Понякога някой трябва да ни помогне с важните битки, които нямаме силата да спечелим сами – това важи с особена сила за творческите личности. Големият талант често е придружен от вътрешни демони, които се нуждаят от звероукротител. Ето къде се притича на помощ добрият редактор, за чиято роля в издателския процес наскоро ви разказахме. Прочетете историите на тези знаменити писатели, за да се убедите, че дори гениите се нуждаят от напътствия и подкрепа по пътя към величието.
Томас Улф и Максуел Пъркинс
Стане ли дума за Максуел Пъркинс – главния редактор на американското издателство Scribner, говорим не просто за знаменитост, а за истинска легенда. През ръцете му минават безброй ръкописи на изтъкнати писатели, но споменаването дори само на двама от тях е достатъчно, за да ни впечатли – Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей.
Пъркинс работи с литературни колоси, към чийто талант и его подхожда дипломатично и всеотдайно. Той е визионер с неподражаем нюх, интелект и почтеност. За своите писатели е наставник и душеприказчик, а кредото му „Книгата принадлежи на автора си“ олицетворява благородната му философия за редакторското призвание.
Най-голямото предизвикателство в кариерата на Пъркинс несъмнено е Томас Улф. Улф е от онези автори, с които се работи пословично трудно. Стилът му е невероятно обстоятелствен, а категоричният му отказ да съкращава каквото и да било в текстовете си е гаранция за катастрофални отношения с редакторите. Действително, Улф е отхвърлен от всеки издател преди Scribner.
Пъркинс обаче е професионалист от друга категория. Той прозира таланта на непознатия до този момент автор и обуздава нрава му с търпение и упорство. Професионалната връзка между двамата сякаш олицетворява третия закон на Нютон – всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
Един от най-забележителните триумфи на Пъркинс е, че успява да убеди Улф да премахне 90 хиляди думи от дебютния си роман „Погледни към дома, ангеле“. Последвалият го „За времето и реката“ е плод на двегодишни редакторски усилия и битки с Улф и в крайна сметка излиза с посвещение към Пъркинс. Въпреки немалкото разриви помежду им, двамата остават добри приятели. Връзката им е увековечена във филма „Геният“ от 2016 г. с Колин Фърт и Джъд Лоу в главните роли по едноименната биография на А. Скот Бърг, която можете да намерите и на български.
Т. С. Елиът и Езра Паунд
Езра Паунд и Т. С. Елиът са наричани „странната двойка в поезията на XX век“. Двамата автори ерудити се запознават през 1914 г. в Европа, където ги сплотява страстта им към изкуствата. Последвалото им творческо сътрудничество оставя ярка следа в литературната история.
Малко по-възрастният и опитен Паунд подхранва таланта на Елиът както с емоционална подкрепа, така и с редакторската си намеса. Оригиналният ръкопис на „Пустата земя“, открит през 1968 г., е обсипан с негови бележки и коментари. Благодарение на тази литературна находка читателите получават редкия шанс да видят с очите са как един редактор работи върху творбата на всепризнат гений.
Елиът взема предвид някои от препоръките на приятеля и наставника си, а други пренебрегва. До ден днешен критиците са признателни за помощта на Паунд и изборите на Елиът, защото съвместните им усилия раждат несравним поетически шедьовър.
Емили Дикинсън и Томас Уентуърт Хигинсън
През април 1862 г. пасторът и автор Томас Уентуърт Хигинсън публикува статия в Atlantic Monthly, озаглавена „Писмо до един млад сътрудник“. В нея той дава съвети на начинаещите писатели и ги насърчава да бъдат упорити. Трийсет и две годишната Емили Дикинсън му отговаря, като му изпраща четири свои поеми и смирено го моли да ги прегледа. Останалато, както се казва, е история.
Макар да се срещат очи в очи само два пъти, двамата поддържат невероятна кореспонденция, продължила близо 25 години. За брилянтната поетеса Хигинсън е едновременно близък приятел и незаменим литературен наставник. След смъртта ѝ през 1886 г. той редактира произведенията ѝ съвместно с Мейбъл Лумис Тод и ги издава на томове.
Съвременните учени критикуват Хигинсън за това, че при редакцията си е пожертвал голяма част от специфичната пунктуация на Дикинсън в името на по-традиционна дикция и рима. В никакъв случай обаче не може да се отрече, че именно неговите усилия допринасят за огромното признание, което поетесата получава след смъртта си – при това във време, в което необичайният ѝ, самобитен стил иначе трудно би бил оценен.
Чарлс Дикенс и Едуард Булвер-Литън
Днес името на Чарлс Дикенс блести много по-ярко на литературния небосклон от това на Едуард Булвер-Литън, но в началото на XIX в. и двамата автори се радват на огромна популярност и читателско признание. Като колеги те често обсъждат взаимно творбите си и постепенно изграждат дълбоко приятелство. Дикенс дори кръщава десетия си син на Едуард.
В замяна пък Булвер-Литън допринася към творчеството на Дикенс с едно ценно редакторско предложение. Според него краят на „Големите надежди“ е твърде потискащ – препоръка, с която Дикенс се съобразява. Ето на кого Естела и Пип дължат своя хепиенд.
Франц Кафка и Макс Брод
Приятелството на Франц Кафка и писателя, философ и композитор Макс Брод е сред най-вдъхновяващите примери за лоялност в литературата. Двамата творци се запознават през октомври 1902 г. като студенти и остават изключително близки до смъртта на Кафка през 1924 г. Подобно на Пъркинс и Улф, техните отношенията също вдъхновяват написването на книга – романа „Приятелят на Кафка“ (изд. „Парадокс“) от Миро Гавран.
Брод изчита всичко, излязло изпод перото на Кафка, и насърчава болезнено срамежливия си колега да го публикува, както и да си води дневник. За съжаление, Кафка не може да се откопчи от лапите на самоненавистта дори и на смъртния си одър. Той посочва Брод за изпълнител на завещанието си, в което нарежда всичките му творби да бъдат изгорени.
Брод обаче се противопоставя на последната воля на Кафка. Вместо да унищожи произведенията му, той се посвещава на редакцията им и в крайна сметка ги издава. Решението му да не изпълни завета на приятеля си може и да изглежда противоречивo, но благодарение на усилията и отдадеността на Брод днес Кафка е една от емблемите на литературния модернизъм.
Източник: Flavorwire
