Хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития — това са основите, върху които стъпва Уолтър Айзъксън, за да пресъздаде историята на един от най-великите и всеобхватни гении. Леонардо да Винчи прави дисекции на човешки лица, чертае мускулите, които задвижват устните, и след това рисува усмивката на „Мона Лиза“. Изучава оптика, изследва начина, по който се отразяват слънчевите лъчи, и създава изумителна игра на перспективата в „Тайната вечеря“. Невероятната му способност да комбинира изкуството и науката ражда един от вечните символи на новаторското мислене – Витрувианския човек, вписан в кръг и в квадрат. Ненаситната любознателност на Леонардо ни напомня колко е важно да развиваме — и у себе си, и у децата си — страстта към знанието и смелостта да го поставяме под съмнение, да използваме въображението си и като талантливите бунтари на всяка епоха да мислим различно.
Прочетете откъс от биографията на този изумителен гений.
Като наследник на потомствени нотариуси Леонардо да Винчи има вроден инстинкт към воденото на записки. Документирането на наблюдения, списъци, идеи и скици за него е напълно естествено. Около 1480 г., малко след пристигането си в Милано, той слага начало на продължилата до края на живота му практика редовно да си води дневници. Някои от тях са хвърчащи листове с размера на таблоиден вестник. Други са на тетрадки, подвързани с кожа или пергамент, с големината на книга малък формат или даже по-малки, които носи винаги със себе си, за да си води полеви записки.
Една от целите на тези дневници е да записва интересни сцени, особено такива, свързани с хора и емоции. „Когато обикаля из града – обяснява той в един от тях, – човек постоянно наблюдава, забелязва и тълкува обстоятелствата и поведението на хората, докато разговарят и се карат, смеят се или пък стигат до бой“. За тази цел той винаги носи малък бележник, който виси на колана му. Поетът Джовани Батиста Джиралди, чийто баща познава Леонардо, пише:
Когато искаше да нарисува човешка фигура, Леонардо най-напред обмисляше какво социално положение и емоция трябва да отразява – дали на благородник, или плебей, весел или строг, разтревожен или спокоен, стар или млад, разгневен или мълчалив, добър или зъл; и когато решеше това, посещаваше места, където знаеше, че се събират такива хора, и наблюдаваше лицата, маниерите им, дрехите и жестовете; и когато намереше някой, който подхождаше за целта му, го описваше в малък бележник, който винаги носеше на колана си.
Тези малки бележници на колана му заедно с по-големите листове в ателието се превръщат в съкровищница на всичките му разнообразни интереси и страсти, много от които делят една и съща страница. Като инженер той усъвършенства техническите си умения, като чертае механизми, които е видял или си е представил. Като художник нахвърля идеи и рисува етюди. Като дворцов импресарио скицира костюми и приспособления за подвижни декори и сцени или записва басни и остроумни диалози, които да бъдат изиграни и издекламирани. В полетата отстрани има надраскани набързо списъци, отчети за разходи и скици на лица, възбудили въображението му. С течение на годините и задълбочаване на научните му изследвания той запълва страниците с кратки изложения и пасажи за трактати на теми като летене, водоснабяване, анатомия, изкуство, коне, механика и геология. Единственото, което липсва, са откровения за личния и интимния му живот. Това не са „Изповедите“ на свети Августин, а впечатленията на изследовател с ненаситно любопитство към околния свят.
Портрет на Леонардо да Винчи от Франческо Мелци (снимка: Wikipedia)
Като събира такова разнообразие от идеи, Леонардо следва практика, която е широко разпространена в ренесансова Италия – да си води бележник за ежедневни записки и скици, известен като zibaldone. Но по отношение на съдържанието си тези на Леонардо не приличат на нищо, което светът e виждал дотогава или след това. Неговите дневници съвсем оправдано са наречени „най-удивителното свидетелство за мощта на човешкото наблюдение и въображение, записвано някога на хартия“.
