Възможно ли е да изживяваме моменти от живота си отново и отново, докато всяко парченце заеме правилното място? А можем ли да си го представим? Ако не е по силите ни да го повярваме, литературата ни предлага шанса да използваме въображението на писателя, за да полетим. Една от причините да съм влюбена в книгите (най-вече в художествената литература) е, че те създават светове, жонглират с времето и нямат граници.
„Живот след живот“ (изд. „Colibri“) на Кейт Аткинсън е една от тези покани за полет, които ни водят на много различни места. Първо ни отнася в един мразовит ден на 1910 г. за началото на пътешествието на Урсула – дете, което многократно пропада в бездната на мрака и многократно се ражда в него.
Следващите ни спирки ще бъдат в борбата й да постъпи правилно, защото съвършенството се постига с практика. Ще прекрачваме в паралелни вселени – без минало и бъдеще, без цикличност – само безброй варианти на всичко, което се случва тук и сега, едновременно.
Кейт Аткинсън дава отговори на няколко въпроса от типа „Ами ако?“ Ако героинята бъде насилена, ако се пропие, ако попадне в Германия в навечерието на Втората световна война, ако се сприятели с Ева Браун и прочие?
Навярно тогава животът й щеше да е друг, може би по-добър, но естествено, човек няма как да знае предварително.
Разбира се, отговорите са условни, а разиграването им може да звучи наивно, само че това не се случва. Нотката на фалш е ловко избегната, благодарение на конкретната лична история. История, която се изправя срещу схващането, че момичетата са слаби и нищо не могат.
Във време на война и на мир нашето момиче остава, приковано от шанса и проклятието да бяга вечно от „онзи ужасен страх – страхотен ужас, – който разнасяше във себе си. Мракът вътре в нея.“ А това бягство да има силата на съдба. Нейното повтарящо се дежавю, нейните взирания в лицето на смъртта, в които никой не вярва
Идвала беше и преди. Никога не беше идвала.
имаше нещо неуловимо, което сякаш я чакаше зад ъгъла, нещо, което никога не успяваше да догони, нещо, което я преследваше. Тя бе едновременно жертвата и преследвачът.
Тя е свидетелят, който помни, защото дори най-лошото (а и именно то) трябва да се знае. Но защо? Заради жертвите, за да ни е по-леко да продължим напред, след като прекрачим милионите трупове на войни, ламтежи, суета и заблуди.
Спомените на Урсула от миналото и от бъдещето я заливат и за да не я обявят официално за побъркана, родителите й я пращат при психиатър.
– Сякаш има друг свят, така ли? – попита доктор Келит.
– Да. Но той е и този свят.
Хората отказват да приемат, че животът няма смисъл, а войната ги кара да го потърсят 
другаде, обяснява й доктор Келит. Разказва за философията на будистите, за приемането и на доброто, и на злото, за необходимата жертва и за нирваната, която ни помага да не бъдем, за да олекне товарът ни.
Срещата с психиатъра е в началото на романа, а пътешествието на Урсула е дълго и тя не е характер, който просто ще се примири или ще остави действията и думите й да се изплъзнат.
Мисля за героинята на Аткинсън като за един възможен Холдън – мистър Колфийлд, който се ражда, пораства, остарява и умира (не задължително в този ред), докато всички го мислят за чалнат или най-малкото заблуден. Но в контекста на „Живот след живот“ решенията, мислите и постъпките на Холдън ми изглеждат съвсем логични и обикновени. Изумително е как една книга писана през 2013-а, може да ме поведе в диалог с написаното от Селинджър няколко години след Втората световна война. Не зная колко състоятелни са моите разсъждения, сигурно в много от литературните герои могат да ми се привиждат Холдъновци, но странното е, че не се случва така.
Освен с изумителния си невъзможно-реален живот, Урсула ме впечатли и с откриването на неговия смисъл. Краят на всеки е ясен – само скоростта и инструментите са различни, но смисълът е в начина, по който стигаме до него. Всеки според себе си.
P. S. За да няма неприятно изненадани, трябва да отбележа, че „Живот след живот“ е бавен роман и изисква определено читателско усилие и настройване. От мен в едни момент поиска и известна доза инат. Ето че инатът може да бъде и полезно качество! ;)
