fb
БлоговеМнения

Борис Христов и нежните летни нощи – една история за първата ми истинска среща с поезията

4 мин.

Всеки, който ме познава, е наясно, че поезията не е моето изкуство. За тези, които не ме познават – признавам, че не мога да чета поезия. Никога не съм умеела да усещам онова, което долавят хората, наслаждаващи се на кратки, стегнати строфи в рима… За мен поетичните хора винаги са витаели в облаците, или поне аз съм ги възприемала по този начин, но всъщност малко съм им завиждала. Какво виждат и откриват те в поезията, което аз не мога?

Разбира се, имала съм любими стихотворения, но да са били не повече от няколко. А съм се опитвала, вярвайте ми. Мога да прочета едно произведение и да разбера защо хората го смятат за прекрасно, но поезията никога не ме е докосвала (освен в музикална форма?). Докато в една лятна нощ, след много ром и цигари, един човек не ми каза: „Олеле, как е възможно, сега ще ти дам да четеш!“.

„Конче мое“ беше първата творба на Борис Христов, която прочетох, и в този момент животът ми се промени. Думите на Христов оплетоха сърцето ми на възел и го изстискаха като стар мокър пешкир. Сигурно плаках десет минути след прочита – мъчех се да разбера какво точно в това произведение ме е накарало да се чувствам толкова зле.

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Из „Конче мое“

Дали беше моментното усещане за раздяла, дали беше жалостта, която е вложил, дали заради думите, които е използвал… Не знам.

Борис Христов (източник: Kultura.bg)

Винаги, когато чета Борис Христов, ми е лошо, защото не мога да понеса въртележката от емоции, блокираща опитите да анализирам думи, които не трябва да бъдат анализирани. Въображението ми работи с картини, със сцени, които много ясно виждам, докато възприемам текста, и мисля, че поезията на Христов е първата (и засега единствената), която успява да нарисува толкова много в главата ми.

Творчеството му не е от онези, които можеш да разнасяш в джобен формат – то не се побира във вътрешния джоб на палтото, не се чете на върха на планината или на двора пред къщата на баба. Поезията му е въплъщение на мрачната меланхолия – чете се над чаша коняк в 3:15 ч. сутринта, когато пушиш последната си цигара и имаш свободата да се почувстваш истински сам, в компанията на една изключителна емоция, която не си подозирал, че си способен да изпитваш.

Неотдавна ми се наложи да импровизирам по време на урок. Преподаването на български на чужденци не е лесна работа, особено когато срещу теб седи прекрасна монголка, която иска да опита и докосне всичко. Тя сама предложи да ѝ покажа българската поезия, която обичам. И беше трудно, вярвайте ми, защото, за да разбере какво чете, трябваше първо да направим много лош превод на английски. След доста чудене как точно да преведа дадена дума, така че да не се изгуби чувството, за да усети тя дълбочината и да успеем да обсъдим прочетенето, въпросната дама имаше сълзи в очите. Накрая ми каза: „Мога да усетя колко изключително е това”.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Из „Прозорец“

Може би хората, които предпочитат по-леката и романтична поезия, не обичат стоманените чукове, с които удрят думите на Христов. Но…

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша –
няма отиване, няма завръщане.

Из „Август“

С този материал не целя толкова да представя поезията на Борис Христов или неговата личност, колкото да споделя с вас невероятната му способност да докосва, да преобразява и да събужда, да повдига въпроси, да смирява чувства. Защото поезията май е именно това – дълбоката интимност на човешката душа, страхът, с който се сблъскваме, когато виждаме себе си в стихове. И ще съм вечно благодарна на човека с рома в онази късна лятна нощ, който ми помогна да се видя в поезията на Борис Христов.

Изображение на публикацията: Web Stage

[ + ]