Имам един доста лош читателски навик. Когато някой поет ми хареса истински, започвам да си отбелязвам стихотворения. После стихове от стихотворенията. После отделни думи от стиховете. Накрая книгата изглежда така, сякаш съм се опитвала да водя разследване срещу нея, а основното доказателство е, че на твърде много места съм написала „!!!“.
С „Галерията на сърцето“ (изд. „Точица“ / изд. „ДА“) на Марин Бодаков положението стана още по-нелепо, защото в един момент осъзнах, че отбелязвам онези редове, които по някаква причина ме карат да спра. Да се върна. Да ги прочета на глас. Понякога да се ядосам колко точно е казано нещо, което аз вероятно бих разтеглила в три страници и пак нямаше да улуча. Прочетох тази стихосбирка с всички онези части на тялото, които Марин Бодаков така упорито вкарва в поезията си. С алвеолите. С гръдта. С кожата. С таза. С пищялките. С петите. Със сърцето, разбира се, макар че след тази книга „сърце“ вече звучи подозрително абстрактно.
Тялото знае първо
Още в началото идва:
Сутрин ме събужда резедавият цвъртеж на смъртта…
И аз, човек, който обикновено има нужда от енергийна напитка, за да приеме съществуването преди десет сутринта, нямах никаква подготовка за резедавия цвъртеж на смъртта. Особено за цвъртежа. Защото смъртта тук не влиза с черна качулка и не тропа драматично по вратата. Тя цвърти. Почти естествено. Почти невинно. Някак редом с птиците, утрото и всичко останало, което е решило да съществува.
А после алвеолите се въодушевяват. При Бодаков преживяването рядко остава само в съзнанието. Тялото го разбира преди анализа. Въздухът минава през него, паметта има вкус, думите имат кости, стихотворенията ритат, болката има анатомия. Дори ангелът, който прекосява разранената ми постеля, не идва особено убедително в ролята на спасител. Той просто минава през раната. И това ми се струва важно за начина, по който Бодаков пише за болката. Той я оставя да бъде малко грозна, малко телесна, малко неудобна вместо да я превръща в мъдрост или суровина за някакво възвишено „ето какво научих“.
Най-хубавите неща нямат сертификат за сигурност
Много от любовните стихотворения в „Галерията на сърцето“ ме хванаха точно с това, че не обещават безопасност. В „Жена ми“ любимата е „бъдещата ми жена“. Има нещо едновременно ужасно интимно и страшно крехко в това определение. Обичаш някого в бъдеще време. Гледаш настоящето и се опитваш да разчетеш в него следите на нещо, което още не ти принадлежи.
Гадая в очертанията на скута
несигурните знаци, че едно дете е вече там
„Гадая.“ Не „знам“. Не „виждам“. Не „ще бъде“. Гадая. Тази дума ме разоръжи. Защото колкото повече порастваме, толкова по-добри ставаме в административното обслужване на чувствата. Искаме определения, отношения, планове, срокове, доказателства, потвърждения, гаранции и вероятно Excel файл с отделен sheet за емоционален риск, a любовта, за съжаление на вътрешния ни мениджър, рядко работи така. При Бодаков тя трепери и точно докато трепери, спокойно се развръща радостта. Това „спокойно“ до несигурността е великолепно. Радостта не чака страхът да си отиде, за да започне, a двете някак се побират в едно тяло.
Може би затова любовта му ми звучи толкова истински – защото човек може едновременно да бъде щастлив и да го е страх. Може да обича и да не знае. Може да иска завинаги и тайно да проверява къде е аварийният изход.
Сърцето, оказва се, е доста зле организирана институция.
Когато метафорите престанат да ни пазят
После идва „Глаголът“ и редове, които бих искала да съм написала аз, което е малко нахално от моя страна, но поне е искрено:
Защото преносните ни значения печално
нараснаха в буквални
Тези два реда могат да понесат твърде много. И любов. И болест. И загуба. И история. И собственото ни порастване. Има моменти, в които метафорите са чудесни, защото държат живота на малко разстояние от нас. Казваме „разбито сърце“ и сърцето, слава Богу, продължава да си върши работата. Казваме „умирам от…“ и обикновено не умираме. Езикът ни позволява да преувеличим безопасно. Докато един ден нещо от преносните значения наистина стане буквално. Тогава стиховете окъсяха. Тогава се виждат голите пищялки на смъртта.
Тук Бодаков е най-безмилостен към езика, който иначе толкова очевидно обича. Той знае, че думите могат много. И знае колко страшно е, когато не могат достатъчно. Може би затова в „Галерията на сърцето“ толкова често езикът изглежда физически изтощен. Разкъсан. Оглозган. Каращ на последните си граматически сили. И пак продължава. Глаголът, все пак.
Недохранените стихотворения
Ако трябва да избера образа, който най-дълго остана с мен след тази книга, вероятно ще е този:
Той пише
недохранени стихотворения.
Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.
На този стих му завидях за жестокостта, не за красотата. Лопатките на думите. Изведнъж стихотворението има тяло, но то не е онова красиво, романтично тяло на вдъхновението. То е кльощаво, гладно, костите му стърчат и пробиват.
По-нататък става още по-лошо, разбира се:
Но продължават да ядат гръдта му
и сладко ритат.
„Сладко ритат“ е би трябвало да бъде нежно, но тук ме ужасяват. Има нещо останало от дете, от бременност, от създаване. Само че създаденото изяжда създателя си. Поезията е едновременно рожба, глад и рана. И ако някога сме си представяли писането като онзи красив кадър с чаша кафе, тефтер, дъждовен прозорец и човек, който страда много фотогенично, Бодаков любезно ни разваля интериора. Писането може да боли. Може да взема. Може да се храни с теб.
