Ако попитате един детски писател откъде черпи вдъхновение за книгите си, то най-вероятно той ще ви отговори: „Директно от децата!“. Потвърждение е и онова, което ни написа Юлка преди броени дни. Затова решихме да поканим една от най-харесваните съвременни детски писателки, която поне веднъж месечно се среща със свои читатели в цялата страна – създателката на поредицата за Мотовете и „Моите красиви рога“ Радостина Николова – да ни въведе отвъд завесата и да ни разкаже повече за това как се организира среща с деца.
За последните 5 години в корпоративна работна среда съм презентирала десетки пъти по различни форуми и пред различна по големина аудитория. Но когато ми предстои среща с деца, цялата ми увереност се изпарява.
За първи път гостувах на софийското 119-о училище месеци след излизането на първата ми книжка от поредицата „Приключенията на мотовете“. Оттогава съм посетила 13 града, 9 училища, 5 книжарници, 4 библиотеки, 4 читалища и 3 детски градини и въпреки това абсолютно всеки път, когато се срещам с деца, трудно мога да не изпадна в паника. Ще успея ли да ги докосна? Ще намеря ли начин да ги провокирам да се забавляват, да фантазират, да мислят и най-важното: да искат да четат?
Децата въприемат срещата с автора по два начина: като нещо, което чакат с нетърпение, защото за първи път ще се срещнат с жив (!) писател, или като нещо, което им се поднася под формата на задължение, и те не са много сигурни какво да очакват. Това естествено зависи от много фактори: възраст, познанство помежду им, подготовка (или липсата на такава), големина на групата, в учебно или извънучебно време се провежда и въобще по кое време от деня се случва.
Като маркетолог без грам педагогически стаж (освен, ако не броим 2-те седмици, в които опитах да преподавам английски на петокласници, когато бях на 18) мислех, че ще успея да създам универсална формула, която някак да е приложима във всяка една ситуация, независимо от гореизброените фактори. След известно време на работа в стил проба-грешка-импровизация установих, че „тази няма да я бъде“, защото не можеш да вкараш ДЕЦА в РАМКА. Затова, преди всяко гостуване, чинно задавам на партньорите в организацията куп въпроси, които да ми помогнат да добия представа какво да очаквам този път. Така изготвям структура на гостуването си, уповавайки се на тези водещи за мен фактори, които ще се опитам да подредя по важност.
- Подготовка (или липсата на такава)
Тук визирам подготовката на децата и колко са запознати с книгата, която ме канят да представя. Дали са я чели, дали са я дискутирали в клас, с какво ги е заинтригувала. Тук основна роля играят учителите и библиотекарите, които насърчават работата с четива, които не присъстват в задължителната учебна програма. Съответно, ако децата са се докоснали до части или до цялата книга, това неимоверно улеснява работата на автора. Самото му присъствие там е повод те да са развълнувани.
В такива ситуации обикновено построявам гостуването си под формата на разговор с въпроси и отговори, които по-скоро целят да изкарат читателя от микросвета на книгата. Търся техните решения в аналогични ситуации, в които попадат героите, провокирам ги да предложат алтернативен сюжет с насочващи въпроси, съпоставяме случки от реалния им живот към текста.
В подобен формат може да се родят идеи за продължение, нови истории или нови герои, както е случаят с малкото мотче Магу от „Спасяването на хълцащата принцеса“, чието име беше измислено именно от едно момиченце от (по онова време) 2. клас. До ден днешен, когато минавам да ги видя, тя ме пита „Ще има ли още истории за моето мотче?“.
