fb
Ревюта

Сладкодумният, но празен и фалшив „Шантарам“

6 мин.
Shantaram

ShantaramМина почти месец, откакто прочетох „Шантарам“ (изд. „Orgon“), и въпреки че от първите страници знам какво чувствам към тази книга, отлагах писането на това ревю. Надявах се, че времето и другите книги ще уталожат неприятните впечатления, които този „епичен роман“ ми създаде. Че рано или късно очертанията на гнева ми към главния герой и разочарованието от фабулата ще бъдат смекчени и ще открия онази магия, запленила всички останали читатели на „Шантарам“. Това обаче не се случи, а аз повече не мога да мълча.

„Шантарам“ е лицемерен. Когато четеш автобиографичен роман, няма как да избягаш от живота на автора му, да се абстрахираш и може би четенето на романа трябва да започне именно от неговия автор.

Грегъри Дейвид Робъртс е наркоман и престъпник,  който извършва 24 банкови обира с пистолет-играчка, преди да бъде заловен и да получи 19-годишна присъда в затвор с максимална степен на сигурност. Мисля, че още преди да се заеме с писането на романа си, той е започнал да пише легендата за себе си. Докато се подвизава като обирджия на банки, го наричат „бандита-джентълмен“, защото винаги носи костюми и казва „моля“ и „благодаря“, което подсказва, че има усет към театралното, към постановката. Това впечатление се засилва и от безумно смелото му бягство посред бял ден и измъкването от Австралия с рокерска банда.

Робъртс е написал 868-те (на български) страници на „Шантарам“ в килията си в австралийския затвор, където е върнат през 1990 г. за доизлежаване на присъдата си. Дългият престой в затвора му осигурява време, за да довърши създаването на започнатата още с грабежите легенда за чаровния престъпник, един злосторник с нежно сърце и още по-нежна душа, подтикнат от обстоятелствата и големия лош свят да се забърка в неприятности…

Не. 

Съжалявам, но не приемам това. От първата до последната си страница „Шантарам“ е фалшива и Gregory David Robertsлицемерна изповед на самодоволен човек. В тези повече от осемстотин страници няма грам искреност и разкаяние. Всяка дума в тази книга има една единствена цел – да те омае, да те очарова и в крайна сметка да те излъже, че главният герой е нещо като Робин Худ.  Разбирам защо много читатели са запленени от образа на главния герой – той предлага мотива за изкуплението, за това, че колкото и лош човек да си, винаги можеш да отидеш в Индия и да преживееш катарзис и просветление.

Избягвам да пиша лошо за книгите, дори за тези, които не харесвам. Вярвам, че всеки чете през себе си, през собствения си жизнен опит, от височината на всички други книги, които е прочел в живота си. Затова, подобно на философите, които не могат да влязат два пъти в една и съща река, аз не вярвам, че двама души могат да прочетат една и съща книга. Дори да го направят, те просто ще открият различни неща. Е, Робъртс иска в книгата му читателите мъже да открият един циничен, обрулен от съдбата мъж, който е много кораво копеле, но все още е запазил нежната си душевност на неразбран философ, а жените – същото кораво копеле, способно на искрена и дълбока любов и че само правилната жена би могла да го спаси.

Образите в книгата са или ужасно плоски, или невероятно карикатурни – от веселия и добродушен индиец, през приказния и истински селски живот, до мафиотския бос със знаме и мисия. Особено слаби бяха женските образи в книгата и най-вече този на възлюбената му Карла. Нейната голяма тайна се оказа такава смешка и глупост, че единствено уважението към вещите на другите и природата ме спря да не засиля „Шантарам“ към дъното на Бургаския залив.

Съдбата на Лин, името, което главният герой получава от приятеля си индиец и с което остава известен на читателя до края на книгата, е меко казано кинематографична. Прекалено кинематографична, за да е истинска. Разказаните моменти от почти десетте години, които Лин прекарва в Бомбай са подбрани в такава поредност, че докато четеш, можеш да си представиш филма по тях. Естествено, с Джони Деп, който е откупил правата за филмирането, в главната роля.

Разголвайки душата си пред многомилионната читателска публика, Робъртс пише личната си легенда. За мъжа, избягал от затвора и отишъл да помага в бомбайското гето. За отчаяно влюбения мъж, преживял мъчения в индийски затвор. За гангстера, превърнал се в борец за свобода. И в крайна сметка – за престъпника, който пише изповедна книга в килия с максимална сигурност, за да изкупи греховете си и да се пречисти.

От романтичния и поетичен изказ на Робъртс спокойно можеш да получиш диабет. Не стига, че е фалшива и неискрена, тази книга е и сладникава. Тя представя Индия такава, каквато иска да я види европеецът – магнетична смесица между старо и ново, добро и зло, място на духовен подем и вътрешен мир, разяждано от мизерия и рушвети, където все пак хората са щастливи, защото са изначално добри, където властват други, по-древни нрави, които осигуряват гаранция за труден, но изпълнен със смисъл живот. Намирам тази гледна точка за изключително елементарна, манипулативна и едностранчива.

Христо, който обожава тази книга, ми даде личния си екземпляр – първото издание от 2010 година. Не знам дали след търговският й успех „Шантарам“ е претърпял нова редакция, но наистина не разбирам защо книга, издадена в този вид, е отличена с награда, пък била тя и за превод. Да кажем, че Светлана Комогорова-Комата заслужава въпросната награда дори само заради огромния по обем труд, който е вложила. Не коментирам и книжното тяло, защото всички знаем, че подобни обемни книги няма как да бъдат едновременно перфектни и достъпни, а все пак прави чест на издателя, че не се е опитал да спечели два пъти от една книга и е издал целия роман в един том. Говоря за липсата на редакция. За изречения с английски словоред, за изписани по различен начин имена (в рамките само на няколко страници!), за откровени редакторски пропуски и грешки. Трудно е да редактираш книга от почти деветстотин страници, но в редакторското каре на „Шантарам“ са посочени не един, а двама редактори.

„Шантарам“ не е моята чаша с чай. Не знам дали може да бъде вашата, но аз няма да препоръчвам на приятелите си тази книга, когато ме попитат какво мисля за нея. Не я препоръчвам и на вас.

Вал Стоева и Милена Трендафилова от „Аз чета“ харесват книгата, също както и Книгозавър. Още едно не толкова очаровано мнение ще намерите при Бояна Ламбер.

[ + ]