fb
БиблиотекаХудожествени

Приказка за обувките от Георги Бърдаров

3 мин.

Преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски” доц. Георги Бърдаров георги бърдаровспечели първия у нас риалити формат за дебютиращи писатели „Ръкописът”. Авторът на „Аз още броя дните” спечели в конкуренция със 72-ма участници, чиито романи в продължение на три месеца се състезаваха в предаването на БНТ. Всяка седмица участниците изпълняваха по една задача, възложена им от журито. В навечерието на премиерата на романа (на 19 май в литературен клуб „Перото“) и Георгьовден, публикуваме екслузивно за читателите на „Аз чета“ текста на една от задачите, които Бърдаров получи като участник в предаването. Това е „Приказка за обувките“. Приятно четене! 

Приказка
по сюжета на романа ми, който е за Босненската война и обсадата на Сараево
(най-трудната ми задача в „Ръкописът“, как да опишеш войната по приказен начин?)

Пред малката къщичка имаше дървена пейка, а отстрани – два чифта обувки, покрити с прах. Кафяви дамски боти и черни мокасини.
– Извинявайте, че ви безпокоя, но вие собствено имате ли представа какво точно се случва? – попитаха тихо ботите.
– Ние собствено – отвърнаха с дълбок глас мокасините – нямаме никаква представа какво се случва.
– Знаете ли, ние имахме установен ритъм – продължиха напевно ботите. – Сутрин ни почистваха, после бързахме за спирката. В автобуса беше зле, тясно, задушно, непрекъснато ни настъпваха разни грубияни, а и някои обувки миришат ужасно, пфуууууй, не ги ли проветряват? Обаче после се плъзгахме по гладките коридори на Университета и бяхме щастливи. А събота и неделя ни разхождаха тържествено по централната, където другите обувки учтиво ни правеха път, а някои се заглеждаха по нас и дълго ни следяха, докато потропвахме кокетно с токчета. А после всичко се обърка.
az oshte broia dnite– Да, обърка се – избоботиха мокасините. – Ние престанахме да ходим. Вече само тичахме и покрай нас тичаха десетки други обувки. Всички изглеждаха разтревожени, някои тичаха дори с развързани връзки. Лекото проскърцване на подметки се замени с тропота на ботуши. И вместо смехове – грозното кашляне на оръдията, след които въздухът миришеше на изгоряло. Небето почерня. Преди, лятно време като ни измиеха и стояхме на открито, се наслаждавахме на дълбоката му синева и мириса на чисто пране. И там често разговаряхме с птиците, мелодичният им напев ни успокояваше и ни караше да мечтаем за далечни светове, пълни с мокасини. Знаете ли кое е най-страшното? Птиците изчезнаха, няма вече птича песен.
– А не, не, не – изпискаха ботите. – Най-страшни са разпилените обувки, захвърлени безстопанствено по улици и площади. И единичните обувки. Непрекъснато се питаме къде ли е другата и ще се срещнат ли някога отново?
– А вие какво правите сега? – попитаха тъжно мокасините.
– Чакаме. Чакаме някой пак да ни обуе, за да има за какво да разказваме.
– Знаете ли, мисля, че повече никой няма да ни обуе. Никой не обича използвани обувки.

[ + ]