Христо Карастоянов е роден през 1950 година в Тополовград. Завършил е Пловдивския университет. През 1981 година дебютира с белетристичния сборник „Пропукан асфалт”. Писател, поет и драматург, той е автор на близо 30 книги, сред които е и удостоената с няколко награди „Една и съща нощ“, романа „Послепис“ и претърпялата три издания трилогия „Кукувича прежда“. През тази година е и един от писателите, които ще оглавят курса по Проза в Творческа академия „Заешка дупка“.
Приемът в Академията е отворен, но местата са ограничени и „класовете се запълват със скоростта на светлината“. Курсовете започват на 20 февруари и ще продължат до 14 април.
Обичахте ли часовете по история в училище? Тогава ли се запали интересът ви към писането на романизирани исторически книги?
На първия въпрос – да. В гимназията имахме много свестен учител по история – другаря Кълчищов. Беше доста възрастен, макар че сега като се замисля, надали е бил по-стар, отколкото съм аз сега… Увличаше ни по най-естествения начин: пущаше по някой исторически анекдот и веднага ни приковаваше вниманието…
Но въпросът Ви ме подсеща за една друга работа. Трябваше да минат цели десетилетия, за да разбера, че между история и историография разликата е като от земята до небето! Мъдри подлеци са казали, че историята се пише от победителите, нали така? Но това според мен не е вярно. Първо, защото победителите и техните подчинени историографи не я пишат тая пуста история, ами така я прекрояват, че на практика я заличават. Или ловко преобръщат смисъла на разни събития, които тъй или иначе не могат да пренебрегнат. Да речем историята с Ивайло. През 60-те (когато бях ученик) наричахме събитието „първото в историята антифеодално въстание“! Ивайло, свинар, вдигнал „простия народ“, развял байряка със зелката (вариант – марулята) и съборил самото Царство едва ли не. Като се замислиш – направо унизителна работа. А това е може би един от най-драматичните периоди в историята ни. И е съвсем-съвсем различен, естествено. Същото се отнася и за инспирирания от Коминтерна септемврийски метеж през 23-та, прераснал до много кървава гражданска война – той пък беше изучаван като първото антифашистко въстание. За безкръвния държавен преврат на 9 септември 1944 г. – той пък стана велика деветосептемврийска социалистическа революция. Това при положение, че революцията предполага смяна на държавния строй, а тук наистина има напълно конституционо освобождаване на едно правителство (на Константин Муравиев) и назначаване на друго (на Кимон Георгиев) с купища укази на регентския съвет (тоест монархията).
И знам ли… – може би когато си дадох сметка за тия уж исторически глупости, се е появило това, дето ме питате.
Достъпът до информация днес е несравним с отпреди 20 години например. Как се промени процесът по проучване за книгите ви в годините и смятате ли за благодат почти неизчерпаемия обем от информация, който ни залива днес?
О, този въпрос сам по себе си е отговор. Някога в много отношения чисто и просто въобще нямаше достъп. Всичко беше свирепо охранявано в разните му закрити отдели и фондове на депозитните библиотеки, а за архивите да не говорим. Прочетете „Оловна тишина“ на Ивайла Александрова и ако не Ви се изправи косата – на! Дипломната ми работи в Пловдивския университет беше за живота и делото на Матвей Вълев, но ако не беше една бележка на професор Иван Сарандев – светла му памет – с която ме допускаха поне в библиотеките, надали щях да я напиша. (После тя беше издадена от най-тежкарското тогавашно издателство „Български писател“: МАТВЕЙ ВЪЛЕВ, литературно-критически очерк. Редактор: Елка Константинова, художник: Елена Маринчева. Издателство „Български писател”, София, 1982.)
Но и в този Ви въпрос има едно много сериозно „Но!“ Права сте, че сега достъпът си е достъп. Обаче, първо, тази достъпна информация е истински потоп и докато се добереш до онова, което те интересува… – ако въобще се добереш де! А и нали трябва да си я потвърдиш от поне три източника. И второ, тя така или иначе е субективна и направо те подвежда в грешна посока. Случвало ми се е, та затова го казвам.
Започвали ли сте писането на книга с определена идея за сюжетна линия, която се е променила вследствие на нещо, изненадало ви в проучването?
Ама разбира се! Когато „Жанет 45“ пусна на пазара „Една и съща нощ“, ми се налагаше много често да обяснявам как рязко се промени Гео Милев в представите ми. Успокойте се – няма да се впускам отново в тия обяснения. Но само като пример ще Ви кажа, че бях шашнат от невероятната промяна в този човек след войната. Преди това е бил един деликатен, изтънчен младеж, а след това се връща грубиян, безпардонен, псува като каруцар!… И всъщност той се превърна (за мен, искам да кажа) в напълно жив човек…
Апропо, ще се върна за малко към предишния Ви въпрос – за нужната информация. Този детайл самичък си изплува не от някакви скрити-покрити архивни фондове, а чисто и просто от по-различното прочитане на спомените за Гео Милев. Всичко това – а и купища други неща – си го е имало там, в многократно издаваните томове: трябвало е само най-сетне да го видя!
