В българските литературни среди широко се слави името на Захари Карабашлиев. Неговите истории са разтърсващи, откровени и затова така жадувани от читателите, които почти неизменно се увеличават след прочита на „18% сиво“, „Хавра“ или някой от многобройните му разкази.
„Жажда” (изд. „Ciela“) е повест – текст, по-кратък от роман, по-сложен от разказ, достоен за дълбините на читателската чувствителност, способен да разбута слоевете тежък негативизъм и да изтупа прахта от забравените възможности да бъдем щастливи с това, което ни е дал Господ, и въпреки другото, което ни е взел.
Книгата се чете изключително бързо – час или два са напълно достатъчни, за да я завършите, но би могла да отнеме и малко повече време, ако отдадете заслуженото внимание на акварелните илюстрации, създадени от ръката на Дамян Дамянов. Аз си имам любима сред тях, но бих казала, че всяка една е на мястото си и чудесно допълва текста.
Повестта разказва за млад мъж, събудил се в болницата, без никаква идея какво се е случило с него и как е попаднал на такова място. Първоначално Даниел не може да движи нито частичка от своето тяло, дори клепачите му остават затворени, забулили го в собствения му мрак. Само устните му помръдват от време на време, за да изрече думата, която означава всичко за него в този момент: „вода“. Защото го мъчи ужасяваща, изгаряща, непоносима жажда. Жажда, която не би могъл сам да утоли.
На другото болнично легло лежи възрастен мъж, който очевидно не желае да остави Даниел да се самосъжалява на спокойствие. Говори му, задава му въпроси, докато не стига до извода, че тях ги е събрало нещо, но то не е случайността. Много държи да му разкаже защо смята така, а за момчето е по-лесно да мълчи и да слуша житейската история на другия пациент, отколкото да спори с него точно в този момент.
Думите, които Даниел ще чуе, са почти невероятни, трудни за асимилиране от съзнанието на един довчера обикновен и здрав човек. Историята на мъжа е тъжна, необикновена, смела – за любов, за най-важните неща в живота. Разказ за осъзнаването, какво е да прогледнеш с душата и сърцето си; за това, което често не виждаме, въпреки че очите ни са непокътнати. За усещането да изпитваш истинска жажда – да чувстваш, да обичаш, независимо от всичко. Жажда за живот.
Премиерата на „Жажда“ в Младежки театър „Николай Бинев“ (снимка: Creative Visual Solutions и Младежки театър „Николай Бинев“)
Истината е, че сама по себе си повестта ще остави следа в мен, но преживяното на представянето ѝ на пети декември в Младежкия театър в София няма да забравя никога. Без проблем мога да заявя, че за мен то бе сред най-емоционалните, да не кажа най-емоционалното събитие, на което съм присъствала в живота си. Каквото и да съм си представяла, каквото и да съм си мислила за възможните варианти за премиера на книга, никога не съм предполагала, че вълнението може да бъде чак толкова голямо.
Твърдят, че импровизациите се получавали най-добре. Явно наистина е така, защото случилото се на сцената след официалния разговор за книгата беше незабравимо. На нея излезе прототипът на мъжа, който разказва в „Жажда“ – Спас Карафезов, а на него репетиции не му трябват. Изумена бях от начина, по който този човек сякаш освети и изпълни цялата зала с духа и думите си. Толкова положителен и жизнерадостен възрастен мъж не бях срещала досега, може би няма и да ми се случи отново. Той е от онези – ГОЛЕМИТЕ, които след себе си оставят сила, смисъл и надежда.
Отдаден на делото си в Съюза на слепите „Луи Брайл“, г-н Карафезов не спираше да разказва за дейността му и за предишните години. Напомни ми колко (без)ценни са разговорите със собствените ни баби и дядовци и колко е важно да ги слушаме, защото винаги, винаги има какво да научим. Съществува поне един ценен урок, който да запазим за себе си от тези хора.
Опитвах се да сдържам сълзите си през цялото време, докато г-н Карафезов разказваше миналото си, но накрая не успях да се спра, когато заговори за покойната си съпруга с такъв възторг и любов, каквито не могат да бъдат сравнени с нищо друго. Неговата история е вдъхновила творбата на Захари Карабашлиев и сам призна, че това, което е преживял в реалния живот, е било почти същото като описаното на страниците, прочетени малко по-рано от изключителния български актьор Владо Пенев.
За съжаление, на фона на цялата тази атмосфера имаше и какво да ме разочарова. И то не се разигра на сцената, а в редиците зад мен – неизключен телефон, който звъня, звъня, звъня и накрая прекъсна четенето на Пенев. Срамота е, неуважително е. Още повече, че никакво извинение не се чу от устните на дамата, която позволи това да се случи. Моля ви, не правете така. Отвратително е!
Смятам, че си заслужава да прочетете и препрочетете „Жажда“, както, сигурна съм, ще направя и аз. Пак и пак, и пак, и пак, докато не стане част от мен. Докато не се науча да гледам повече със сърцето, отколкото с очите си. Защото, макар и здрави, те често недовиждат.
Не пропускайте и ревюто ни за романа „Хавра“ тук.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
