Джордж Р. Р. Мартин се превърна в едно от най-известните имена не само във фентъзи жанра, а и в литературата изобщо. Сериалът „Игра на тронове“, сниман по известната му поредица „Песен за огън и лед“, e една от най-успешните телевизионни продукции на всички времена и всяка седмица привлича пред екраните милиони, тръпнещи за съдбата на любите си герои, хора по цял свят.
Мартин се прочу и като един от най-емблематичните касапи в литературата заради честите кланета на своите герои, които винаги оставят зрители и читатели със зяпнала уста. Многопластовите образи и шокиращите обрати в сюжета са запазената му марка. Освен всичко друго, той е и много интересен събеседник. Представяме ви част от интервюто му за списание Rolling Stone, в което Майкъл Гилмор разговаря с писателя за създаването на „Песен за огън и лед“, сравненията с Толкин, насилието в сериала и ужасите на войната.
Интервю: Mikal Guilmore
Превод със съкращения: Габриела Кожухарова
Една от най-силно застъпените теми в „Игра на тронове“ е семейството. То мотивира героите, но също така и ги съсипва. В какъв дом израснахте Вие?
Роден съм през 1948 г. в Байон, Ню Джърси, полуостров южно от Джърси Сити. Манхатън бе на 45 минути с автобус, но Байон си беше отделен свят. Ню Йорк беше много близо, но не ходехме често там. От четиригодишен живеех надолу по Първа улица, в общинските жилищни сгради, обърнати с лице към Кил Ван Кул и със Стейтън Айлънд в съседство.
Баща ми се казваше Мартин, но имаше италиански и немски корени. Името на майка ми пък беше Брейди – ирландка. Доста съм слушал от нея за наследството на рода Брейди, които са били влиятелна фамилия и са изиграли важна роля в историята на Байон. От много малък знаех, че сме бедни. Но също така знаех, че семейството ми не винаги е живяло така. За да стигна до училище, трябваше всеки ден да минавам покрай къщата, в която майка ми е родена, къща, която някога ни е принадлежала. Разбира се, размишлявал съм над това и в някои от историите ми може да се усети носталгията по един изгубен златен век, век на немислими чудеса и богатства. Някак си това, което майка ми ми разказваше, се настани трайно във въображението ми.
Откъде въображението Ви черпи идеи ?
Идеите са евтини. В момента имам повече идеи, отколкото някога мога да осъществя. Смятам, че изпълнението е това, което е важно. Гордея се с работата си, но не знам дали някога бих я определил като страшно оригинална. Вижте Шекспир, който е заимствал всичките си сюжети. В „Песен за огън и лед“ съм черпил от Войната на розите и други фентъзи творби, като всички тези различни мотиви се въртят в главата ми и се смесват в нещо, което, надявам се, е изцяло мое. Но не знам откъде точно идва вдъхновението, въпреки че идва – винаги се появява. Ако бях религиозен, щях да кажа, че е дар Божи, но не съм, така че ще пропусна.
Прекарали сте години в Холивуд, пишейки за телевизионни продукции. Мислите ли, че по-късните Ви творби (разбира се, става дума за „Песен за огън и лед“) са повлияни от усъвършенстване писането на сценарии?
Да, така смятам. Тайната при писането на сценарии и телевизионни пиеси е, че е много по-лесно от писането на романи или какъвто и да е било вид проза. Уилям Голдман (американски писател и сценарист – бел. ред.) казва всичко, което има да се знае, в книгата си Adventures in the Screen Trade: всичко е структура, структура и диалог. Преди това бях прекарал много години, седейки сам в стаята пред компютъра. Беше доста ободряващо да ходя в офис, където има и други хора, да пия чаша кафе или да обсъждам развитието на сюжетите на работните срещи. Но имаше и постоянни ограничения, които ме изтощаваха. Водеха се битки заради цензурата, колко секс може да се включи, дали дадена сцена не е твърде „политически натоварена“, колко насилие може да има – нали не искаме да смутим някого. Скарахме се заради „Красавицата и Звяра“. Звярът убиваше хора. Това е смисълът на целия образ. Той беше звяр. Но CBS не искаха кръв или звярът да е убиец. Искаха да показваме как той сграбчва жертвата и я запраща през стаята, а после тя става и побягва. О, Боже милостиви, какво ужасяващо чудовище! (смее се) Беше налудничаво. Героят трябваше да остане симпатичен.
