Олга Токарчук се завръща с роман след осемгодишна пауза, а българските читатели могат да му се насладят благодарение на издателство ICU и преводача Крум Крумов. „Емпузион“ е роман, разкриващ истините за света, които не забелязваме или не искаме да признаем. Заигравката с класиката на „Вълшебната планина“ (преиздадена по-рано тази година от ICU с превода на Тодор Берберов) е очевидна и съвсем прилягаща на полската нобелистка. Ако сте сред читателите, оценили романа на Томас Ман, то „Емпузион“ ще надгради интелектуалното удоволствие с нови пластове философски размисли.
Каним ви да надникнете „в кухнята“ на издателството и да прочетете споделеното от преводача на „Емпузион“ Крум Крумов относно работата му по тази бележита книга.
Когато през април 2022 г. се появи анонсът за новия роман на Олга Токарчук, почти всички изпаднахме в ступор. С разкодирането на заглавието се заеха цели отбори от интелектуалци, а от броя им спокойно можеше да се роди международно първенство с идеална цел. Заигравката с Вълшебната планина беше повече от ясна – значи Емпузион може би е някакво белодробно заболяване? Или вид пир? Намесени ли са обичайните духове? И накрая, как се пише след Нобелова награда за литература? Всички изгаряхме от любопитство. Днес си спомням с умиление за тази загадъчност и споделям с благодарност някои от по-важните за мен моменти около работата с романа.
Разказвачите
Олга Токарчук казва, че дълго след като в главата ѝ е оформено цялото повествование, чак до самия финал, тя търси гласа, който да ни разкаже всичко. След като авторката веднъж завинаги си разчисти сметките със скучния антропоцентричен разказвач и прие паноптикалната повествователна перспектива, след като се роди четвъртоличният разказвач, читателят изведнъж заживя няколко живота наведнъж, промени гледната точка, а вероятно и живота си. В Емпузион Олга Токарчук слиза още по-надълбоко. Тук разказването е още по-ексцентрично, наративът се води от някакви си ние, полът им е женски, и макар това да не може да бъде предадено в българската граматическа система, се чете между редовете, виждат ни отвсякъде, най-вече от твърдта, по която стъпваме. А какво, ако всеки наш ден завършваше така, както завършват някои от главите в Емпузион? Ами ако го знаехме?
За всеки случай динамичната смяна на перспективата на разказване и деветте български срещу трите полски глаголни времена бяха истинско предизвикателство, с което се надявам, че екипно сме успели да се справим.
Смешните старчета и отлъченият
Авторката ги обича. Те просто не могат да са други, все пак са жертва на една мизогинистична цивилизация точно толкова, колкото жените и животните. Светът е пълен с влиятелни дискутанти като Август Август, Лукас или Опиц. Техните разговори би трябвало да изглеждат жалки и комични, смешни, така, както е смешно подзаглавието на романа: натуротерапевтичен хорър. Това е един особен вид смях, който има за несъзнателна цел да прикрие страха – страха от неизвестното, но и от различното. Вие, господин Войнич – казва доктор Семпервайс на нашия герой, – представлявате посредством себе си междинния свят, труден за понасяне, защото е неясен. Тази визия поддържа у нас известно колебание и не позволява на никоя догма да се реализира. Мечислав Войнич е антитеза, нежно противопоставяне, несъгласие и напомняне, че светът не е черно-бял, еднозначен и лесноопределим. Облечен в тайнствена особеност, която ни се разкрива парченце по парченце в протежение на повествованието, той е единственият персонаж в романа, който непрестанно се развива, за да ни припомни, че естествените агрегатни състояния на живота (не само на човешкия) са движението и промяната. Че обществената принуда да се определим като професия, вероизповедание, раса, пол, е вид насилие, върху което си заслужава да се замислим.
Най-слабото място в душата
Ако трябваше книгата да се състои от една глава, бих избрал тази. Защото за мен – а вярвам, че и за много себеподобни – тя е и ще бъде спасителна. Убеден съм, че монологът на доктор Семпервайс ще докосне много читатели и макар да не е манифест, ще попромени начина ни на мислене. В свят, захранван от евтината психология на клик байтовете, разнасяна после като златен телец из тъмните кътчета на жадните за капка признание умове, бихме могли да чуем ненасилствения глас на психоложката Олга Токарчук, която ни отрезвява с чувствително почукване по рамото. Понеже лесните полуистини за живота са не път, а задънена уличка, защото най-лошото, което може да се случи, е човек да се почувства веднъж завинаги остойностен… Напомнянето, че сме направени от недостатъци, от липса на обич или непомерна такава, е твърде важно, за да допуснем то да бъде забравено и подменено със заслужаваш го, направи го сега, обичай себе си.
***
Този превод се случи в период на личен разпад. Той често бе единственото място, където поисквах да се намирам, а когато не беше и това, приемаше формата на моя последна воля. Случваше се в най-различни обстоятелства на необикновени места, понякога изключващи се взаимно, с което се превърна за мен в превод-бегун и мое огледало. Спасяваше ме многократно, а понякога и ме докарваше до отчаяние, пренесе ме през целия спектър от емоции и ме запокити към недра вътре в мен, в които не бях стъпвал. Затова и докато превеждах последните три страници на Шестнайсета глава, всъщност ги изплаках.
Изказвам дълбоки благодарности към изящния преводачески стил и богата лексика на Тодор Берберов, които бяха моят камертон за улавянето на ритъма и звученето на епохата. Думички като хоспитанти, покашлювания, сюртук, екскурзион успешно занитват двата тъй характерни за писането на Олга Токарчук свята – действителния и магическия, кореспондират с класическото произведение на Томас Ман, а също така носят повея на една епоха, която до голяма степен предопределя по-нататъшната съдба на Европа, а с това и нашата лична. Частичното архаизиране на текста е търсен щрих и привкус, една от многото нишки, свързващи Емпузион с Вълшебната планина. От другата страна са любимите Олгини неологизми, без които този текст не би бил себе си. Отказът ни, нелек, да опростим и заменим новодуми като връкавичена, окорсетен, накапелена, швейцареене, ми дава надежда, че сме съумели да обогатим малко родния език.
Благодаря на Олга и Гжегож Токарчук, както и на Яна Карпиенко, за петте плодородни дни на преводаческа резиденция във Вроцлав, които дадоха творчески тласък на работата ми в точния момент
Благодаря на целия чувствителен екип на издателство Ай Си Ю за всичко, което са.
Крум Крумов
Лодз, юли 2023
Можете да намерите „Емпузион“ в сайта на издателство ICU и в любимата ви книжарница.
