fb
Интервюта

Иван Ланджев: Стихотворението е по-важно от преживяното

15 мин.
снимка: Владислав Христов

Поводът да потърся среща с младия поет Иван Ланджев и да го поканя на разговор е втората му поетична книга „Ние според мансардата“ (изд. „Жанет 45“) и развиващия ми се интерес към новата поезия в българското пространство. Иван откликва със спокойствие и приветлива отзивчивост. Срещаме се в двора на Софийския университет сред неочаквана тълпа от хора – публика на приключили спортни състезания сред факултетите на Университета. Знаци на самия живот, които ни отвеждат в кафенето на архитектите и разговора ни продължава повече от два часа.

Как би се представил в точно този момент? Кой е Иван Ланджев днес, след втората си поетична книга?

Хм, има нещо притеснително в такива въпроси „представи се сам”. Аз съм това, което се казва на корицата на книгата: Иван Ланджев, на 28 г. С 4 години по-възрастен от предишната книга.

Ivan Landjev

„Поезията е изострена наблюдателност“

Какви сътресения и страхове бележат една втора поетична книга, особено след като се знае, че четири години си работил над нея и след успехите на първата книга „По вина на Боби Фишер”?

Синдромът на трудния втори албум ли имаш предвид? Мисля, че ако страховете са изведени на преден план, биха попречили на писането, това не може да бъде водещо в процеса на работа – притеснението от обществената реакция, публичната оценка. Естествено е да ти харесва, когато си харесван, всички го искаме, но има по-важни неща от реакцията на хората. Според мен е противопоказно тревога номер едно да бъде как ще се приеме книгата, докато пишеш. Тревога номер едно е как да стане добра книга, да се съобразиш с твоя собствен, личен естетически критерий. Цял живот като автор и читател работиш над него. Извисяваш го, харесваш все по-трудно, шлифоваш, вглеждаш се в детайла, подобряваш работата си, започваш да изискваш повече от себе си. Това трябва да е водещо. Не бих казал, че е имало предварителни страхове относно това как ще се приеме. Ще се радвам ако се харесва, това е ясно. Но не мога да си представя как сядаш да пишеш стихотворение с тази мисъл в главата: „Ох, сега, ще се приеме ли?”. Това е смърт. Съизмерването с предишната книга също трябва да се изхвърли. Новата е нещо съвсем различно и самостойно. Единственото, което си налагаш, е да бъде по-хубава.

Коя е най-голямата ти трудност при писането на поезия?

За трудност не знам, мисловният режим, в който влизаш, е друг. При мен е така. В работата си пиша сценарии, статии, есета. В режима на прозата се изисква професионална дисциплина и настройка. Като ценност, като част от личната ми йерархия в изкуството, поезията стои най-високо. Целта на писане на поезия не е да правиш моментална публикация сега, не трябва да е готова вчера, нямаш deadline, като при сценариите и статиите. Имаш deadline от гледна точка на някаква вечност, да остане възможно по-дълго, мислиш в абсолютни стойности, вечни категории. Да, в днешния ден това може да прозвучи смешно на много хора, но е така.

Чакаш ли вдъхновението, разчиташ ли на него, или писането е вид труд и последователна работа?

Естествено, че има труд. Вдъхновението е необяснимо нещо, който те спохожда, не знаеш откъде, от какво, то се случва. Щом те сполети, може да седнеш и да напишеш нещо много бързо, така е. Но след това е добре да си подозрителен. Да го видиш пак. Или ако искаш не го гледай един, два месеца, но после отново седни, работи по текста, редактирай. Ако някой говори, че няма никакъв процес на работа и всичко е космическо вдъхновение, някакви небесни дихания от боговете, не вярвай. Това са глупости. Както по моему не е много умно и да издадеш книга без редактор.

Как срещна поезията или пък тя те откри?

Едва ли има точна датировка. Идва един момент на осмеляване за всеки, който пише стихове – да прати, да публикува. Ако има знаменателно събитие за мен, което обърна нещата към по-сериозни, беше Националният конкурс „Веселин Ханчев” през 2009 г. Спечелих първа награда – издаване на стихосбирка и се почувствах поощрен. Човек не трябва да се превъзнася по наградите, защото те не значат нито повече, нито по-малко от това – че просто някой те е оценил. От тук не следва, че трябва да си правиш грандомански заключения. Но пък един конкурс върши чудесна работа за отваряне на нови врати, особено по отношение на публикациите. В началото го възприемах с усмивка, беше ми забавно – стихотворенията, с които участвах в конкурси, си бяха същите, не се бяха променили. Но след като спечелиш награди, хората много по-често искат да ги публикуват, започват да се интересуват от тях.

А извън всичко това, което е някак външно, има и нещо много по-важно – да изпитваш вътрешна необходимост от това да пишеш стихове. Да не е просто някакво временно увлечение, а дори неизбежност. Мисля, че така си струва.

Да се върнем на мансардата. Може ли да разделиш степените на преживяно и художествена измислица в поетичната книга, няма да я наричам стихосбирка?

