Преди няколко седмици пътувах по „Улицата на прасковите“ с Фицджералд. Аромат на прах, отворени прозорци, някаква разпасана южняшка романтика, в която колата е просто още един щрих от естетиката на свободата. Тази седмица отново съм зад волана – но не в Кънектикът или Алабама, а в Саудитска Арабия, където колата не е символ на класово издигане, а метафора за живот, който може да бъде отнет заради едно натискане на педала. „Да се осмелиш да шофираш“ (изд. „Киви“) на Манал ал-Шариф ме върна в колата, но този път с ръце, които треперят не от умора, а от страх. И с волан, който не носи обещание за свобода, а присъда. Между тези две книги има бездна. Но и нещо общо: пътят като избор. Движението като себеутвърждаване. Воланът като лична и политическа граница.
Разликата не е само в жанра – автобиография вместо пътепис, или в географията – Саудитска Арабия вместо САЩ. Разликата е в залога. За Фицджералд колата е метафора за движението между класи, чувства, и провали. За ал-Шариф автомобилът е пространство на съпротива. Всяко палене на двигателя е акт на неподчинение. Всяко завъртане на волана – изричане на „няма да се примиря“.
Две толкова различни истории, и все пак обединени от една обща ос: волята да се движиш, въпреки всичко. Ако „Улицата на прасковите“ е разказ за разпадането на една романтична идея, то „Да се осмелиш да шофираш“ е разказ за раждането на свободата. Бавно. Болезнено. Без гаранции. Но с ръце на волана.
Воланът като най-тихата революция
Обичам да шофирам. Когато всичко е твърде шумно, твърде близо, твърде болезнено, първото, което правя, е да се кача в колата. Да запаля двигателя. И да тръгна – без посока. Препускам из нощна София, завивам по непознати улици, търся утеха в ритъма на пътя, понякога дори стигам до някоя забравена нива, където просто спирам и крещя. Воланът е моето пространство на себе си – интимно, лично, защитено. Мястото, където съм свободна.
Докато четях разказа на Манал, непрестанно се връщах към този жест – палецът върху стартера, ръката върху скоростния лост. И осъзнавах колко малко мислим за това като за привилегия. Колко рядко се замисляме, че за някои жени този жест е невъзможен. Забранен. Опасен.
Когато Манал решава да шофира, знае, че няма да промени системата. Но ще откаже да се подчини. Нейното престъпление е не в движението, а в това, че го документира. Че снима. Публикува. Говори. И най-вече – че не моли за извинение. Точно в това е силата на книгата: тя не се стреми да се хареса. Не е разказ за успеха. Не е поучителна история. Това е книга, която настоява, че всяка победа е крехка, несигурна, болезнена.
От колата до килията
Историята на Манал ал-Шариф започва обрано. Без шум. Без революция. Родена в свръхконсервативно семейство, отгледана с вътрешна вина за това, че е момиче, възпитана в страхопочитание към религиозната полиция, Манал не е роден бунтар. Тя е продукт на системата – до момента, в който системата не я задушава толкова, че тялото ѝ започва да се движи срещу нея.
Малко по малко автобиографията разкрива своя политически потенциал – без да го натрапва. Всяко описание на ежедневието – като невъзможността жените да ползват служебен транспорт в „Арамко“, или нуждата от настойник, който да подпише жилищния договор – се превръща в документ за съпротивата чрез преживяване. Това не е протест на улицата, а протест през тялото – женското, ограниченото, изолираното, наблюдаваното.
За жените в Саудитска Арабия зад волана стои не само страхът от наказание, а усещането, че вършат нещо немислимо. Манал описва вълнението, с което крие книжката си в чантата. Паниката, когато я спират. Срамът. Радостта. Дискомфортът. Това е текст, в който воланът се превръща в разказваческо средство. И всяка скоростна отсечка е нова глава, написана със смелост, която не е непременно героична, но винаги е човешка.
И когато Манал решава да седне зад волана, не просто нарушава закона. Тя поставя въпрос пред цяла една идеология. А когато пуска видеото в интернет, тя избира да съществува в публичност, която ѝ е отнета по рождение. За тази „дързост“ е арестувана. Затворена. Притисната да подпише, че никога няма да шофира отново.
