fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Дом в „Черно и сребърно“

3 мин.

черно и сребърно„Черно и сребърно“ – последната книга на Паоло Джордано, е минималистичен роман, който показва много малко и в своята пестеливост поставя темите за семейството и взаимоотношенията в него, за старостта и смъртта.

Неназован млад физик споделя „фрагмент от една истинска мъчителна история“. Разказва ни за младото си семейство и силната му, странна обвързаност с госпожа А. Младите недоволстват, извършват всекидневните си революции, но госпожа А. винаги е стожерът, който въвежда ред, опростява и сплотява.

С течение на времето всяка любов има нужда от някого, който да я види и признае, да я оцени, в противен случай рискува да бъде взета за недоразумение.

Цялото семейство е пристрастено към присъствие и грижите на госпожа А., към спокойствието, което внушава, до настъпването на критичният пик – болестта.

Болестта, която е сякаш отделен герой на романа, влива чувство на несправедливост и разруха в тази сложна връзка от характери, очаквания и съдби. Необикновен четириъгълен ключодържател, който изведнъж абдикира от функцията си.

Младите са деца, които не знаят какво вършат. Трябват им постоянни напътствия и кураж, а с оттеглянето на госпожа А. и техните взаимоотношения започват да боледуват. Дали дотолкова се слели с нея, че не могат да останат заедно без присъствието й?

Дали егоизмът е човешка функция, или е белег на поколението ни? Когато градим бъдеще в двойка, в едно цяло ли се превръщаме, или сме две прегърнати индивидуалности, които вървят заедно напред?

Любовта се променя, но не непременно към по-лошо. Парадокс на двойката – не си себе си и едновременно с това никога преди не си бил толкова на себе си.

„Черно и сребърно“ (изд. „Colibri“) е книга за неуловимия блясък на щастието, роден от сблъсъка на жизнеността и меланхолията. Нашепва ни за несбъднатите очаквания, за обричането другиму, за носталгията по старото време, когато „пази я“ беше изпълнено със значение.

Възможността за съпружески живот вън от предопределените роли беше за нея нещо непознато и може би това беше сигурността, която ни носеше присъствието й, защото чрез нея успявахме да изпитаме несмела носталгия по един отминал модел, в който не можеше всеки да е всичко едновременно – мъж и жена, логичен и сантиментален, отстъпчив и строг, романтичен и земен – модел различен от този, който в нашето съвремие ни натоварва с толкова разширена и цялостна отговорност, че неминуемо не успяваме да сме безгрешни.

Не съм сигурна какво точно мисля за „Черно и сребърно“, но чувството ми след последната страница е, че това е история, която Джордано е трябвало да разкаже. Сега ще оставя тази история, но няма да я забравя. Ще се върна към нея по-късно.

Прочете още ревютата на „Самотата на простите числа“ и „Човешкото тяло„.