Докато подготвяхме материалите за специалната ни Седмица на жените в литературата, се чудехме кои интригуващи дами от света на българското книгоиздаване да поканим, за да ни споделят възгледите си за творчеството, книгите и четенето. Лично аз се замислих коя от тях би могла да предложи различна, неподправена и лишена от фалш гледна точка относно мястото на жените в литературата и веднага ми се прииска да чуя какво има да каже по въпроса Диана Петрова.
Диана е авторка на два детски сборника – „Мъдри приказки за деца и родители“ (2011) и „Двойната планета“ (2012), както и на три романа – смущаващата „Ана“ (2013), прецизната „Синестезия“ (2014) и провокативната „Лилит“ (2017). Винаги успява да изненада и безмилостно да изправи читателя лице в лице с тайните на собственото му сърце и ум.
Преди време Диана се включи в любимата ни рубрика „Как четеш“, за да ни разкрие читателските си навици. Този път с нея се потапяме по-надълбоко, за да разкрием как се е зародил всеки един от романите й, с какви предубеждения се е сблъсквала като авторка и дали крайната откровеност може да бъде пречка за един писател.
„Лилит“ (изд. „Летера“)
Авторка си на три много различни романа. Какъв беше творческият път, който измина от „Ана“ до „Лилит“?
Творческият път започва от четенето. А за мен в личен план то е болест, която спасява. Четенето е много опасно за статуквото, но е жизненоважно. Щом съм отказвала да се движа напред – дали за да ми е удобно, да им е хубаво на хората край мен, или просто защото ме мързи като магаре, тогава неминуемо ме е сполетявала я болест, я книга. Някой трябва да свърши мръсната работа и да те извади от малодушното блато на сладникавия пристан, ако ще това да е Дарт Вейдър, Ян Бибиян или Ана Каренина. Героите в чуждите книги може да удрят здраво, но как пък го правят твоите собствени герои само!
В личния ми измислен свят „Ана“ е началникът. Тя начена нещата. Макар и да не е най-доброто, което съм писала, Ана с цялата си егоистична противоречивост е най-вярна към живота от всичките ми герои дотук. Тази жена обича да живее. „Синестезия“ е камшичен плесник за детските мечти. Тя ми помогна да изляза от задушаващата прегръдка на едно отдавнашно въжделение – да стана психолог – желание, което може и да е хранило едни минали дни, но към датата на написването ме тровеше. Трета дойде и „Лилит“. Тя е предупреждение към всяка жена, която е решила, че е по-важно да обгрижва всички край себе си, вместо да си позволи да се наслади на живота си. „Лилит“ е и пищов за преписване. Ако нищо не помага, опитайте като нея – със секс.
Главната героиня на „Лилит“ – Симона – извършва своето бягство от неудовлетвореността чрез еротични писма. Какво е писането за теб – спасение от реалността или челен сблъсък с нея?
Писането на книга е смела постъпка, стига да не е просто начервяване на графоманските устни на автора. Да пишеш означава да си готов жестоко да разпарчатосаш измамната цялост – истинска двугодишна епилация на духа с нещадящи изгаряния. Често след края на един роман героят и романът ми втръсват до пръсване, искам ги вън от живота си. И неусетно целта е постигната. Излезли са, така са излезли, че след години можеш да ги представяш пред хора, без да ти трепне окото.
Писането за мен е единственият начин да разбера какво искам. Старая се да създавам героите си опънати до техните крайности, пък ако ще да ми изнася. Вря в ръкописния бульон заедно с тях, защото ако не го направя на книга, съм обречена да го сторя в живота си. Същото е и при четенето. Много често чета, за да не се превърна в главния герой, за да не извървя неговия път, да не сторя неговите грешки, а други глупости например. :)
През 2014 г. твоята „Синестезия“ беше класирана в челната десетка на конкурса на издателство „Сиела“ за Нов български роман. Имаше ли по-различна нагласа и подход към книгата, знаейки, че пишеш с конкретна цел – да впечатлиш журито?
Тук ще трябва да те поправя. Не писах „Синестезия“, за да я представя на конкурс. Конкурсите за мен са детинщина, чик-чирик.
Написах тази книга, за да приключа с мечта. Имам вредна, но силна лична програма, която много често ми струва скъпо – вярвам си до болка, критикувам се самоубийствено, защото съзнавам, че невинаги пиша добре. Печеля по-малко, отколкото мога, и в крайна сметка изтощавам тялото си до крайност, за да доведа текущата тема на ума си докрай.
