fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Аз още броя дните“ – роман за най-хубавото и най-лошото в човека

7 мин.

Аз още броя дните – Георги Бърдаров„Беше толкова отдавна, сякаш никога не е било.
Беше толкова скоро, сякаш бе вчера.“

Не съм гледала нито един епизод на „Ръкописът“ и не харесвам онази история за петата ракия, която всички споделяха във „Фейсбук“ преди няколко години. Започвам с тези уговорки, за да не очаквате от мен да познавам Георги Бърдаров – не го. Единственото, по което съм си съставяла мнение за „Аз още броя дните“ (изд. „Ciela“), е самият роман. А той е… толкова хубав и разтърсващ, че вече две седмици не ми стигат думите да разкажа за него.

Още от първите страници личи, че Бърдаров е роден разказвач – не просто писател, а именно разказвач на истории. Онези забележителни истории, които се случват на обикновените хора, но трябват необикновен усет, за да ги забележиш и уловиш. Въпреки това „Аз още броя дните“ е роман, който очевидно е отлежавал, премислян е, оставян е настрана и после отново е захващан. Книгата е едно от най-очакваните заглавия на годината, при това – от всякаква публика. Дори неизкушени от съвременната българска литература хора вече са чували за Георги Бърдаров (предимно заради онзи текст за ракията, но все пак показването по телевизията не вреди).

Какъв роман е “Аз още броя дните”?

Краткият отговор на този въпрос се събира само в една дума – горчив. Ужасно много горчилка е попила в страниците на този ръкопис, ужасно много тъга и болка. Не българскa, не балканскa, а човешки болка и тъга, и отчаяние и искрена, раздираща мъка. И тук започва дългият отговор.

Добре дошли в ада! (Tom Stoddart)

„Добре дошли в ада!“ (снимка: Tom Stoddart)

Защото “Аз още броя дните” е роман за войната. Онази война, която почти е потропала на вратата ни. Онази война, за която си затваряме очите, за която не се говори в училищата, която е белязала нашето поколение на един хвърлей място, но за която това наше покoление не знае нищо. Защото няма кой да ни каже, кой да ни разкаже. Защото обръщаме поглед на другата страна и се правим, че не забелязваме. Но иначе помним онази кралска реплика за пиенето на кафе в София.

“Аз още броя дните” е страховит роман. Той те кара да изтръпваш, докато четеш за изстъпленията на хората, които в един друг живот си наричал съседи и приятели. Бърдаров разказва не просто за геноцид, изнасилвания и убийства. Той разказва за една война, която в рамките на няколко мига смъква цивилизационни пластове, наслоявани с хилядолетия, и оголва човек до най-базовите му анималистични инстинкти. Отнема му лустрото на историята, културата и философията. Превръща го в нещо дори по-лошо от животно. Превръща го в звяр, митичен звяр, жаден за кръв.

Може ли една война на бъде по-страшна от другите? Обективно погледнато – не. Субективно – със сигурност. Всичко зависи от коя страна на насоченото дуло се намираш, предполагам. А тази война, за която Бърдаров разказва, е поредното доказателство, че не сме нищо повече от едни добре изкъпани и напарфюмирани пещерняци.

Със същите ръце, с които цял ден си убивал, сядаш и ядеш, а ти ме питаш за цената на човешкия живот!

снимка: LA Times

снимка: LA Times

Това ревю ще стане наистина дълго, но има много неща, които чувствам, че трябва да кажа за тази книга. Присъствието на секса в историята – като оръжие и метод за масов терор – е толкова силно и натуралистично, че на няколко пъти затварях книгата със замах и не посягах с към нея с дни. Tрябваше ми време да се отърся, да се освободя от погнусата, отвращението и инстинктивния страх. Бърдаров не е спестил нищичко на читателя. Без мръсни думи и графични детайли – чрез образите на жени, минали през секс лагери и оцелели само за да бъдат отхвърлени от семействата си, изнасилвани и заклани на улицата, жени, за които смъртта е бягство и спасение, Бърдаров ни показва защо за някои хора войната е по-страшна от други. Има хиляда начина да унищожиш един човек, но ако този човек е жена по време на война, начините стават хиляда и един.

– Възмездие? Къде? Горе на небето? Заеби тия глупости, брато, тука е всичко, и ада, и рая. Няма друго…

Още от анотацията става ясно, че действието на романа се развива в един ден – 19 май. Но това е малко подвеждащо. Историята, която разказва главният герой, се развива на 19 май, но продължава много назад в миналото и много напред в бъдещето – до наши дни. Сюжетът обединява няколко истории в една – тази от 19 май, на Давор и Айда (и на техните действителни протипи), а чрез ретроспекции и интерлюдии Бърдаров разкрива останалите части от пъзела. В повествованието са вплетени няколко интервюта, които звучат толкова искрено, че не оставиха у мен никакво съмнение в автентичността си. Те ни позволяват да надникнем в главите на хората, участвали в тази война. На палачите, на жертвите, на тези, които са били и двете. Те носят онази горчилка, за която говорех в началото. Защото са нормални хора. Като мен, като вас.

Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите.

Но “Аз още броя дните” е история и за любов. От онези нереално силни, искрени любови, които се случват само за да се превърнат в легенда.

Давор я обичаше, така както се обича само веднъж в живота. Истински и без остатък. Без сметки и ресто. Така, както си заслужава да се обича.

Георги Бърдаров

Георги Бърдаров

Историята на Давор и Айда не е първата любовна история между християнин и мюсолманка в света, няма и да е последната. Вероятно дори не е първата такава история, описана в книга (спомняте ли си намека за това в “Жената на тигъра”, когато дойдоха да търсят съпругата на стария доктор?). Какво тогава е различното в нея?

Тази любов устоява. Тя надделява над разума и инстинкта за самосъхранение, тя е силна и твърда и в същото време крехка и чиста като кристал. Тази любов е олтар, на които останалите принасят вярата си. Защото, ако нещо толкова чисто оцелее в една война и се съхрани, може би за всички ни има надежда.

… но кръвта наоколо е повече от цялата ми вяра и надежда.

 

Последните страници на “Аз още броя дните” изтръгват сърцето ти и изскубват всяко стръкче надежда от него. Те са толкова опустошителни и разтърсващи, че в един момент нямаш сили за нищо друго освен да се разревеш като малко дете и да плачеш, докато в очите и душата ти не останат никакви сълзи.

“Аз още броя дните“ е история за война и за любов – за най-хубавото и най-лошото в човека. Балканите раждат такива истории, сладки като мед и люти като ракия. Добре че имаме писатели като Георги Бърдаров, за да ги разкажат.

Редактор на романа „Аз още броя дните“ е Христо Карастоянов, а художник на корицата – Стоян Атанасов. Представянето на романа е на 19 май от 19:30 ч. в литературен клуб „Перото“ в НДК.