И преди сте говорили за първия Ви проблясък, в последствие превърнал се в „Песен за огън и лед“ –
неочаквано видение как момче става свидетел на обезглавяване, а после намира вълчище в снега. Интригуващ генезис.
Беше през лятото на 1991 г. Все още работех в Холивуд. Агентът ми се опитваше да ми уреди срещи, на които да сключа договори за идеите си, но през май и юни нямах нищо готово. Бяха минали години, откакто бях писал книга. Имах идея за научнофантастичен роман, наречен Avalon. Започнах да работя по него и се развиваше доста добре, докато изведнъж не получих този проблясък, тази сцена, която по-късно щеше да стане първата глава от „Игра на тронове“. Развива се от гледната точка на Бран; той вижда обезглавяването на мъжа и после открива малките вълчища в снега. Картината ми се яви така мощно и ярко… бях сигурен, че трябва да разкажа историята. Седнах да пиша и за около три дни първата глава се изля от мен почти в същия вид, в който я четете сега.
Колко време Ви отне да изградите света?
Написах около сто страници през онова лято. При мен всичко се случва наведнъж. Не измислям първо света, а после историята. Просто разписвам детайлите, а после ги дооформям. Да нарисувам карта ми отне около половин час. Допълваш някои неща и колкото повече пишеш, толкова по-бързо оживява всичко.
Едновременно с това продължавах да работя по различни проекти в Холивуд, но не можех да се отърва от мисълта за „Песен за огън и лед“. Постоянно мислех за различните сцени и герои. Така и не можех да се разгранича от тях. Осъзнах, че наистина много искам да разкажа тази история. Тогава реших, че ще е трилогия. Всички пишеха трилогии по онова време – Дж. Р. Р. Толкин беше прокарал пътя с „Властелинът на пръстените“.
Някъде около 1994 г. дадох стоте страници на агента си с кратко резюме на това, което планирах да се случи с поредицата. Агентът ми успя да привлече голям интерес – четири издателства поискаха книгата. И така, получих аванс и ми бе определен краен срок, така че най-сетне можех да си позволя да заявя на агентите ми в Холивуд: няма да пиша повече сценарии, докато не завърша този роман.
Решавайки да напишете трилогия (сега разраснала се в проект за седем книги), притеснявахте ли се, че ще трябва да се съревновавате с Толкин и „Властелинът на пръстените“?
Не особено. От 1970 г. имитаторите на Толкин преработват неговото творчество, без капка оригиналност или частица от дълбоката любов на Толкин към митологията и историята. Смятам, че поне в рамките на жанра винаги съм бил възприеман като сериозен писател. Освен това тази история ме беше грабнала напълно. Смятах, че книгите могат да съчетаят горчивия вкус на исторически роман с магията и внушителността на епичното фентъзи.
Като изключим фентъзи елементите, на „Игра на тронове“ може да се гледа като на възстановка на Войната на розите.
На много ранен етап, още през 1991 г., се чудех дали да включа явни фентъзи елементи, като в един момент дори си мислех да напиша роман за Войната на розите. Проблемът с чистата историческа проза обаче е, че вече знаеш какво ще се случи. Ако знаеш нещичко за Войната на розите, то значи си наясно, че принцесата в кулата няма да се измъкне. Исках да направя историята по-неочаквана, да внеса някои обрати и изненади.
Основният въпрос бяха драконите: да ги включа ли? Знаех, че символът на Таргариените ще са драконите, Ланистърите ще са с лъвовете, а Старките с вълците. Трябва ли тези символи да бъдат буквални? Трябва ли Таргариените наистина да имат дракони? Обсъждах въпроса с приятелка, писателката Филис Айнщайн (посветих третата книга на нея) и тя ми каза: „Джордж, това е фентъзи – трябва да има дракони.“ Тя ме убеди и решението беше правилно. Сега, когато съм така дълбоко потопен в историята, не мога да си представя поредицата без драконите.
