fb
Ревюта

Птици, котараци, хора в „Хроника на птицата с пружина“

4 мин.

Хроника на птицата с пружинаМного хора, точно като мен, имат влечение към въпроса за танца на ума между сън и реалност. Други хора, точно като мен, са пристрастени към добрия стил на писане. На някои хора, точно като мен, им е любопитно как ежедневието ни е далеч по-интересно и необикновено, отколкото сами си даваме сметка. И на всички тези хора по различни причини ще им допадне „Хроника на птицата с пружина“ от Харуки Мураками.

„Хроника…“ всъщност си е един голям роман. Голям не само като обем, но и като брой разказани истории, и като внушения, а не на последно място – и като удоволствие от четенето. Авторът въвежда една леко мистериозно-трилърска нишка като основна сюжетна линия, но само привидно. Да, ако някой ви попита за какво става дума в книгата, вероятно ще изрецитирате „Ами на един японец му изчезва котката, после изчезва и жена му и той започва да я търси (жената, не котката. Е, и котката де, но повече го е грижа за жената.)“

Тору Окада се е пуснал по течението на живота, но една непредвидена вълна обръща ежедневието му с главата надолу и изведнъж той трябва да разбере на какво е способен, за да стигне до истинска равновесна точка. Началното спокойствие е било само лъжлива повърхност, под която са се спотаявали много подводни камъни и хищни риби. Сега той трябва да намери жена си Кумико, която изчезва – както се случва често в живота, уж без причина. Но ако ревизираш събитията, се оказва, че причината винаги е била там и в един момент просто е показала грозна глава на повърхността. Сега г-н Окада (или г-н Птицата с пружина, както го нарича съседското девойче) трябва да докаже, че не е такова безгръбначно същество, каквото изглежда и му се налага по всякакви начини да премине собствените си граници, за да докаже на Вселената правото си на щастие.

Но всъщност Мураками говори за много други неща. Той разказва за много различни съдби, които, прескачайки през границите на времето и пространството, се заплитат в един стегнат възел и доказват колко е малък светът и как на пръв поглед случайно, но по някакъв много добър план на Съдбата делим части от живота си с другите. Тук, както и във всички останали творби на Мураками времето и пространството имат чисто пожелателен характер, а ежедневни и магически пространства се смесват и делят една фина като паяжина обща стена, през която всичко се чува, просмукват се влияния и причино-следствени връзки. Мотивът за сънуването и реалността, както винаги, отново участва активно.

Чрез смесването на сюжетните линии Мураками изгражда една пълна картина на живота: детски спомени, тийнейджърски драми, случки от простия живот на обикновено младо семейство, ухажвания, изневери, отношения между деца и родители, братя и сестри, та чак до онзи момент от съществуването, в който вече явно няма за какво да живееш. Тези разкази не са миксирани механично, а се просмукват един в друг и имат общи етапи между героите, което прави четенето още по-интересно – никога не знаеш кой с кого ще намери допирна точка.

Клише е вече да се отбелязва западното влияние в писането на Мураками, но стига да кажа, че в „Хроника…“ може да усетиш вкуса на Изтока, без това да пречи по какъвто и да е начин на възприятието на сюжета или посланията. Да, в началото ти се завива свят от движението на времето, което в Япония никога не е линеарно, но това носи собствен чар.

А стилът на Мураками е съвсем отделна тема. „Хроника…“ е един от по-късните му романи и си личи този рафиниран стил на писане, заради който авторът се превърна в нов световен литературен любимец. Дългите описания, които не бих издържала при други писатели, тук придават плътност и сетивност на случващото се. Дори сцените от ежедневието, които са познати до болка на всеки, носят много особен сетивен заряд от цветове, аромати, дори и усещане за температура. А по този начин и онези, Другите, магическите пространства се усещат много по-точно и конкретно. Сексуалните сцени (да, няма как да минем без тях в негов роман) са невероятно точни – чак изпитваш леко неудобство, че надничаш през ключалката на нечия спалня. Ако трябва да правя аналогии, разказването на Мураками напомня на любимата му класическа музика – леко и успокояващо на моменти, а друг път със забързан ритъм и привнесено напрежение. Не те оставя безразличен.

– See more at: http://old.azcheta.com/index.php?option=com_content&view=article&id=534:2009-09-21-06-39-22&catid=3:review&Itemid=17#sthash.VZM0bZWs.dpuf

[ + ]