Запазените до наши дни над 7200 страници вероятно представляват около една четвърт от всичко, което Леонардо е написал в действителност, но това – след петстотин години – пак е повече от всички имейли и цифрови документи на Стив Джобс, които с него успяхме да съберем. Дневниците на Леонардо са неочаквана находка, документален архив на приложната креативност.
Както обикновено при Леонардо обаче, и тук има елемент на загадъчност. Той рядко записва дати и последователността на дневниците в повечето случаи не е ясна. След смъртта му много от тетрадките са разкъсани и интересните страници са продадени или преподвързани в нови томове от различни колекционери, най-вече от скулптора Помпео Леони, роден през 1533 г.
Например един от множеството преподредени сборници е „Кодекс Атлантикус“ – Атлантическият кодекс, съхраняван в библиотека „Амброзиана“ в Милано, който съдържа 2238 страници, събрани от Леони от различни дневници на Леонардо, писани между 1480 и 1518 г.„Кодекс Арундел“, сега част от Британската библиотека, съдържа 570 страници, писани от Леонардо през същия дълъг период, и е събран от неизвестен колекционер през XVII век. „Кодекс Лестър“ съдържа 71 страници, главно по геология и хидравлика, останали неразделени от написването им от Леонардо в периода 1508–1510 г.; сега те са собственост на Бил Гейтс. Има двайсет и пет сборника и колекции от отделни страници от дневниците му, разпръснати по целия свят – в Италия, Франция, Англия, Испания и Съединените щати. Редица съвременни изследователи, най-вече Карло Педрети, са се опитвали да определят последователността и датите на много от страниците, но задачата е още по-трудна поради факта, че Леонардо понякога се е връщал да допълва празните места на незапълнени страници или да дописва стари дневници, които дълго време е бил изоставил.
Уолтър Айзъксън (снимка: National Endowment for the Humanities)
Първоначално Леонардо записва главно идеи, които смята за важни за художествените или инженерните си начинания. Например един от ранните му дневници, познат като „Парижки ръкопис В“, започнат около 1487 г., съдържа рисунки на нещо като подводница, „невидим“ кораб с черни платна и парни топове, а също и някои архитектурни чертежи на църкви и идеални градове. По-късните му дневници разкриват как той се води от чистото любопитство и това на свой ред прераства в проблясъци на задълбочени научни изследвания. Започва да се интересува не само как работят нещата, а и защо.
Тъй като хартията е скъпа, Леонардо се старае да използва всяко празно поле и ъгълче на повечето страници, като натъпква на всяка от тях на пръв поглед произволно събрани теми от различни сфери. Често има навика да се връща на дадена страница месеци или дори години по-късно, да добавя по някоя нова мисъл, като се връща към картината на свети Йероним, а по-късно и към други свои платна, за да ги подобрява, след като идеите са се развили и са отлежали в главата му. Разположението им може да изглежда произволно и до известна степен е; можем да видим как мисълта и перото му прескачат от някое хрумване по механика към небрежна скица на къдрици или воден вихър, после към рисунка на лице, към някое хитро приспособление или анатомична скица, и всичко това съпроводено от огледалните му бележки и разсъждения. Но прекрасното на това безразборно разположение е, че ни позволява да се наслаждаваме на красотата на универсалния муум, който скита възхитено и свободно през изкуството и науката и така открива взаимовръзките в нашия космос. От тези страници можем да извлечем закономерностите, които движат на пръв поглед несвързани помежду си процеси така, както той извлича закономерностите от книгата на природата.
Уолтър Айзъксън (р. 1952) е автор на биографиите на Айнщайн, Стив Джобс, Хенри Кисинджър и Бенджамин Франклин, както и на „Иноваторите“. В съавторство с Еван Томас написва „Мъдрите хора: Шестима приятели и създаденият от тях свят“. Има дългогодишен опит като председател на CNN и отговорен редактор на списание Time, а понастоящем е изпълнителен директор на „Аспен“. Живее със съпругата си във Вашингтон.