Как Ви дойде идеята за Вала?
Вала датира по-рано от всичко друго. Вдъхновението за него ми дойде още през 1981 г. Бях на гости на приятел в Англия и като наближихме границата с Шотландия, спряхме да разгледаме Адриановия вал. Гледах го и се чудех какво ли е било да си римски легионер, седящ на пост на вала, взирайки се в далечните хълмове. Обзе ме много дълбоко чувство. Онази епоха за римляните е била време на крах на една цивилизация; краят на света. Знаем, че отвъд хълмовете е имало скотски племена, но римляните не са го подозирали. Можело е да бъде всякакъв вид чудовище. Усещането за тази бариера срещу тъмните сили пося нещо в мен. Когато пишеш фентъзи обаче, всичко е по-мащабно и цветно, така че взех Вала и го направих три пъти по-дълъг, 700 фута висок и построен от лед.
Имайки предвид колко комплексна е вселената на „Песен за огън и лед“, притеснявахте ли се доколко ще проработи на малкия екран?
Някъде в периода на писане на третата книга започнаха да ми звънят от Холивуд. Интересът, натрупан след излизането на филмите по „Властелинът на пръстените“, допринесе за това и други студия да поискат да снимат собствени „Властелини“. Всяко съществуващо фентъзи влезе в полезрението им. Трилогията показа, че публиката би реагирала сериозно на дракони и други подобни. Но никога не съм смятал, още от момента, в който започнах да пиша, че 
от този материал може да излезе филм. Казах, че е невъзможно да се направи. Трилогията на Толкин е горе-долу с обема на „Вихър от мечове“. Аз имах много повече герои, много повече места, на които се развива действието, много повече от всичко.
Някои от хората, с които се срещнах, се опитваха да ме убедят, че трябвало да установим основна сюжетна линия. Кой е най-важният герой? Някой смятаха, че това е Дани – зарежи всички останали, разкажи историята на Дани. Или на Джон Сняг. Това бяха двамата най-популярни герои, около които да завъртим света, като изключим, че така губим 90% от историята. Някой друг предложи: „Просто ще разкажем началото в един филм, а когато постигне успех, ще снимаме още.“ Но ако филмът не се представеше добре, никога нямаше да има втори филм; получаваш счупено парче от един епос. Намирах се в благоприятната позиция да не се притеснявам за изплащането на ипотеката си. Ето защо отхвърлих всички тези предложения, но те ме накараха да се замисля, че единственият начин да се пресъздаде този свят е чрез телевизията – но не в CBS или NBC, защото в книгите има твърде много секс, насилие и усложнения. Представях си да го направи някой като HBO.
Шоуто Ви спечели милиони нови почитатели, които, ако съдим от дискусиите в интернет, са невероятно увлечени от работата Ви.
Чувството да знаеш, че имаш не само много читатели и зрители, но и че те са толкова емоционални, е страхотно, но също така те натоварва и с много нови очаквания, с които трябва да се съобразиш. Може би това е, което ме забави – знанието, че толкова много хора наблюдават всяко изречение и дебнат всеки обрат, всяка сцена. Тази година сме планирали да излезе неразказаната история на Вестерос – книга, в която описвам една фалшива история. Намирам го за забавно и вътрешно се радвам, че имам толкова много фенове, които се интересуват от нея. Не съм сигурен, че биха изучавали с такава страст истинската история. В училище вероятно се отегчават от Хенритата и английските хроники, но с удоволствие биха проследили родословието на династията на Таргариените.
Историята ми беше слабото място в гимназията. Не се и преструвам на историк. Съвременните историци се интересуват от социо-политическите тенденции. Мен това не ме интересува. Историята е написана с кръв и представлява златна мина – кралете, принцесите, генералите, курвите и всички предателства, войни и съюзи… Материалът е по-добър от 90% от това, което фантастите измислят.
