„Дихание от сянка“ (изд. „Гутенберг“) побира десет произведения на руския автор Евгений Замятин, писани в периода 1910 до 1933 г. Подборът и преводът са дело на доц. Румяна Евтимова. Творбите са кратки и разнообразни – сборникът започва с разказ-автобиография и завършва с разказ-обяснение в любов към работата на писателя като инженер на ледоразбивачи, която го води в Лондон. В Лондон е написана забележителната новела за нрава на „културния човек“ – „Островитяни“.
Евгений Замятин е интересна фигура на литературното поле, а по творчеството му можем да съдим, че е изпреварил времето, в което е живял. Царска Русия, Русия в Гражданска война, в ръцете на Сталин, по време на Първата световна война… През очите на писателя преминават епохи в рамките на години. Времената са концентрирани и интересни.
Животът и творческата кариера на Замятин са наситени със събития и борби. Той проектира кораби, пише роман, разкази, повести, сценарии и пиеси, които най-често не пробиват цензурата. Писателят не е човек, който ще избяга от сърцето си, но е човек, който ще намери път към оцеляването. Гонен, осъждан, изселван, забраняван, заминаващ, той има способността винаги да се завръща в родината, при сърцето си. Когато ситуацията става животозастрашаваща, а властта – критично недоволна Замятин получава разрешение да напусне Русия благодарение на Максим Горки.
Мисля, че ако през 1917 година не се бях върнал от Англия, ако не бях изживял всичките тия години заедно с Русия – нямаше да мога да пиша повече. Много видях: В Петербург, в Москва – в дълбоката провинция – тамбовската, в селата на вологодската, псковската, в общите вагони на товарните влакове.
Така се затвори кръгът. Още не знам, не виждам какви са по-нататък кривите на моя живот.
Шедьовърът на Замятин безспорно е романът „Ние“, но този сборник е ценен заради възможността на българската публика отново да се срещне с виртуозната работа с езика на руския писател – едновременно математически точна, но и богато нюансирана.
Евгений Замятин (снимка: Wikipedia)
Той може да направи всичко с думите. Може да създаде приказка, изтръгната от руския фолклор, може да рисува лирични картини, фантастични приумици, да разреже човешката психика и от този разрез да бликне чувство. Може да смесва абсурда с хумора, иронията и горчивата усмивка на съжаление. Съчетаването на класическа руска литературна традиция със Замятиновата гледна точка към света и истината (ако приемем, че тя е нещо повече от абсурдно понятие) създава обаянието на неговите творби.
Когато читателят премине през „Дихание от сянка“ и през годините, скрити между редовете, ще се спре на темите за човешката природа и изконно дивото, което ѝ е присъщо, за палачите на престъпника, за наложеното спасение и за разрушителната сила на движението напред. Още за бунта, който е присъщ на всеки порядък, за необятността на човешкото сърце, погубените мечти, изкушението и тленността.
Никога няма да се почувствам достатъчно подготвена да говоря за Замятин. Въпреки че творчеството му е доста компактно, а на български е издадена само част, върху неговите листове се помества цял един нов свят, който хем е като нашия, хем фантастично го пренаписва и проектира в нещо ново и различно. Разказите му са като живи същества, които с всеки прочит менят нрава си и ако им повярваш, и ги хванеш под ръка, никога не знаеш къде ще те заведат.
Затова не искам аз да слагам точката в текст, посветен на Замятин, така че ще оставя края на неговите думи:
До таблата, приведена над свещта, Вера седи и чете. Неразбираемо, нечуто, нейде отвън бягат чуждите думи като снежинки зад прозореца. А отвътре е собственият живот.
Както е известно, културният човек трябва, по възможност, да няма лице. Тоест не като съвсем да няма, ама така: уж лице, пък уж и не лице – та да не бие на очи, както не бие на очи роклята, ушита от добър шивач. Излишно е и да се казва, че лицето на културния човек трябва да бъде съвършено същото като на другите (културни) и още, разбира се, не бива да се променя при никакви обстоятелства в живота.
През нощта на четиринайсети декември наваля нов сняг. И денят настана – целият в бяло. Небето бяло, пухкаво, близко – скоро пак ще завали сняг. А по земята – незнаен добър човек разстлал бяла хартия и ей сега по нея, чистата, хората ще напишат някаква история – весела или страшна.
А очите му бяха тъжни, сякаш веднъж са видели онова, което не е дадено да видят живите: истината.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
