Една от любимите писателки на българските читатели – Джоджо Мойс – вдига градуса на лятото още повече с новия си роман “Бутикът на мечтите” (изд. “Хермес”, превод Дори Габровска). А българските издатели на пропуснаха да ни изпратят откъс от книгата, който можете да прочетете по-долу.
Майката на Сюзана, Атина, е била най-красивата дебютантка в английското общество, прочута със свободния си дух и непостоянен характер. Затова никой не се учудва, когато само две години след сватбата със сина на заможни съфолкски земевладелци тя го изоставя, а малко след това и умира. Отгледана от баща си и втората му съпруга, Сюзана израства белязана от противоречивото наследство на майка си, чието име рядко се споменава в семейното имение.
Трийсет и четири години по-късно Сюзана и съпругът ѝ Нийл се завръщат в родното ѝ градче, за да си стъпят на краката, след като се оказват на крачка от фалита. Тя сбъдва мечтата си да има свой бутик за дрехи, бижута и други уникални находки, в който влага цялата си страст. Там намира убежище от нещастния си брак и създава първите истински приятелства в живота си: с жизнерадостната млада майка Джеси и мълчаливия аржентинец Алехандро, дошъл на другия край на света, за да избяга от призраците, които го преследват в родината му.
Магазинът се превръща в любимото местенце на всички, а Сюзана започва да вярва, че заслужава да бъде щастлива. Но за да се помири с миналото и да посрещне мечтаното бъдеще, тя ще трябва да изправи срещу собственото си семейство.
Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб„. Необичайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над четиринадесет милиона екземпляра. Критиката го определя като един от най-запомнящите се романи на изминалото десетилетие. По „Аз преди теб“ е заснет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. Успехът му (над $200 млн. приходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „Последното писмо от любимия“ („Нетфликс“) с участието на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли.
До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени над петдесет милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“. В България Джоджо Мойс има хиляди почитатели, които с нетърпение очакват „Бутикът на мечтите“.
Откъс
Обикновено в туристическите справочници описваха Диър Хамптън като „най-красивото пазарно градче в Съфолк“, споменаваха историческите постройки, средновековната църква, антикварните магазини, пълни с изкушения за туристите през летните месеци, както и за издръжливите на студ посетители през зимата. По-старите му обитатели го наричаха просто Диър, а младежите, които обичайно прекарваха съботните вечери, като пиеха евтин сайдер и си подвикваха на пазарния площад, го определяха като „скапана дупка, където няма какво да се прави“. Мнението им не беше неоснователно. Можеше да се каже, че това е град, който се интересува повече от историята си, отколкото от бъдещето, особено откакто се напълни със семейства, прогонени от Лондон и зеления пояс около него заради космическите цени на имотите, които търсеха „приятно местенце, където да отглеждат децата си“. Високите, елегантни класически сгради в пастелни цветове стояха редом с къщи от епохата на Тюдорите с миниатюрни прозорци и видими греди, наклонени над тротоарите като кораби в бурно море – подредени в безразборната плетеница от тесни калдъръмени улички и малки вътрешни дворове, които се разклоняваха във всички посоки от площада. Там се намираха поне по два от почти всички магазини, които можеха да потрябват на човек – месарница, пекарна, будка за вестници, железария – както и нарастващ брой магазини, продаващи масла за ароматерапия, магически кристали, скъпи декоративни възглавнички и ароматни сапуни, без които човек съвсем спокойно можеше да си живее.
Бяха минали почти два месеца, преди Сюзана да осъзнае какво я дразни най-много в градчето: това, че в работно време в него оставаха почти изцяло само жени. Имаше възрастни жени с кърпи на главата и зелени жилетки, които купуваха месо и си бъбреха свойски с месарите, млади майки, които бутаха бебешки колички, жени на средна възраст с грижливо направени фризури, които се чудеха как да убиват времето си. Но ако не се брояха продавачите в магазините и момчетата на ученическа възраст, не се виждаха почти никакви мъже. Предполагаше се, че те потеглят още призори с влаковете към Лондон, където работеха и се връщаха чак за вечеря, дълго след като се беше стъмнило. Все едно съм се пренесла обратно в 50-те – мърмореше си Сюзана ядосано. Беше загубила бройката колко пъти я бяха питали какво работи съпругът ѝ и след почти година живот в провинцията все още очакваше да чуе този въпрос.
Макар че отначало би настоявала, че няма нищо общо с онези жени, сега се виждаше в някои от тях: в начина, по който пазаруваха и се мотаеха из единствения универсален магазин в градчето с бавната походка на хора, които имат и време, и пари, в постоянно запълнения график на двата козметични салона, в изобилието от кристали, ароматизирани свещи и тестове за хранителни алергии, които се бяха превърнали от алтернатива в стил на живот.