Историята, която разказвате, е шокиращо брутална. Първият удар за зрителя идва тогава, когато рицарят Джайм Ланистър бута дете, Бран Старк, през прозореца, защото момчето е видяло как Джайм и сестра му, Церсей – съпругата на Робърт, кралят на Вестерос – правят секс. Този момент те сграбчва за гърлото.
Милиони хора са ми казвали, че точно този момент ги е грабнал и че точно тогава са си казали: „Е, това очевидно не е историята, която съм чел милион пъти досега.“ Бран е първият герой, от чиято гледна точка се разказва. Ето защо зрителите са си помислили, че Бран е главният герой. Той е Крал Артур. Ще наблюдаваме това момче – и изведнъж, бум! Не очакваш нещо подобно да му се случи. Така че това си беше постижение (смее се).
Когато Нед Старк обезглавява един от членовете на Нощната стража и по-нататък, когато синът му Роб обезглавява друг мъж, тези убийства ги белязват. Не им е лесно да ги извършат. Тежат им.
Така е редно. Да отнемеш човешки живот трябва да се счита за много сериозна постъпка. Помислете си за Средновековието. Вземаш остро парче стомана, халосваш някого по главата и си целият опръскан с неговата кръв, а писъците му отекват в ушите ти. Толкова е брутално, че сме се отучили от това. Измайсторили сме механизми, чрез които можем да убиваме хора с машини и ракети, докато стискаме конзолата или натискаме бутоните. Не ни се налага да чуваме техните стонове или как молят за майките си, нито пък да ги гледаме как измират в ужасяващата реалност около нас. Не съм сигурен дали това е нещо толкова положително. Ставаме свидетели как една и съща морална борба се повтаря през историята. Въпросът винаги е бил дали по време на война целта оправдава средствата и всичко, което би довело до победа, е позволено, или трябва да се поддържат моралните ценности и идеали. Трябва ли да измъчваме хора? Ами ако получим от тях ценна информация, която би могла да ни спаси живота? Дори и да е така, не се ли компрометираме? Но ако предотвратим нов 11 септември, струвало ли си е мъчението? Да извършваш ли ужасни престъпления, за да останеш жив и твоята страна да спечели? Не знам, но това са въпросите, които си струва да бъдат задавани.
Въпросът за властта е много силно засегнат в поредицата „Песен за огън и лед“. Почти всички – може би с изключение на Денерис и драконите й отвъд морето – ламтят за власт.
Да управляваш е трудно. Това е моята реплика на Толкин, с когото, колкото и да го уважавам, често се заяждам по този
въпрос. Философията във „Властелинът на пръстените“ е много средновековна: ако кралят е добър човек, царството ще просперира. Правим справка с истинската история и виждаме, че нещата не са толкова прости. Толкин може и да казва, че Арагорн се е възкачил на трона и е царувал сто години и че е бил мъдър и добър. Но Толкин не задава въпроса каква е била данъчната политика на Арагорн. Поддържал ли е редовна армия? Как е постъпвал във времена на наводнения и глад? Ами всички онези орки? След края на войната Саурон изчезва, но орките са си все още в планините. Арагорн следвал ли е политика на геноцид, избивайки ги до крак? Дори и бебетата орки в малките им оркски люлки?
В реалния живот истинските крале се сблъскват с истински проблеми за разрешаване. Само да бъдеш добър човек не е решението. Трябва да вземаш трудни, наистина трудни решения. Понякога това, което изглежда правилно, се обръща срещу теб; такъв е законът на непредвидените последствия. Опитал съм се да вложа нещо от него в книгите си. На моите владетели хич не им е лесно. Добрите намерения не те правят мъдър крал.
Хората четат книгите Ви и се чудят как тези съдби сполетяват героите – например обезглавяването на Нед Старк. Той е моралният компас на историята и изведнъж го затриват.
