, за да ги изброявам сега, но ги знам всичките, както знам и стиховете, песните и историите, свързани с тях.

Квазир, създаден от съединяването на аси и вани, бил най-умният от боговете – той съчетавал сърцето с разума.Боговете се блъскали, защото всеки искал да е следващият, който ще му задава въпроси, и отговорите му винаги били мъдри. Той наблюдавал внимателно и тълкувал видяното правилно.

И скоро Квазир се обърнал към боговете и казал:

– Сега ще тръгна на път. Ще видя деветте свята, ще видя Мидгард. Има въпроси, на които трябва да се отговори и които още не са ми зададени.

– Но ще се върнеш ли при нас? – попитали те.

– Ще се върна – отвърнал Квазир. – Все пак съществува мистерията на мрежата, която един ден трябва да се разплете.

– На кое? – попитал Тор. Но Квазир само се усмихнал и оставил боговете да се чудят над думите му, а той си сложил наметалото и напуснал Асгард, преминавайки по моста дъга.

Тръгнал от град на град, от село на село. Срещал всякакви хора, отнасял се добре с тях и отговарял на въпросите им, и нямало нито едно място, където животът не станал по-добър, след като Квазир минал оттам.

В онези времена имало двама тъмни елфи, които живеели в крепост край морето. Там създавали магия и извършвали алхимични подвизи. Както всички джуджета те създавали прекрасни, забележителни неща в работилницата и ковачницата си. Но имало неща, които все още не били направили, и били обсебени от желанието да ги направят. Били братя и се наричали Фялар и Галар.

Когато разбрали, че Квазир е в един град близо до тях, те отишли да се срещнат с него. Фялар и Галар открили Квазир в голямата зала, където отговарял на въпросите на хората от града, удивявайки всички, които го слушали. Казал им как да пречистват вода и как да правят платно от коприва. Казал на една жена точно кой и защо е откраднал ножа ѝ. Когато свършил и хората от града го нахранили, джуджетата се приближили към него.

– Искаме да ти зададем въпрос, който никога досега не ти е задаван – казали те. – Но трябва да го направим насаме. Ще дойдеш ли с нас?

– Ще дойда – отговорил Квазир.

Отишли в крепостта. Чайките пищели и надвисналите сиви облаци имали същия цвят като сивото на морските вълни. Джуджетата завели Квазир в работилницата си навътре в крепостта.

– Какви са тези неща? – попитал Квазир.

– Това са бъчви. Казват се Сон и Бодън.

– Разбирам. А какво е онова там?

– Как може да си толкова мъдър, след като не го знаеш? Това е чайник. Наричаме го Одрерир – довеждащия до екстаз.

– Виждам, че имате и кофи с мед, който сте събрали. Незапечатан и течен.

– Така е, имаме кофи с мед – отговори Фялар.

– Ако си толкова мъдър, колкото казват, щеше да знаеш какъв е въпросът ни към теб, преди да сме го задали – погледнал го пренебрежително Галар. – Щеше да знаеш и за какво служат тези неща.

Квазир кимнал примирено и казал:

– Струва ми се, че ако бяхте и умни, и зли, можеше да решите да убиете госта си и да оставите кръвта му да изтече в Сон и Бодън. След това щяхте да я загреете леко в чайника си Одрерир. После щяхте да прибавите към нея незапечатания мед и да оставите сместа да ферментира, докато стане на медовина – най-хубавата медовина, питие, което ще упои всекиго, който пие от него, но също ще даде на всекиго, който го опита, дарбата за поезия и дарбата за наука.

– Ние сме умни – признал Галар. – А може и да има такива, които ни мислят за зли.

И като изрекъл тези думи, той прерязал гърлото на Квазир, завързал го за краката и провесили тялото му над бъчвите, докато и последната му капка кръв изтекла. Затоплили кръвта и меда в чайника на име Одрерир и направили и други неща, които измислили. Сложили в сместа горски плодовеи я разбъркали с пръчка. Тя завряла, а после спряла да ври, двамата я опитали и се засмели, и всеки един от братята открил у себе си стихове и поетическа дарба, която по-рано не бил проявявал.

Боговете дошли на другата сутрин.

– Квазир – казали те. – Последно са го видели с вас.

– Да – отговорили джуджетата. – Дойде при нас, но като разбра, че сме просто джуджета, че сме глупави и ни липсва мъдрост, той се задави със собственото си познание. Иска ни се да бяхме успели да му зададем някои въпроси.

– Казвате, че е умрял?

– Да – отговорили Фялар и Галар и дали на боговете останалото без кръв тяло на Квазир, за да го занесат в Асгард за божествено погребение и може би (защото боговете не са като всички останали и за тях смъртта невинаги е необратима) и за божествено завръщане И така джуджетата се сдобили с медовината на мъдростта и поезията и всеки, който искал да я опита, трябвало да я измоли от тях. Но Галар и Фялар давали медовина само на онези, които харесвали, а те не харесвали никого другиго освен себе си.

И все пак имало и такива, на които били задължени. Великанът Гилинг и жена му например. Джуджетата ги поканили да посетят крепостта им и един зимен ден те дошли.

– Да излезем с лодката ни – казали джуджетата на Гилинг. Заради тежестта на великана лодката плавала потопена дълбоко във водата, а джуджетата тръгнали към едни подводни скали. Винаги досега лодката им минавала спокойно над скалите. Но не и този път. Тя се блъснала в тях и се обърнала, изхвърляйки великана в морето.

– Доплувай до лодката – казали братята на Гилинг.

– Не мога да плувам – отговорил той и това били последните му думи, защото една вълна напълнила отворената му уста със солена морска вода и само след миг той изчезнал от погледите им. Фялар и Галар изправили лодката си и се върнали у дома. Жената на Гилинг ги чакала.

– Къде е мъжът ми? – попитала тя.

– Той ли? – отговорил Галар. – А, той е мъртъв.

– Удави се – добавил услужливо Фялар.

Като чула това, жената на великана заплакала и занареждала така, сякаш всеки стон се откъсвал от сърцето ѝ. Тя призовавала мъртвия си съпруг, заклевала се, че винаги ще го обича, и се вайкала и леела сълзи.

– Замълчи! – казал Галар. – От риданията и стоновете ти ме заболяват ушите. Толкова са силни. Предполагам, че е така, защото си великанка.

Но жената на великана само продължила да ридае още по-силно.

– Чуй ме – казал Фялар. – Ще ти стане ли по-добре, ако ти покажем къде се удави мъжът ти?

Тя подсмръкнала и кимнала с глава, после отново заплакала и занареждала заради мъжа си, който никога вече нямало да се върне при нея.

– Застани ей там и ще ти покажем – казал Фялар, посочвайки ѝ къде точно да застане и че трябва да излезе през голямата порта и да спре под стената на крепостта. Също така кимнал към брат си, който забързал нагоре по стълбите към върха на стената. Когато жената на Гилинг минавала през портата, Галар бутнал един огромен камък върху главата ѝ и тя се строполила с наполовина смазан череп.

– Браво – казал Фялар. – Тия ужасни звуци започваха наистина да ми омръзват.