Тоест, интересува те в процентно отношение?Nie spored mansardata Ivan Landzhev

Хе, не, никога не ме е интересувало в процентно отношение (разсмиваме се и двамата).

Естествено, личните преживявания са материал за пишещия, и то добър материал. Но не бива да се подхожда към това еднозначно и елементарно. Самото стихотворение е по-важно от това, което си преживял. Поне в книгата. Това, което съм преживял е важно за мен, а след като вече има артефакт – книга, стиховете са важни като самостойни произведения. Естествено, дори най-неизкушеният читател ще забележи до каква голяма степен съм се осланял на личния си опит. Тук има един номер, който ми се струва важен. Писането за лични преживявания се случва след определена дистанция – и времева, и мисловна. Никога не съм вярвал в елементарното и клиширано схващане „Ето, поезията е ексхибиционизъм, изразяване на емоция” и прочие. Поезията е много повече, тя е в същата степен и отдалечаване от емоцията. След като е минало определено време, помислил си определени неща, от позицията на тази дистанция от случката си вече по-овладян. Можеш и да напишеш стихотворение. Ако го напишеш веднага след силно лично преживяване, подозирам, че най-вероятно нищо няма да излезе. Най-малкото защото в този момент изобщо няма да ти е до това, какви ти стихове! Има и друго – личният ти опит е в известен смисъл и опит на всички. Нещата не се случват само на теб. Всеки се събира, разделя, губи хора в живота си, пътува, чете, трупа впечатления и т.н. Но гледаме по различни начини на всичко това.

Ако аз имам да кажа нещо ново и, да се надяваме, важно, то е плод на моите наблюдения. Всъщност, май това е и писането – изострена наблюдателност. Не само към света, а и към себе си.

Мансардата задължително условие ли е? (закачам се със силното символично и топосно заглавие)

Да, между другото. Разбрах, че се шегуваш, обаче има такова игра в заглавието, защото мансардата е много удобна наблюдателна кула. И всеки си има такава кула в живота. Ако ще адресната му регистрация да е на партер, в известен смисъл всеки човек е живял на мансарда. Наблюдавал е нещата. Мансардата е удобно пространство, в което наблюдаваш това, което се случва, дори теб самия, леко отстрани. Странно обединение на време и пространство. Двете неща, които са ме вълнували най-много в тази книга. Ти спомена и личните преживявания, да, но по-скоро как времето и пространството ги обуславят, как ни размятат насам-натам, моделират ни и си правят с нас каквото си искат. И ние нищо не можем да им противопоставим.

Един въпрос, който трудно формулирах, за да не е твърде критичен. Признавам, че очаквах повече сарказъм и остър сатиричен вкус, така бях подготвена от предварителните представяния. На места като читател на поезия по-скоро усещането ми е за успокоение, за разбиране на съвременната човешка ситуация. Например в „Noir”или „Мисли през сушав сезон”. Търсено ли е това успокоение или е изплъзнало се чувство?

Намерено е, не е търсено. Да, има такъв тип удовлетворение и спокойствие от това, че си разбрал някакъв феномен. Удовлетворението от разбирането се среща в книгата. Всъщност да не използваме силни думи като „разбиране“, защото няма гаранция за разбирането, но наистина има спокойствие от тази съзерцателност, от това, че си наблюдавал нещото, което се е случило, успял си да намериш свой ключ към него и да го предложиш. По отношение на хумора, не съм съвсем съгласен – мисля, че той определено присъства, защото ми е трудно без него. Просто тук говоря повече за неща, които са смешни и тъжни едновременно.

В книгата няма открояващи се имена, лица, характери. Аз, ти, той са неопределени, неконкретизирани. Лесно ми е да попитам „защо?” По-интересният въпрос е кое наложи тези отсъствия и липси?ланджев

Лични имена няма, така е, а лица и характери – тъкмо обратното. Караш ме да се замислям за пръв път за тия неща, защото чисто интуитивно не съм слагал лични имена, не обичам. Ако има имена, то те са на автори, с които се диалогизира, препратки към хора, които са ми повлияли и не са между нас. А, да речем, имената на женските прототипи в стихотворенията няма да срещнеш, защото не е възпитано. Изобщо, ако стихотворението няма да спечели нещо от добавянето на име, значи и няма защо да го слагам. Местоименията не са за подценяване.

Мини цикълът „Пресечки” ме провокира да търся тези улици в Мрежата и да се учудвам защо поетът ни препраща към Ню Йорк. Вероятно е свързано с биографията. Отвъд нея смесването на български и американски преживявания е повече от целенасочено, но мансардите отсъстват. Какво провокира това сцепление и поставянето им в едно поетично тяло?