Защо според вас днес биографичните книги са на особена почит?
Ами à де?! И не само биографичните! През последните десетина-петнайсет години има очевиден интерес към сюжети от близкото и далечното минало. Само да уточня: нямам предвид инспирираните от Дан Браун и от фентъзито… хм… съчинения. Говоря за книги като „Хавра“ на Захари Карабашлиев, „Кротките“ на Ангел Игов, епатажният прочит на партизанското движение в „Сестри Палавееви“ на Алек Попов… – да спра с изброяването, че каквито сме станали кибритлии!… При това споменавам само художествените произведения. Защото документалните, публицистичните… Те просто нямат изброяване.
А на какво се дължи този повишен интерес… – е, признавам си, че още нямам отговор.
На какво искате да научите курсистите в Творческа академия „Заешка дупка“?
Готин въпрос! Вижте, още като ми се обади Рене Карабаш с покана за тия лекции, бях наясно с едно нещо! Че няма да се вманиачавам и да се правя на професор. Но още тогава си помислих, че ще се опитам просто да ги подтикна да видят неща, които и без друго са пред очите им…
Искам да кажа, че лично мен ме притеснява това – как така писането на художествени текстове се оказа толкова лесна работа! Събужда се дадена госпожа някоя сутрин с ясното съзнание, че е голяма поетеса! Или прозаичка, но повечето са поетеси, защото тя поезията по-бързичко се пише. А такива госпожи – легион. И се започва едно издаване на книга след книга, започват едни представяния, един гръмки оценки… Пък и ей ти го Facebook! Публикувай на воля, събирай лайкове и коментари от сорта: „Магьосница! Богиня!…“ Мъжете съчинители не падат по-долу.
Случи се така, че през последните години участвах в журирането на няколко литературни конкурса. Та се нагледах! Понякога се ужасявам от това колко много литературни конкурси (че и награди!) има в момента в България. А нали не е възможно на всеки от тях да отличиш наистина стойностното?! Че като завалят едни протести…
Освен това често ми се налага да рецензирам ръкописи, предложени на „Жанет 45“ за публикуване. Опитвам се да бъда деликатен с автора, когато отхвърлям ръкописа му, но понякога не издържам и избухвам. И тогава се оказвам лош. Един съпруг на литературна дама направо ме нарече „екзекуторът на Божана Апостолова“…
Вижте, лично аз нямам нищо против графоманите: нека си пишат хората! Проблемът според мен идва от там, че лесното и безразборно публикуване води до опасно заличаване на самите критерии. Прощавайте, отплеснах се, ама ми е мъка всичко това.
Та мисълта ми беше, че ще се опитам да им подскажа как в това математическо организиране на писаното слово си има простички, но железни правила. Че тези правила могат да се учат – стига човек да приеме, че се е захванал с нещо много-много отговорно, което твърде често е тежка работа.
Важно ли е според вас прохождащият писател да има ментор и защо? Какъв е вашият личен опит в тази връзка?
Това „ментор“ много ме смути. Много едно такова високомерно ми звучи. Може би „приятел“ пó върши работа. Ама приятел, който повече се е занимавал с тия неща от тебе и евентуално би могъл да ти ги предаде и на теб. Не знам.
През дългия си вече живот съм редактирал доста книги. Сред тия книги има и наградени. И то наградени на най-важните национални конкурси. Няма да спомена имена и заглавия, защото направо ще заприлича на самохвалство от моя страна. И затова вероятно ще правя това, което съм правил като редактор. А като редактор правех нещо много простичко: не влизах с бутонките в текста на автора, а най-често задавах въпроси. Дали наистина е убеден, че това е точно така, както го е написал, дали не може да го барне още малко, някоя дума дали не може да бъде заменена с друга (която авторът сам да открие)… Чат-пат му препоръчвах туй-онуй. Някои се съгласяваха бързо, други се опъваха и ми отговаряха със смислени несъгласия, (с които пък аз на свой ред се съгласявах или не се съгласявах), но така или иначе нещата се получаваха.
Пък ако това е някакво менторство – нека е менторство.
Какво четете в момента и препоръчвате ли го?
В момента? В момента чета – вече стана дума – „Оловна тишина“. Обаче! Чета я, след като прекъснах някъде по средата… „Мол Фландърс“! Think about it!
Не мога да не ви попитам – смятате ли да зарадвате почитателите си с нова книга? Издайте ни колкото можете :)
Не, няма да издавам!
Защо?
За да не дърпам дявола за опашката!
Все още можете да се запишете в Академия „Заешка дупка“. Курсовете започват на 20 февруари и ще продължат до 14 април.
Книгите на Христо Карастоянов можете да намерите в Ozone.bg.