Такова беше намерението ми. От самото начало знаех, че Нед няма да оцелее. Като писател и читател харесвам истории, които ме изненадват. „Психо“ на Хичкок имаше огромно влияние върху мен, защото Джанет Лий е филмовата звезда: тя краде, пътува из страната, ченгетата са по петите й, всичко това накуп. Освен това е наръгана с нож под душа само 40 минути след началото на филма. Какво се случва, по дяволите? Звездата умира! След това наистина си нямаш идея какво ще стане по-нататък. Ето какво исках да постигна и с Нед: защитникът, който плува срещу течението, накрая е пометен. Реалната опасност засилва напрежението.
Действието в „Песен за огън и лед“ проследява ужасите на войната. Както Игрит казва на Джон Сняг: „Ние сме просто войници в техните армии и има много други, които да ни заместят, ако ние загинем.“
Цялата история се е развивала така. Шекспир го споменава във великата сцени от „Хенри V“, в която кралят се разхожда сред войниците преди Битката при Аженкур и ги чува да се оплакват: „Е, надявам се каузата му да е справедлива, защото много от нас ще умрат, за да стане той крал на Франция“.
Един от централните въпроси в книгите е поставен чрез гатанката на Варис: богаташът, свещеникът и кралят дават заповеди на обикновен наемен убиец. Всеки му казва да убие другите двама. Тогава у кого е властта? У свещеника, за който се предполага, че разговаря с Бог? У краля, на когото принадлежи официалната власт? У богаташа, който има купища злато? Разбира се, няма ли и наемникът власт? Той е човекът, който държи меча – може да убие и тримата, ако желае. Или да не слуша никого. Но той е просто обикновено пушечно месо. Ако не изпълнява заповедите им, те ще намерят други наемници, които да свършат работата. Защо тогава всички се подчиняват на тези тримата?
Това е фундаменталната мистерия за властта и лидерството. Ако се върнем към войната във Виетнам, за мен когнитивният дисонанс настъпи тогава, когато осъзнах, че Хо Ши Мин всъщност не е Саурон. Спомняте ли си онези лозунги? КАКВО АКО ОБЯВЯТ ВОЙНА И НИКОЙ НЕ СЕ ОТЗОВЕ? Защо който и да е да ходи във Виетнам? По-патриотични ли са хората, които заминаха? По-смели? По-глупави? Защо някой трябваше да заминава? На какво се дължи това? Всичко се базира на илюзията, че отиваш, защото те е страх от това, което ще се случи, ако не го направиш, дори и да не вярваш в каузата. Но откъде произтичат тези системи на подчинение? Защо се вслушваме в силата, вместо в автономността на индивида? Тези въпроси ме тревожат.
Вие сте благ човек, ала в същото време книгите Ви изобилстват от насилие. Не е ли то в разрез с вижданията Ви за властта и войната?
Войната, за която Толкин пише, е война за съдбата на цивилизацията и съдбата на човечеството; тя се превърна в образец. Не съм сигурен обаче дали е добър образец. Моделът на Толкин накара цяло поколение фентъзи писатели да създават безкрайни поредици за тъмни лордове и злите им слуги, които винаги са много грозни и облечени в черно. Но преобладаващият брой войни в историята не са протичали така. Първата световна война е много по-типичен пример за подобно събитие от Втората световна – онзи тип война, който си припомняш след това и си казваш: „За какво, по дяволите, се 
биехме? Защо милиони хора трябваше да загинат? Струваше ли си да затрием цяло поколение и да разкъсаме половината континент, за да се отървем от Австро-унгарската империя? Струваше ли си войната от 1812 г.? Испано-американската война? За какво се бориха тези хора, по дяволите?“
Малко са войните, които са си стрували цената. Роден съм три години след Втората световна война. Искаш да си героят. Искаш да се изправиш срещу злото, независимо дали си Спайдърмен, биещ се със Зеления гоблин, или американецът, спасяващ света от нацистите. Има неща, за които си струва да се бориш. Хората все още са способни на героизъм. Но това не значи, че задължително ги смятам за герои. Това е нещо, което е силно застъпено в книгите ми: вярвам в многопластовите персонажи. Всички ние сме способни както на велики дела, така и на велики злодеяния. Вътре в нас живеят ангели и демони и животът ни е базиран на избори.