Няма български и американски преживявания (Иван прекъсва въпроса ми). Има просто преживявания. Те са обусловени от пространството, което се разширява в рамките на човешкия живот. Разширява се и в книгата. В нейната структура третата част се разгръща и чисто географски. Поместени са стихотворения, вдъхновени от различни пътувания. Последното е от Байкал, има цикъл за Ню Йорк, едно стихотворение за българската провинция („Присъства на картата”), един Женевски цикъл, един „Тукашен блус“ и т.н…. Третата част е „пътуващата“ част и ми се стори най-удачно да сложа нюйоркския цикъл там. В структурата на книгата е заложено и едно, да го наречем „епическо“ намерение: проследява се пътуването на говорещия от началната до финалната му точка. Тази финална точка също неслучайно е тъкмо езерото Байкал и далечен Сибир. Сложих това стихотворение накрая, заигравайки се с този типичен финал в руската класическа литература, където протагонистът винаги някак си се озовава в Сибир и там или чете Евангелието, или е изпратен на каторга, а най-често и двете. Но пък получава просветление.

Колкото до нюйоркския цикъл – той ми бе важен, защото и мястото ми е важно. А в стихотворенията се случва точно това диалогизиране с ключови за мен автори, което споменах по-рано. Могат да се проследят препратки до Одън, Лорка, Джон Ленън…

Завършен поетичен проект ли е „Ние според мансардата”, или финалът е отворен, „доброто начало в нас” („Нека не го отричаме”) ще се разбуди?

Сам по себе си е завършено цяло. Книгата е с отчетливи начало, среда, край. Първото стихотворение започва със словосъчетанието „гръмко начало”, а книгата завършва с тази фраза за „доброто начало в нас” – тези ходове са премислени, разбира се, не са случайни. И умишлено се гради това впечатление, че оттук насетне има още нещо да става. Вярно е. Нали и епиграфът на книгата, този цитат от Кавафис, гласи така: „Сега ще се случи това, после друго“. Не знам още какво е другото.

Почти на финала, как би определил менталната си възраст? Този въпрос се роди след като осъзнах, че за млад на години поет липсва наивност в стиховете, както и казва редакторът ти Иван Теофилов.

Вярно е, за добро или лошо, животът ми се е стекъл по такъв начин, че това сбогуване с наивността се е случило рано. Избягвам да говоря по този начин, за да не звуча сантиментално. Чувал съм критически отзиви за себе си, които засягат скептицизма в работата ми. Такъв има. Но държа на това – че има скептицизъм, не и цинизъм; тази граница е много важна. Искам да запазя в себе си способността да се впечатлявам, харесва ми да се впечатлявам. Не искам да си позволявам да бъда отегчен. Вярно е, че няма наивност, но определени неща все така ме впечатляват дълбоко и ме предизвикват. Това е хубаво. Ще ми се порастването да се схваща така, като все по-добра способност да разбираш нещата.

Какъв би бил твоя начин да се насърчи четенето на поезия?

Не виждам смисъл да се формулира педагогически такова насърчение за четенето на поезия. Би трябвало да е очевидно, да се разбира от само себе си, че това е нещо хубаво и ценно! Дори да се напрягам, не мога да измисля някаква вреда, а ползите са очевидни – възпитаваш в себе си едно вглеждане в детайла, започваш да си отваряш очите за неща, които Ivan Landjevпринципно не се забелязват или минаваш мимоходом през тях, чувствителността ти е по-нащрек, по-готова за ценното в света, изострят се сетивата за наистина важното. Виждаш на какво е способен езикът.

А каква музика е оставила отпечатък на поезията ти?

Има такова казване, че едното възможно „котило“ (прекрасна дума!), от което излизат пишещите стихове, е живописта, визуалните изкуства като цяло. А другото е музиката. Тоест, едни се влияят повече от картината, другите от звука. При мен, поне доколкото се познавам, музиката е много важна и е неизчерпаем източник на влияния, просто няма как без нея. Затова са и различните игри с формата в тази книга. Стъпки, които се променят в движение и наподобяват джаз-синкопи, на места използване на по-консервативни (уж) форми. Има няколко блуса, на две места се появяват скерци – леки, забавни фрагменти в по-бързо темпо.

А и свободният стих следва свой вътрешен ритъм, това е неизбежно. Музиката не спира да ми въздейства.

Финалът нека да е с един въпрос от приятел-пътешественик: Къде е Шангрила, метафорично, кое е твоето тайно място? Намерил ли си го?

Ако ти го кажа, няма да е тайно. Но да, намерил съм го. Не е едно. Всъщност, имам няколко знакови места за себе си.

 

Иван Ланджев (роден 1986 г.) е бакалавър по философия и магистър по културология в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е докторант по руска класическа литература. Победител е в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“(2009), а първата му стихосбирка „По вина на Боби Фишер“ (2010) печели Националната награда за дебют „Южна пролет“. Номиниран е за наградата „Иван Николов“. Стиховете му са публикувани във водещи списания и вестници в България, в чуждестранни издания, превеждани са на английски, немски, испански, словенски, хърватски, словашки. Участва в поетични четения, фестивали, научни конференции в САЩ, Русия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария. Превежда от и на английски език.

[ + ]