Писане, което не се извинява
Стилът на книгата е по-близо до журналистиката, отколкото до белетристиката. Манал ал-Шариф не украсява. Не извайва изречения. Пише така, както е шофирала за първи път: треперейки, но решително. Читателят не получава емоционални изблици, а отчетливи картини. Например сцената с пожара в девическо училище, при който момичетата не са допуснати да напуснат сградата, защото не са „покрити“ – и загиват в огъня. Това не е художествена хипербола. Това е реалност. И реалността в тази книга се държи точно така – не поетично, а натрапчиво. Същото важи и за сексуалния тормоз. За срама. За винаги липсващата врата на личната автономия. За семейството, което не може да приеме „жената, която иска“.
Революцията в „Да се осмелиш да шофираш“ не избухва. Тя се промъква – през личната история. Започва с факта, че Манал не може да живее в комплекса на „Арамко“, въпреки че е сред най-обещаващите ѝ служители. Че не може да ползва транспорт, защото е жена. Че трябва да наема шофьор, макар да има шофьорска книжка. Че не може да пие кафе без настойник. Че не може да излиза без абая. Че не може да съществува пълноценно, без да бъде придружавана, ограничавана, извинявана.
В тази автобиография всяко малко действие е политическо. Включително и отказът от мълчание.
Жената като място на конфликт
Книгата не е гневен манифест. Тя не крещи. Тя разказва. И точно в този разказ се случва истинската промяна. Манал ал-Шариф не представя себе си като героиня. Тя е жена, която греши, която се лута, която понякога дори не знае защо прави това, което прави. Но точно тази честност я прави убедителна.
Когато описва сцената с пожара в девическо училище, при който момичетата не са допуснати да излязат навън, защото не носят абая, не става дума за единичен случай. Става дума за култура, в която животът на жените е условен. В който съществуването им е позволено само при спазване на правила, изработени от други. Ал-Шариф улавя това не само с гняв, а с детайл, с език, с липсата на патос. И така го прави още по-силно.
„Да се осмелиш да шофираш“ не е просто историята на една жена. Това е документ за това как се формира идентичност в култура, която отказва на жените право на субектност. И когато тази култура започне да се разклаща, когато забраната за шофиране бъде премахната, остава въпросът: какво още не е позволено? Какво още не е видимо?
Неудобното лице на феминизма
В западния свят феминизмът често звучи като дискурс – академичен, активистки, социологически. При Манал ал-Шариф той е всекидневие. Без терминология. Без лозунги. Самото ѝ съществуване като свободно действащ субект е политически акт. „Да се осмелиш да шофираш“ не разказва историята на Саудитска Арабия – тя я разцепва. И докато го прави, отказва да предлага щастлив край. Защото, както става ясно в книгата, дори когато забраната за шофиране е отменена, жените продължават да бъдат системно потискани. Победата е временна. Борбата – перманентна.
Между системата и себе си
Като момиче и аз исках да уча информатика. Но пет години ми повтаряха, че „от жена програмист не става“. И аз се отказах. Манал – не. Това различие не ме кара да се срамувам, а ме кара да я чета със съучастие. С болка. И с благодарност. Защото „Да се осмелиш да шофираш“ не е историята на перфектна жена, която побеждава системата. Това е историята на жена, която отказва да се победи сама.
Накрая: тихата опасност на удобния свят
„Да се осмелиш да шофираш“ е книга, която не иска да те накара да плачеш. Иска да те накара да се запиташ – какви са онези жестове, които приемаме за даденост, но които някъде другаде биха били наказани? Колко от нашите избори са истински избори – и колко от тях са просто привилегии, които не сме осъзнали?
Не знам дали „Да се осмелиш да шофираш“ е велика книга. Но знам, че е нужна. И че докато четях, си мислех не за Саудитска Арабия, а за всички онези невидими механизми, с които културата – всяка култура – учи жените да се съобразяват, да мълчат, да изчакват. Историята на Манал ал-Шариф няма щастлив край. Но има нещо по-рядко: воля. А волята – дори само написана – понякога е достатъчна, за да събуди нещо в читателя. И да му напомни, че свободата не започва от политиките. Започва от гласа.
Това не е четиво за „вдъхновение“. Това е книга, която оставя следа – защото ни напомня, че свободата не е подарък. А шофирането – за някои от нас – не е просто движение, а начин да запазим себе си.
Можете да намерите „Да се осмелиш да шофираш“ на Манал ал-Шариф в Ozone.bg.