Вземете например личности като Удроу Уилсън, един от най-интригуващите президенти в американската история. Той е бил достоен за презрение, опре ли до расовите му възгледи. Бил е от най-лошия тип южняци, поддръжник на сегрегацията . Активно е подкрепял и Ку Клукс Клан. Но по отношение на външната политика и Обединените нации е имал една от най-великите мечти на своето време. Войната, която ще сложи край на всички войни – сега се подиграваме на тази формулировка, но мечтата му е била идеалистична. Ако е бил способен да я осъществи, сега щяхме да му издигаме огромни паметници и да си казваме „Това е най-великия мъж в човешката история. Това е мъжът, който сложи край на войната.“ Бил е расист, който се е опитвал да прекрати войната. Едното обезсмисля ли другото? Ами не. Не можете да го направите само герой или злодей. Бил е и двете. Ние също.
След излъчването си, Червената сватба се превърна в една от най-скандалните, шокиращи сцени в телевизионната история. Вбеси доста зрители.
Вбеси и доста читатели. През 2000 г., когато излезе книгата, получих тонове писма от типа „Толкова съм ти ядосан – никога повече няма да прочета нещо твое. Изхвърлих книгата ти в огъня, седмица по-късно исках да разбера какво се случва по-нататък, затова си купих нова бройка.“ Някои хора бяха толкова ужасени, че се зарекоха повече да не четат творбите ми. Разбирам ги.
Тези герои бяха значими – читателите ги приемаха сериозно, не можаха да понесат съдбата им.
Получих писмо от жена, сервитьорка. Казваше ми: „Работя здраво всеки ден, разведена съм, имам две деца. Животът ми е 
много труден и едно от удоволствията ми е да се прибера у дома и да чета фентъзи, да бягам в измислени светове. Тогава прочетох вашата книга, и, Господи, беше ужасяваща. Това е кошмар. Защо бихте ми причинили това?“ Това писмо всъщност ме докосна. Отговорих й горе-долу така: „Съжалявам; разбирам какво Ви е.“
Четенето на фикция е помогнало и на мен през трудни периоди от живота ми. Нощта, в която баща ми почина, бях в Мичиган и получих вестта от майка ми. Не можех да хвана самолет до другия ден, затова просто седях и си мислех за баща ми, за доброто и лошото в отношенията ни. Спомням си, че отворих първата книга, която ми попадна, и за няколко часа успях да спра да мисля за кончината му. Беше облекчение. Има хора, които четат, защото искат да повярват в свят, в който добрите печелят, а лошите губят и накрая всички живеят щастливо до края на дните си. Това не е видът проза, който аз пиша. Толкин също не е такъв. Плячкосването на Графството го доказва. Тъгата на Фродо – ето това е сладко-горчив край, който смятам, че е много по-силен от този на „Междузвездни войни“ например, където всички щастливи уукита подскачат наоколо, а призраците на мъртвите се появяват, махайки щастливо с ръце (смее се). Но разбирам какво им е на другите хора. Има много книги. Оставете всеки да намери тази, която говори на неговия език и му дава това, от което има емоционална нужда.
В началото един критик описа сериала като отблъскващ и олицетворяващ нихилистичния възглед за живота, друг се оплаква от „липсата на морален коректив“. Притеснявали ли сте се някога, че има някаква истина в тези критики?
Не. Конкретно тези са напълно невалидни. В интерес на истината, смятам, че са идиотски. Гледната ми точка може да е всякаква, но в никакъв случай нихилистична.
Някои от най-коварните Ви персонажи са също така и сред тези, които са най-откровени и споделят най-много истини. Един от най-емблематичните моменти от сериала, по време на Битката при Черна вода (чийто сценарий е Ваше дело), е този, в който Сандор казва на Санса: „Светът е бил построен от убийци, така че по-добре свикни да ги гледаш.“
Истината се понася трудно. Две от вездесъщите фрази в „Игра на тронове“ са истина, но повечето хора не биха се замислили над тях. „Зимата иде“ и Valar morghulis – „всички трябва да умрат“. Тленността е необоримата истина за живота и за всички истории.
Цялото интервю можете да прочетете тук.