От друга страна, липсата на предварителна подготовка също има своите плюсове. Това пък дава възможност на автора да изненада децата, постепенно потапяйки ги в един нов и непознат свят, да ги заинтригува да пожелаят да опознаят героите и да узнаят края на историята. За мен беше полезно да изучавам като страничен наблюдател реакциите на децата, когато на Фестивала на детската книга в Сливен в две последователни години водещите представяха книгите за мотовете под формата на кратък етюд с кукли. Децата се запознаха с книгата по изключително сладък начин, и всички, начело с най-голямото дете в мое лице, се забавлявахме. Жалко, че сама не бих могла да се справя с подобно предизвикателство, тъй като моята сила не е в театралното представяне. Възхищавам се на писатели като Весела Фламбурари, които имат таланта да изиграят части от книгата си като представление. Вместо това аз търся най-вече диалога и се стремя да въвлека малките читатели не просто като наблюдатели, но и като активни участници, дори и да не познават текста.
Забелязала съм, че когато се почувстват част от живота на една история, децата я заобичват още повече. Така те откриват ново лице на четенето – то вече не е задължение, което е част от училищната програма, а занимание, което ги насърчава да мислят, да фантазират и нерядко това провокира самите тях да започнат да пишат.
- Възраст
Тук важи правилото „колкото по-малки, толкова по-малко“. Тоест, колкото по-малки са децата, толкова по-малко авторът може да очаква, че ще успее да говори по сюжета на книгата си. Децата на възраст между 2 и 4 са невероятно любопитни, но трудно може да им бъде задържано вниманието върху едно и също нещо дълго време. Мисленето им все още е нелогично, те лесно се разсейват, трудно слушат и прескачат от тема в тема.
С толкова малки деца обикновено работя основно с илюстрациите и перефразирам текста под формата на приказка. По-възможно е те да не запомнят цялата история, но да ги впечатли даден герой и после отново да искат да се връщат към книгата, единствено заради него и реакциите му. Забелязвам тази тендненция най-вече при моята дъщеря (на 3+), която си има любими книги и в продължение на седмици иска да й чета само от тях. Усещам как й влияе преправянето на гласа ми, за да вляза в ролята на герой, как очаква с нетърпение даден момент от книгата или разлиства страници, които с нищо не са я впечатлили.
Въпреки ценния опит, който придобивам у дома, определено 2-4 г. е най-предизвикателната възрастова група за мен. Затова предпочитам на такива срещи да се придържам максимално към ритъма на децата. Може да разглеждаме книжката и те да ме слушат, но когато искат да споделят нещо (обикновено съвсем извън темата), им давам възможност да го обсъдим, след което отново се връщаме към историята. Елементарен диалог по книга би могло да се получи едва когато децата са на 4+.
- Големина на групата
Колкото по-малка е групата от деца, толкова по-разнообразни може да бъдат заниманията, с които би могла да се представи една книга. Любимият ми формат с групи под 10-15 деца са заниманията тип „работилница“. Представяйки мотовете за първи път в една книжарница в Пловдив, предпочетох да въведа децата в историята именно като им предложа да си направим маски на героите. Така изпозвах възможността да ги запозная с всеки от тях поотделно.
Независимо от възрастта, децата обожават да майсторят и колкото по-големи са, толкова по-разнообразни може да са предложените им занимания. Ако са твърде малки, опцията с изрязването отпада, но пък лепенето, работата със стикери и моделирането с пластилин винаги са добра алтернатива.
Много ми хареса идеята зад работилничката по „Блок No 4“ на Зори Христова (изд. „Точица“) към програмата на Софийския международен литературен фестивал тази година. Макар и задачата към децата да е значително по-сложна, това стимулира индивидуалния им подход и въображение, докато неусетно се потапят в света на произведението.
Нещо, което вероятно би трябвало да работи в моя полза, е и фактът, че съм завършила художествена гимназия, защото рисуването може да разнообрази едно представяне. Честно казано, не съм сигурна колко точно ми се отдава рисуването към настоящия момент, но все пак опитвам да покажа стъпка по стъпка как децата могат сами да си нарисуват мот.
Следвам стриктно указанията на художничката Мелина-Елина (щастливка съм, когато тя успее да присъства заедно с мен и ме отмени в тази мисия) и в крайна сметка успявам да докарам нещо с форма на космато яйце, но пък децата се забавляват, а в крайна сметка това е най-важното.