В случая – написах „Синестезия“. Разбрах, че няма да стана психолог и започнах да се оглеждам към кого да се обърна, за да издаде книгата. Като се оглеждаш, и виждаш обяви. Аз видях конкурс и си казах: защо не? „Синестезия“ свърши работа за мен, сега вече спокойно мога да се позабавлявам на неин гръб. Като начало нека да я ползвам, че да сверя къде съм спрямо другите.
Има обаче един човек, който повлия на стила ми тогава. Тя написа ревю за „Ана“ и ми посочи една огромна писателска грешка. „Синестезия“ се оказа по чудо най-успешният ми роман – имам публикации от него и на английски език в различни списания. Дамата с ревюто има заслуги за този успех. Обожавам критиката. Имам нужда от нея, за да се развивам. Тя ме доизгражда, предизвиква и мобилизира.
Ако можеше да избираш с коя твоя творба да бъдеш представена в чужбина, на коя би се спряла и защо?
На „Синестезия“. Защото, както каза главният редактор на едно чуждоезиково списание: „Тя има глас“. Защото е забавна и защото не боли толкова силно, като при другите. И добре де, защото се получи.
„Синестезия“ (изд. „Изток-Запад“)
Тази седмица в „Аз чета“ е посветена на българските писателки, така че ми е любопитно да узная кои наши авторки – съвременни или класически – са ти повлияли и четеш с удоволствие?
Най-силно ми е повлияла Петя Дубарова. Поезията й за мен няма равна в световен мащаб. Четеш и разбираш, че си имаш работа с исполин, че никога няма дори да се докоснеш до мащабите на таланта й, че можеш само да поглъщаш стиховете й, че ако допуснеш момичето в теб да умре, няма страшно. Трябва само да разгърнеш старото синьо томче, и момичето ще се върне. Ще спомена един нахалник от чужда страна – Айн Ранд. Тя навлезе в света ми не като добър писател, защото не е такава. Тя обаче е невероятен идеолог. С книгата си „Изворът“ ме разкърти. Най-сетне разбрах защо пиша и как искам да го правя. Кристин Димитрова е моят мрачен душевен масажист. Щом потъвам, отварям стиховете й. Да ме пипат, да ме отпускат, да ми пеят, да ме връщат към живота. Миглена Николчина – ах, как обичам ревютата и критическите й прегледи! Стоя и й се наслаждавам. Тя е истински мехлем за начупените глезени на женствеността. Чета я, слушам я и си казвам – ето една дама, която не е разбрала накриво нещата, която има здраво усещане за това какво е да си жена. Ето един човек като който искам да бъда, ама надали. Красимира Байчинска е моят бял водач с нейното „Златното момиче“ – книгата й е истински алманах на женската инициация.
Коя героиня – от твой собствен или чужд роман – е особено близка до сърцето ти?
Ния от „Железният светилник“, защото за мен тя е образец на жената – такава, каквато трябва да бъде.
Подържаш ли разделението „мъжко“ и „женско“ писане?
Да! И слава богу, че го има. И двата типа писане си имат свое предназначение и свои непростими минуси.
Кой мъж може да опише раждане, без да стане за смях? Само Толстой, за да потвърди правилото. А сега по-сериозно. Всички автори пишат за пътя, за пристигането при себе си. Кажете ми как да очакваме един автор жена да опише мъжкия път на пристигане в мъжкия дух и обратно? Не става дума само за тематиката и съдържанието на мъжкото и женското писане, а и за стилистиката.
Да почна с дамите. Направило ми е впечатление, че, без да бъдат философи, авторките се концентрират върху преживяванията и често изписват страници, за да описват психологически състояния, вкусове или чувства. Жената автор се държи като влюбена. Няма спирка. Дисциплината на действието е слабо развита, но за сметка на това – женското писане ще разкости духа ти. Защото, да кажем, си решил, че вече нищо не те вълнува, а авторката ще мели, мели и мели, докато събуди нещо в теб. Женската литература за мен е с медицинско предназначение. Тя идва да извърши изкуствено дишане и ще го прави неуморно, докато повърнеш водата и започнеш да дишаш отново. И като те извади от оня свят, ще можеш после да навириш нос и спокойно да разправяш наляво-надясно какъв изтънчен ценител си на мъжките романи.