И във Вече не съжалявам това звучи като равносметка:
Вече не съжалявам
за ненаписаните стихотворения
заради писането за другите.
Тук ме спряха две-три точно неказани думи. Не казани погрешно. Не премълчани от страх. Точно неказани. Колко странно красиво е допускането, че понякога точността може да бъде в мълчанието. Че има неща, които разрушаваме, когато ги кажем докрай.
Липсват ми дръзките непрактични разговори
И после стигнах до „Третата гърда“.
къде сте, дръзки непрактични разговори?
свенливи споделености, къде сте?
Това може би са редовете, които най-силно почувствах като лично обвинение. Защото кога последно сме имали наистина непрактичен разговор? Не разговор, от който трябва да излезе решение. Не networking. Не „да се чуем за проекта“. Не „пращам ти това, че да не забравим“. Не планиране, не организация, не оптимизация на живота до последната свободна половинчасовка. Просто разговор, който няма никакво намерение да бъде полезен. Такива разговори Бодаков нарича „дръзки“. Колко тъжно точна дума.
Светът наоколо междувременно:
гъмжи, жужи, зачеква, покосява.
Всичко се случва наведнъж. Всичко иска внимание. Всичко е важно. Всичко е спешно. Сред това изобилие човек може да усети най-голямата липса. Не когато няма нищо. Когато има прекалено много от всичко, което не ти трябва. Този парадокс е навсякъде в „Галерията на сърцето“. Шумът и самотата. Любовта и несигурността. Нежността и нараняването. Срамът и желанието. Смъртта и смешното. Бодаков рядко ни позволява комфорта само на едното.
Любовта на трети език
И все пак стихотворението, към което най-често се връщам, е онова, което започва с въпроса: Това ли е лятото?
Защото в него има ред, който бих си записала навсякъде:
Разговаряш с любовта на трети език.
нито на своя, нито на нейния.
Не знам дали има по-хубаво описание на близостта. Да обичаш някого и да откриеш, че нито твоят език е достатъчен, нито неговият. Че между двама души постепенно възниква трети. С думи, които значат нещо само там. С шеги, които отвън са глупави. С премълчавания, които другият разбира. С интонации. С прякори. С онова „добре“, което може да означава поне единайсет различни неща и за щастие само един човек знае кое точно имаш предвид. Любовта всъщност май винаги е някакъв малък езиков сепаратизъм.
Въпреки тази нежност стихотворението пак минава покрай гробища, непознати, паднали огради, ангели. Накрая остава: а и закъде да бързаш. Тук Бодаков пуска черния хумор през най-тъжната стая само колкто да можеш да останеш вътре, но не и достатъчно, че да я освети напълно.
Осуетените стихотворения и неосуетеният живот
Това е осуетено стихотворение би могло спокойно да бъде тайното мото на цялата книга. Стихотворението изпуска завинаги курса на същинските думи. Колко болезнено познато. Същинските думи, които сме се сетили да кажем три часа по-късно – след разговора, след раздялата, след като сме затворили вратата, след като вече няма на кого. И въпреки това осуетеното стихотворение продължава. Пътува. Натрупва места, прах, тела, гласове.
Докато накрая:
по петите ми вече бяха щастливи
всички острови
едновременно.
Това е книга за всичко, което не успяваме да кажем правилно, и за всичко, което въпреки това остава по нас. Като прах, като сол, като нечии пръсти, като пътуване, като стих. Животът рядко ни дава лукса на „същинските думи“ в същинския момент. Понякога разбираме много по-късно какво точно ни се е случило. Понякога не разбираме. Само установяваме, че всички острови вече са по петите ни.
За нещастния хор на родината
Бодаков успява да направи и още нещо, което много лесно може да стане непоносимо в поезията: да пише за родината.
А исках да пея в нещастния хор на родината
Нещастния хор. Не величествен. Не героичен. Не вечен. Нещастен. И все пак лирическият глас е искал да пее в него. Това „исках“ ме интересува много повече от всяка декларация за принадлежност. В него има едновременно привързаност и умора. Желание да си част от нещо, което ужасно те дразни. Да разпознаваш фалша и пак някак да знаеш мелодията. После идват тенори, баси, воини, женски и детски партии, ръкоделие, конци. И накрая: Лай в иглата, само лай.
Галерията, която остава отворена
За поезията на Марин Бодаков трудно се пише, защото веднага възниква изкушението да започнеш да я превеждаш. Ето, това означава това. Тук образът символизира еди-какво си. Тук лирическият говорител… И в един момент осъзнаваш, че си сложил малки музейни табелки пред нещо, което допреди малко е било живо. „Галерията на сърцето“ няма нужда от пазач. Някои от тези стихове разбирам. Други само усещам. Трети вероятно ще разбера след години, когато някое от преносните ми значения печално нарасне в буквално.
Книгата остана с мен защото ми остави думи за моменти, които досега не съм можела да опиша. И други, още по-важни, които ми напомниха, че понякога има „точно неказани думи“.
Не съм обсебена от Марин Бодаков. Наистина. Просто вече казах „алвеолите се въодушевяват“ повече пъти, отколкото е социално приемливо. Мисля за любовта като за разговор на трети език. Подозирам всеки непрактичен разговор в особена ценност. И вероятно дълго ще си представям стихотворенията като недохранени същества, чиито лопатки пробиват кожата. Но това не е обсебване. Това е онова досадно нещо, което добрата поезия прави с нас. Намира си място и се нанася в сърцето ни.
Вижте защо Марин Бодаков е един от Големите.
Прочетете и ревюто ни за „Ходене по буквите“ на Марин Бодаков.
Можете да намерите книгите на Марин Бодаков в Ozone.bg.
