„Защото животът е едновременно сложен и прост“, а във втория си роман Фредрик Бакман отново ни го представя точно такъв – съвсем простичък, дори и тогава, когато е най-сложен.
Изпитвам силна симпатия към шведския автор заради безспорния му талант да накара своя читател да съпреживее всеки абзац така, сякаш буквите, нашарили страниците, са избрани моменти от собствения му живот. Немислимо е някой да остане безразличен към лекия му, увличащ, забавен и оригинален стил на писане. Можеш да заобичаш героите му завинаги или да те дразнят зверски, но е напълно невъзможно да не ги запомниш.
Седемгодишната, различна от другите деца Елса и нейната щура, но болна от рак баба, са главните действащи лица и пакостници в романа. Второстепенни, но изцяло развити герои в книгата са мама Улрика (която е бременна с Половинката от новия си мъж Джордж и е последвала стъпките на майка си в лекарската професия, бидейки и директор на болница), таткото на Елса, както и всички живеещи в тяхната сграда – Джордж, Брит-Мари и Кент, Алф, Вълчото сърце, жената с черната пола, Ленарт и Мод, момчето със синдром и неговата майка, а също и един ворш – огромно куче, чиято порода е оставена на въображението на читателя.
Всички те и личните им истории са част от един живот, от голямата приказка на Баба. Преди да си отиде, тя поставя последната си неизпълнена задача на своята внучка, с която я изпраща на приключение – да търси съкровища, а всъщност писма. Писма, а всъщност – съкровища. Писма, в които „Баба праща поздрави и се извинява“ (изд. „Ciela“).
Това е роман, напомнящ ни колко са големи малките неща, колко са необикновени баналностите в дните ни. Толкова големи, че заслужават царства в света на едно малко момиченце – царства на приказки, сънища, тъга, музика, на воините за добрите каузи.
Фредрик Бакман (снимка: Salomonsson Agency)
Бабата на Елса е най-щурата старица, за която някога сте чували, и ви обещавам, че няма да съжалявате, ако се запознаете с нея. Тя подарява на любимата си внучка вълшебен свят, заедно с приятелството и закрилата на прилежащите му обитатели. Един не съвсем толкова имагинерен свят, колкото си мислите, и няколко напълно истински приятели закрилници за момиченцето, на което предстои да загуби най-големия си супергерой. Но да не забравяме, че бабите притежават суперсилата да остават завинаги.
Книгата ме докосна, защото е поредното напомняне да съм благодарна, че имам щастието моята супербаба да е още до мен и се радваме на незаменимата връзка, която съществува между двете ни. Баба е истинската ми най-добра приятелка и смятам, че и тя самата е пример за силата на тази история. Защото „Баба праща поздрави и се извинява“ е роман за втория шанс да бъдеш родител и за възможността да запълниш пропуските от първия път.
Той е сладко-горчивото напомняне, че не можеш да си истински добър във всичко, че винаги някой аспект от живота ти е по-успешен само защото си го платил с цената на (полу)провала в друг.
Той е нежното побутване с мокро кучешко носле, над което те гледат тъжни, големи очи, за да ти припомни, че животът и щастието се крепят на любовта, търпението, разбирането и уважението – към родителите, съседите, приятелите… и, разбира се, към чистите души на животните.
Не пропускайте ревюто на Милена Трендафилов за романа тук. Още отзиви за книгата можете да прочетете в „Книголандия“, „Библиотеката“, „На по книга, две“, „Книжен Петър“. Вижте и отзива на Преслава за „Всяка сутрин пътят към дома става все по дълъг“, както и мнения за „Човек на име Уве“ от Милена Златарова и Преслава.
