„Само любовта е по-силна от смъртта.”
Богдан-Игор Антонич
В последно време все ми попадат книги на автори от най-различни националности, творби, към които доскоро не посягах, залята от англо-американския книжен поток. Оказва се обаче, че понякога, колкото по-скептичен си към дадено четиво, толкова по-приятно те изненадва то. Украинската литература например ми беше напълно непозната, но имах късмета да се насладя на малка част от нея именно чрез Юрий Андрухович – изключително популярен в родината си и в чужбина автор, чийто роман „Дванайсетте обръча” издателство „Парадокс” са включили в колекцията „Елит XXI” за двадесет и първата си годишнина.
„ГЕРОИТЕ НА БИЗНЕСА – ЗА ГЕРОИТЕ НА КУЛТУРАТА”. Това е надсловът, под който Андрухович събира героите си в уединена почивна станция в сянката на Карпатите. Причудливата компания е съставена от най-различни образи, сред които главни роли са отредени на Карл-Йозеф Цумбрунен, австрийски фотограф, влюбил се до уши в Украйна и вечно завръщаш се в нея, неговата очарователно непохватна преводачка Рома Воронич и съпруга й Артур Пепа, ексцентричен писател, станал жертва на творческото безсилие. Тримата образуват типичен любовен триъгълник, обитаван от останалите чудати „герои на културата”, от поредното превъплъщение на Орфей и от едно убийство, толкова нелепо, че чак те разсмива до сълзи.
„Дванайсетте обръча” е изключително закачлива книга. Знам, малко странно определение за роман, но няма как по друг начин да характеризирам заигравките на Андрухович с езика, с гледните точки на участниците в действието и дори със собствената му личност. Тук Негово Величество Авторът не е просто анонимен разказвач, а от време на време напълно събаря стената между себе си и читателя, за да обясни шеговито някои свои творчески решения или за да представи героите си.
В началото всеки един от тези герои изглежда като въплъщение на даден стереотип – алкохолизираният писател, досадният професор, проблемната тийнейджърка, празноглавата красавица, обърканият чужденец… В последствие обаче персонажите на Андрухович биват вкарани в редица необичайни и абсурдни ситуации, в които мислите и характерите им биват така пикантно подправени, че и те самите се превръщат в любопитни и забавни образи.
Андрухович обаче благосклонно оставя най-магнетичното и мощно присъствие на страниците на романа да говори само за себе си.
Разбира се, това е Украйна.
Рядко можеш да усетиш атмосферата на дадена страна да струи така от нечий разказ, без това да бъде самоцел. Украйна с нейната противоречива многоликост, със суровите й красоти, буйните й танци и мъртвите й поети. Украйна, чакаща някой да посегне към нея, да загребе с пълни шепи от историите й и да я разкаже така, както я е разказал Андрухович – богато, плътно и увличащо, запращайки те от небето в земята, от живота в отвъдното, от разума в лудостта, от безразличието в страстта.
Интервюто на Юрий Андрухович за „Аз чета“ можете да прочетете тук.