Относно мъжкото писане. Обожавам го. По-лесно е за четене, действието е водещо, изпипано е, дозирано е, дълбоко е – истинска наслада за духа, ако той е здрав и копнее да се позабавлява. Но мъжкото писане може да направи много малко, когато боли. Толкова малко, че оттам тръгва предразсъдъкът как художествената литература е непрактична и не прави нищо кой знае какво, освен да те обогатява интелектуално и да ти носи забава. Веднага ще сваля Достоевски от този абзац. Той може всичко. :)
Другите мъже автори, те пак ще помогнат, но някак по мъжки – а този номер, макар и да работи в живота, в книгите не го прави толкова често. Да вземем пример. Херман Хесе в „Степния вълк“ може да описва преживявания, демек да прави същото, каквото правят авторките. Преживяванията там са разгърнати като екшън на духа. Случват се неща, случват се хиляди неща. И пак ще те докосне, и пак ще те излекува, ама цялата работа ще има краен срок. Три седмици по-късно ще търсиш женски автор, защото не можеш да спиш, защото не можеш да дишаш, защото не можеш да се търпиш.
Сблъсквала ли си се с предразсъдъци към творчеството ти?
Много. Тези предразсъдъци обаче са първо към мен като писател. Творчеството иде след това.
Цитирам реплика на издател: „Как може човек като теб, който пише такива прекрасни приказки, да описва пошли секс сцени?“ Или друго, пак на издател: „Дианчето ли бе? Абе тя не може две приказки да върже пред камера, седнала да пише!“ Нататък: „Интересно ми е какво казва съпругът ти за тая книга“. После: „Няма начин да отглеждаш качествено деца и да пишеш. Едното не е както трябва“. Или: „Ти се старай да не изпуснеш платената работа. Писането няма да доведе до нищо. Губиш си времето“. Или: „Добре де. Някой чете ли ги тия книги, или само си ги купуват, защото си прелестна?“ Това ми е любимото: „Толкова мило момиче не може да напише нещо лошо“.
„Ана“ (изд. „Изток-Запад“)
Страхуваш ли се понякога, че би могла да отблъснеш читателя с прекалена откровеност? Изобщо смяташ ли, че има момент, в който един писател трябва да си „слага спирачки“?
О, да! Авторът обезателно трябва да си слага спирачки. И аз също трябва да го правя, но засега успявам само на някои места.:)
Като един съвсем обикновен женски писател, и аз се старая да пиша „медицинска“ литература. Знам си кусурите и работя върху тях, но понякога вътрешната програма е по-силна. Наскоро една дама от женско списание ме разкритикува, че съм прекалено откровена, за да компенсирам бездарието си. Мъчила съм се да се откроя и като няма с какво – правя го с прекомерна откровеност. Този път не мога да се съобразя със забележката й.
Да, изкуството е не в това, което казваш, а в това, което премълчаваш. Мога да мълча, не е това. Специално в „Лилит“ съм изтрила около сто страници, в които поетизирам в мрачни краски скучното ежедневие, защото в един момент проумях, че то няма да е интересно никому. Ролята му беше да е фон на много по-силните еротични преживявания на героинята.
Още нещо. Дотук през сайта ми: podarimiprikazka.com съм написала над 200 поръчани приказки по истински истории. Няма нито една от тях, която да е прекалено откровена. Познай кое се харесва повече и кое върши повече работа? Приказките, в които мълча и създавам прекрасни картини от живота на някого, или романите, в които отблъсквам с откровеността си?
На финала би ли споделила какво можем да очакваме от теб в бъдеще? Подготвяш ли се вече за следващото си литературно „бягство“?
Съвсем скоро очаквам да излезе втора част на „Мъдри приказки“. Издателство „Софтпрес“, които наистина са мои писателски приятели, преиздаде първата книга. Хората обичат приказките, аз също.
Що се отнася до романите – готвя един по тема, която ме вълнува отдавна. Темата е: пристрастяването към свободата в съвременното ежедневие. Защото една свобода е такава, само ако можеш да се откажеш от нея. Нали така?
За всеки автор е добре понякога вместо да пише, просто да чете героите си. Ще опитам да направя това тук, защото ако не мога да се удържа да гледам как се развиват героите ми, без да се меся и без да ги защипвам в отровни капани, къде съм тръгнала да пиша за свободата? :)