Когато групата е по-малка, каня децата на дъската при мен или рисуваме заедно на листи, а когато са повече на брой, ги насърчавам да ми подсказват как да завърша рисунката с насочващи въпроси (Какво има един мот вместо лява лапичка? Има ли опашка? Колко рога има еленът Вундаба и т.н.).
Независимо от големината на групата, винаги се опитвам да подготвя дребни подаръчета за децата. Когато групата е по-малка, мога да им раздам книжки за оцветяване, стикери, а когато е по-голяма – разделители, разпечатани картинки или флаери. Това моментално ми печели бонус точка, защото децата преди всичко са си деца и обожават изненадите.
- Познанство
Забелязала съм, че когато са групата е от непознати деца те много по-трудно се отпускат да вземат активно участие в дискусията. Дори родителите им да са там и да ги насърчават да задават въпроси или да коментират (нещо, което силно адмирирам!), някои от тях са по-стеснителни. Опитвам да ги предразположа като подхождам индивидуално към всяко дете. Първо му задавам въпроси, които биха го отуснали, опитвам се да се шегувам (най-вече със себе си) и оттам плавно преминаваме обратно към темата. Ако и това не помогне, не настоявам, защото съществува реален риск детето да се изнерви и това да доведе до обратния ефект.
Когато присъстващите са от един клас или са група от приятели, достатъчно е да има едно или две по-активни дечица, които бързо увличат и останалите в дискусията.
- Време от деня
Като цяло предпочитам гостуванията до обяд, когато вниманието на децата е най-изострено и те все още не са изморени от занятия. Следобед те са значително по-разсеяни и за предпочитане са представяния с една идея по-развлекателен характер – повече клипчета, презентации, четене, разглеждане и по-кратки дискусии.
Няма да забравя едно вечерно гостуване в Карлово в Нощта на библиотектите, когато децата почти заспиваха, защото минути преди да изляза пред тях, бяха лудували с аниматор близо час. После дълго време анализирах защо тази среща не е сред най-убедителните ми участия и наред с фактора умора при децата, нямаше как да пренебрегна и „умората при автора“. 
Колкото и да ми се иска да съм някакъв суперчовек, отчитам пропуска си при планиране на гостуване в друг град след 8-часов работен ден и 2 часа път дотам. Да, аз рядко отказвам покана, независимо от ресурсите, енергията и времето, което ще ми коства това, НО след този случай си взех поука… (Напуснах работа? Не, не това!). Започнах да си планирам достатъчно време да се подготвя и да се настроя за срещата.
Бележка към родителите:
Когато детето ви сподели, че в неговото училище ще имат на гости писател, попитайте го за впечатленията му след това. Нека ви разкаже какво и защо му е харесало. Използвайте тази емоция, за да го насърчите да продължи да изследва магията на книгите. Идеалният вариант в представите ми е дискусията между мен и децата да се трансформира в разговори помежду им в и извън клас, а в последствие и у дома с мама и татко. Така вие ще допринесете неустено към нашата, към ОБЩАТА мисия заедно да постигнем това, което е от най-голямо значение: да отгледаме и възпитаме интелигентни деца с богата култура, широк светоглед и безгранично въображение. Защото после те порастват добри, емоционално и обществено отговорни възрастни.
За последните 5 години извън корпоративна работна среда съм презентирала на десетки срещи с деца. И макар цялата ми увереност да виси на косъм, моментът в който се изправя очи в очи с тях, всичко друго губи значение. И когато в края на срещата очите ми парят от напиращи сълзи, сърцето ми бие учестено и ми се иска да подскачам от радост, аз знам, че моята мисия там е изпълнена. Това е процес на даване и получаване. Изразходваната енергия се връща при мен като бумеранг под формта на емоция, която не мога да опиша с думи. Знам само, че си я прибирам прилежно сгъната там в едно специално чекмедже в сърцето си, заедно със спомена за топлината на детските прегръдки. И никога не й позволявам да ме напусне.
Защото БЕЗЦЕННА е всяка секунда, прекарана с тях!
