fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Балада за Георг Хених“ – съвършено произведение, но с преувеличена трагичност

3 мин.
„Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков

„Балада за Георг Хених“ (изд. „Ciela“) е съвършен мравуняк, гъмжащ с малки работливи мравешки букви, събирани от Пасков с майсторството, което добре познавам от „Аутопсия на една любов“. Романът е мрачен и точен разрез на нечовешкото у човека, отговор на вечния въпрос: „Има ли бог и ако да – какво точно прави?“

Не харесвам книги с отговори и макар да прочетох тази на един дъх, откровено не харесах края, в който цар Виктор размахва своя пръст към Бог.

Учила съм се от Виктор Пасков как се пише и смятам, че това е автор, който всички трябваше да изучаваме в училище. Винаги ми е напомнял на учителката ми по акордеон – жена на средна възраст, която добре съзнаваше, че инструментът й излиза от мода и тъгуваше, защото никога няма да успее да изсвири нещо истински тъжно, за да впечатли, както би го направила с пианото.

Но не това имам предвид тук – учителката ми тъгуваше, защото в самата си същина акордеонът не притежава тъгата на едно пиано или елегантната игла на цигулката, която ще дойде и ще разчовърка сърцето ти там, където най-много боли. Същото е усещането ми и от съвършената балада – това е една тъжна, тъжна песен за близък човек, който, забележете, е изживял живота си щастливо.

Трагедия аз не видях – всички завършваме изоставени от света в някой старчески дом. Георг Хених си замина щастлив, а и неговата трагедия не може да се сравни с онази на хората, които не притежават талант, не притежават живи деца или не притежават крака например.

Може би обичам трагедиите да са истински и те да са докрай, както например във филма „Любов“, където един старец убива любимата си, защото тя няма сили, нито достатъчно ум да го стори сама.

Виктор Пасков (снимка: „24 часа“)

Ще го кажа и ето така. Приятелка, която се беше грижила за раково болни в хоспис, веднъж сподели, че умиращите се разделят на два вида. Едните са доволни от постигнатото в живота си, а другите – не. Доволните пускат живота по-лесно и нямат нужда от болест, която да ги подготви за смъртта. Но другите – ах, другите, те се държат за лакътя ти, зъбите им тракат от страх и се борят с всяка частица от тялото си да останат тук.

Георг Хених е от първите и за мен творбата на Пасков е съвършено художествено произведение с преувеличена трагичност на края му. Едноименният герой не се разкъсваше, за да стори нещо или да не го стори – какъвто беше в началото, такъв го видях и в края. Той не се промени – не открих препятствие, което да изпита силите му. Ако не Виктор, а самият вярващ Георг Хених си беше задал въпросите за Бог, тогава, вижте тогава щяхме да имаме трагедия.

Следва „Германия – мръсна приказка“, макар да съм почти сигурна, че и там Пасков ще е верен на себе си.

Ревюто е публикувано първо в личния блог на Диана.