fb
БиблиотекаОткъсиСпециални

Докарващото до лудост „Среднощно слънце“ от Ю Несбьо [откъс]

5 мин.

Новата книга на Ю Несбьо не ни среща с популярния инспектор Хари Хуле. За сметка на това в „Среднощно слънце“ (изд. „Емас“) главният герой е отчаян мъж, търсещ убежище от най-влиятелния наркобос на Осло под незалязващото светило в далечната северна пустош. Инфарктното очакване на неизбежно кръвополитие и срещата с местните хора, ще принуди доскорощния престъпник да преоткирие себе. Дали спасението е възможно или надеждата е изкусна измамница.

Вселце далеч в северна Норвегия, където незалязващото слънце е способно да те докара до лудост, от автобуса слиза мъж. Представя се като Юлф и търси място, където да се скрие от най-влиятелния наркобос в Осло, известен като Рибаря. Доскоро Юлф е работел за Рибаря – бил е силов събирач на дългове, изпълнявал е дори мокри поръчки, но след издънка е изпаднал в немилост. И Рибаря изпраща наемниците си по петите му да го очистят.

Прочетете откъс от книгата при нас.

Къде завършва един разказ?

Дядо ми беше архитект и твърдеше, че линията – както и разказът – свършва там, откъдето е започнала. И обратното.
Той проектираше църкви. Защото го бивало, а не защото вярвал в съществуването на бог – така твърдеше. Така си вадел хляба. Но казваше, че му се искало да вярва в боговете, в чиято чест били издигани проектираните от него храмове. Това вероятно щяло да придаде повече смисъл на професията му.

Трябваше, вместо църкви, да проектирам болници в Уганда – казваше. – Щях да приключвам за пет минути, а строежът им да отнеме десетина дни. Но те щяха да спасяват човешки животи. А аз какво правя? Месеци наред се трудя над паметници на суеверие, което не спасява никого.

Убежища – така наричаше той църквите си. Убежища от страха от смъртта. Убежища за несломимата човешка надежда за безсмъртие.

По-евтино би излязло, ако на хората просто им връчват по някоя мека кърпичка или плюшена играчка за утеха. Е, все пак по-добре аз да проектирам храмове – защото си върша сносно работата, – отколкото да го прави някой некадърен архитект. В днешно време всякакви бездарници загрозяват страната с чучела, които наричат църкви.

Седяхме и вдишвахме миризмата на старческия дом – аз, богатият ми чичо и братовчед ми. Те двамата изобщо не слушаха дядо. Той повтаряше едни и същи неща за стотен път. Чичо и братовчед ми кимаха, хъмкаха одобрително и крадешком си поглеждаха часовника. Преди да влезем при Басе, чичо предупреди, че половин час бил напълно достатъчен. Щеше ми се да остана повече, но не можех да се прибера сам. Бях дошъл с колата на чичо. Басе беше започнал да говори объркано, но обичах да го слушам как повтаря философските си размисли. Навярно защото ми вдъхваха увереност, че въпреки всичко нещата в живота са установени. „Ще умреш. Приеми го мъжки, момче!“ Опасявах се единствено да не би, когато дядо легне на смъртен одър, някоя от старшите медицински сестри с кръстче на врата да успее да го убеди да предаде душата си на нейния бог. Навярно съм се притеснявал, че за момче като мен, закърмено с атеизъм, подобно събитие ще бъде силна травма.

Не вярвах в живот след смъртта, но вярвах в смърт след живота.

И така, два дни след като вратата се затръшна зад Леа, моята най-съкровена надежда и желание бе да умра.

Изкарах два дни на легло в хижата. Два дни в състояние на свободно падане към бездната. Пресуших едната бутилка.

И така, къде да завършим този разказ?

Обезводнен, намерих сили да се изтърколя от леглото и да се добера до потока. Коленичих във водата и пих. После се загледах в отражението си зад два камъка.

И взех решение.

Ще застреляш огледалния образ.

Ами точно така, дявол да го вземе. Не те ще ме затрият. Аз ще се затрия сам. Линията свършва тук. Какво толкова лошо има? La vida con cuatro dias, повтаряше често Басе. Животът е кратък.

Почти в транс от решението, се върнах в хижата.

Винтовката стоеше облегната на стената.

Взех правилно решение, решение без последствия за околните. Никой няма да ме оплаква, да тъгува за мен, да страда заради моята смърт. Всъщност се затруднявах да се сетя за човек, чиято загуба би предизвикала по-малко жал от моята. Накратко, решението носеше всеобща полза. И сега оставаше само да го осъществя, преди да ме е хванало шубето, преди непредсказуемият ми, потаен ум да скалъпи отчаян списък с аргументи в подкрепа на жалкото ми съществуване.
Опрях дръжката в пода и налапах дулото. Стоманата имаше горчиво-солен вкус на барут. За да хвана спусъка обаче, се налагаше да навра дулото толкова навътре в устата си, че едва не повърнах. Средният ми пръст докопа спусъка. Е, какво пък чак толкова? Самоубийство. Първият път е най-кофти.“

Ако искате да прочетете „Среднощно слънце“ от Ю Несбьо, можете да я поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.

Прочетете ревю за книгата тук.

[ + ]