Сюзана не беше сигурна в коя категория ще попадне нейният бутик. Докато седеше, заобиколена от кашони със стоки, с ясното съзнание, че не само касата ѝ още не работи, но и че електротехникът не ѝ беше казал какви крушки трябва да купи, тя не беше сигурна дали изобщо от това ще излезе магазин. Нийл се беше обадил два пъти да я пита дали е сигурна, че се налага да купи толкова много стока предварително, а от водоснабдяването ѝ бяха изпратили няколко писма с искане за плащане още преди да е отворила.
За човек, доскоро преследван от дългове, Сюзана реагираше изненадващо невъзмутимо на всичко това. През седмиците, откакто получи ключовете, просто се наслаждаваше, че е в магазина и бавно превръща в реалност образа, който виждаше от месеци в съзнанието си. Харесваше ѝ да обикаля да проучва потенциални доставчици, да посещава търговски изложения или малки складове зад Оксфорд Стрийт в Лондон, срещаше се с млади дизайнери, търсещи къде да изложат творбите си, или по-утвърдени творци, които можеха да ѝ предадат от многогодишния си опит. Харесваше ѝ, че има цел, че може да казва „моят магазин“, да взема решения според собствения си вкус, да избира само неща, които ѝ се струваха красиви или необичайни.
А и самият бутик изискваше работа. Отвън беше освежен с една ръка бяла боя, а интериорът постепенно добиваше вид след посещенията от местните водопроводчици и дърводелци и благодарение на собствените ѝ бояджийски умения. Знаеше, че я смятат за придирчива и прекалено педантична, но решенията кое къде да сложи бяха важни, защото това нямаше да бъде традиционен магазин. Щеше да представлява комбинация от различни неща: кафене, за което до стената в дъното беше поставена стара църковна пейка, няколко маси и столове и рециклирана италианска кафе машина; магазин втора употреба, предлагащ разни неща, които просто харесваха на Сюзана – дрехи, бижута, картини, украшения. Както и нови неща. И това беше най-точното възможно описание.
Беше започнала да подрежда разни стоки на витрината. Отначало, за да си личи, че в магазина кипи дейност, тя изложи някои от по-красивите предмети, които беше купила по време на своята фаза на пазаруване и така и не беше използвала: чанти с мъниста в ярки цветове, големи стъклени пръстени, старинна рамка със съвременен абстрактен принт. Когато поръчаните стоки пристигнаха, тя реши да не сменя подредбата на витрината, само добави още неща: красиви концентрични кръгове от индийски гривни, чекмеджета от стари скринове, пълни с лъскави метални химикалки, разноцветни бурканчета за подправки със сребристи капачки.
– Като някаква стара куклена къща. Или като пещерата на Аладин – каза Нийл, когато се отби през уикенда. – Изглежда много… симпатично. Но сигурна ли си, че хората ще разберат идеята ти?
– Коя идея?
– Ами какъв магазин точно ще бъде?
– Моят магазин – отвърна тя и се развесели от обърканото му изражение.
Защото Сюзана създаваше нещо красиво, което изцяло отразяваше нейната визия, без намеса от съпруг или партньор. Свободна да прави каквото си иска, тя окачи купени на сметка лампички по рафтовете, сложи малки цветни табелки, ръчно надписани от нея, боядиса дъските на пода в бледовиолетово, защото харесваше този цвят. Масите и столовете, купени евтино от разпродажба и боядисани с тестери на бои, подреди по начин, който би ѝ харесал, когато излизаше на кафе с приятелките си. Точно столовете ѝ помогнаха да си го представи: докато ги гледаше, тя осъзна, че създава вълшебно кътче, донякъде космополитно, местенце, където отново да се почувства у дома, откъсната от провинциалните погледи и нрави, които сега я заобикаляха.
– Е, какъв тип магазин е това? – попита един от доставчиците на антикварни предмети, след като огледа рамката на витрината. Тонът му прозвуча леко присмехулно.
– Ами невиждан – отвърна тя, без да се впечатли от повдигнатите му вежди и изражението, с което той си тръгна. И така го нарече, „Пийкок Емпориум“, а табелата беше в синьо и бяло, с пауново перо, нарисувано до името. Нийл я погледна едновременно горд и обезпокоен, а по-късно ѝ призна, че се е чудел дали няма пак да стигнат до банкрут.
– Няма да фалираме – заяви Сюзана убедено. – Не бъди песимист.
– Ще трябва да работиш адски много – изтъкна той.
Дори опасенията на Нийл не я смущаваха. В момента ѝ беше по-трудно да спори с него. Спеше добре.
Ако не се броеше стоката, не беше купувала нищо от седмици…
