„Природата ни показва само опашката на лъва. Но недей да се съмняваш, че лъвът е на другия край, дори да не може да се покаже наведнъж. Ние го виждаме само по начина, по който въшка, застанала върху него, може да го види.“
Алберт Айнщайн
За мен физиката никога не е била любим предмет в училище, а името на Планк доскоро свързвах по-скоро с едно упражнение за стягане на коремната мускулатура, а не с професора, считан за баща на квантовата механика. В този ред на мисли, кой да предположи, че ще реша да прочета биографията на Айнщайн? Но човек понякога трябва да излиза от зоната си на комфорт във всяко отношение и това важи с пълна сила и за книгите. Да не говорим, че Уолтър Айзаксън се слави като безупречен автор на биографии – тези на Бенджамин Франклин, Кисинджър и Стив Джобс са вече зад гърба му, а книгата му „Иноваторите“ стана не по-малко популярна.
Почти две години след излизането на сериала „Геният“ – продукция на National Geographic с носителя на „Оскар“ Джефри Ръш в ролята на Айнщайн – името на теоритичния физик все още предизвиква интерес и оживени дискусии, особено сега, когато светът загуби друг велик ум в лицето на Стивън Хокинг, при това на същата дата, на която е роден самият Айнщайн. Случайност или не, само звездите знаят… Но да се върнем към труда на Айзаксън.
„Айнщайн“ (изд. „Жануа 98“) безспорно е една от най-грандиозните и прецизни биографии, които съм чела. Бившият главен редактор на списание TIME е мотивиран от наскоро отворена лична коренспонденция на Айнщайн и видимо е положил огромни усилия, за да пресъздаде на хартия живота и делото на големия еврейски учен. Разбираме подробности за скромното му потекло, огромната му разсеяност и леката наивност, за това, че обича да пуши лула и да не носи чорапи, за драмите в личния му живот, двата брака, единия от които с братовчедка му Елза, и загадката за изчезналата му дъщеря от първата му съпруга Милева Марич, от която има и двама сина. Научаваме и куриозния факт, че макар и кремиран, един непокорен патоанатом решава да балсамира мозъка на великия физик, след което го продава на части за научни цели.
Наред с тези по-интимни тайни на гения, Айзаксън разкрива по изключително увлекателен начин и професионалния му път. Подарения от баща му компас, когато е едва на пет години, предизвиква интереса му към физичните закони. Вече като шестнайсетгодишен младеж, Айнщайн си представя, че язди светлинен лъч, и категорично се опълчва на авторитетите около себе си, а като трийсет и четири годишен мъж той самият се превръща в авторитет и в най-младият член на Пруската академия. И има защо:
Само за пет месеца през 1905 г. Айнщайн преобръща физиката, като създава теорията за светлинните кванти, специалната теория на относителносттта и статистическите методи, доказващи съществуването на атоми. […] От най-малкото нещо, коlето човек може да си представи – квантът, до най-голямото – целия Космос, Айнщан се оказва ненадминат майстор.
От бюрото на патентен чиновник до така трудно спечеленото преподавателско място, „силата на Айнщайновия разум е в способността да жонглира едновременно с различни идеи. […] Той подхожда към сложно математическо уравнение, което за всеки друг изглежда напълно абстрактно, като си представя физичната действителност, криеща се зад него“. Така, докато сменя гражданство след гражданство и страна след страна, която да го приюти, Айнщайн се превръща в добре познатия ни образ с „непокорна буйна коса, небрежно намачкани дрехи, блестящи очи и готовност да раздава мъдрост с духовити забележки и сентенции“. Учен, който изпитва противоречиви чувства спрямо славата и публичността и получава Нобелова награда през 1921 г., но не за теорията си на относителността, а за откриването на закона за фотоелектричния ефект.
Айзаксън не пропуска да ни разкрие и участието на Айнщайн в създаването на атомната бомба. Как от отявлен пацифист и „човек, толкова миролюбив и ненавиждащ конфликтите, че не обича да играе дори шах“, ученият се оказва замесен в проекта „Манхатън“? Истината е, че Айнщайн го стартира, като помага за написването на писмо до тогавашния президент на САЩ Франклин Рузвелт, в което го предупреждава за свойствата на елемента уран и възможните последици от употребата му за военни цели от страна на нацистите. Айнщайн обаче така и не придобива достъп до класифицираната информация и създаването на самата бомба, защото е смятан за „твърде опасен за националната сигурност, ако бъде допуснат до работата“.
Идеята му за световно правителство така и не се осъществява, нито пък той самият приема поканата да стане президент на Израел (чието създаване той самият предлага), а към родината си питае само отрицателни емоции след двете световни войни, които го превръщат в бежанец от фашизма заедно с още тринайсет други Нобелови лауреати и двайсет и шестима от общо шейсетте професори по теоретична физика в страната. Нищо чудно, че впоследствие, като достоен представител на ционизма, „не позволява книгите му да се продават в Германия, нито името му да бъде записано отново в списъка с членовете на някое немско научно дружество“.
Ето и част от размислите му на тема война и мир:
Когато известният фотограф Филип Халсман, който избягва от нацистите с негова помощ, го пита дали мисли, че на света някога може да има траен мир, Айнщайн отговаря: „Не. Докато има хора, ще има и войни.“ В този момент Халсман отваря обектива и заснема тъжните знаещи очи на Айщайн – това става един от най-известните му портрети.
Не знам как ще се води третата световна война, но мога да ви кажа, че в четвъртата ще използват… камъни.
Ще ми се да засегна и още една важен въпрос тук – възгледите на Айнщайн относно вярата както в научен, така и в чисто религиозен аспект.
Вярата в един външен свят, независим от наблюдателя, стои в основата на всяка естествена наука.
Вярвате ли, че хората са свободни същества, питат го веднъж. „Не, аз съм детерминист. Всичко е предопределено – както началото, така и краят, от сили, над които нямаме власт. Предопределено е както за мухата, така и за звездата. Хора, растения или космически прах, всички танцуваме под една тайнствена мелодия, свирена в далечината от невидим музикант.
Уолтър Айзъксън (източник: The Aspen Institute)
Казах ли вече, че „Айнщайн“ е внушителна и превъзходна биография, която си заслужава да бъде прочетена (в Goodreads нямаше как да дам повече от 5 звездички, колкото и да ми се искаше)? Адмирации и за чутовните усилия, които е положил Марин Загорчев, неговият превод е истинска наслада. Ако все още не сте се убедили да включите тези близо 600 смислени страници в списъка си за четене, можете да се насладите на откъс от книгата тук. Аз искам да добавя само още няколко думи.
До края на дните си Айнщайн се опитва да открие недостатък във валидността на квантовата механика. Пише уравнение след уравнение под зоркото око на Нютоновия портрет на стената си в опит да разкрие магията на природните закони. Мислител бунтар, който твърдо остоява принципите си, и човек с безгранично въображение, Айнщайн е не просто теоретичен физик или интелектуалец, считан за баща на съвременната физика с над 300 научни труда зад гърба си. Той притежава най-важното качество, което движи човека напред – любопитството.
И може би сега, някъде там, в безграничната Вселена, из дебрите на пространство-времето, цигулката на Айнщайн звучи в ушите на Хокинг, а на нас ни остава само да се надяваме, че ще доживеем да бъдем свидетели на постиженията на още един гениален ум. Кой знае, може би и най-дълбоките тайни на Космоса някой ден ще бъдат разкрити…
Още един отзив за „Айнщайн“ ще намерите в блога „Книголандия“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
