fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Иво Иванов: Може би българите имат нужда от песъчинка оптимизъм в океана от негативизъм

20 мин.

Това интервю не трябваше да става толкова дълго. Не съм планирал и да отлагам публикуването му с близо 2 месеца, но тези неща се получават. С интересни хора като Иво Иванов дори няма нужда да задаваш много въпроси – слушаш, наслаждаваш се и тук-таме променяш посоката. А темите следват една след друга, притискани от трупаната с години четене и пътешестване ерудиция.

На какво според теб се дължи големият успех на “Кривата на щастието”?

Ще ми отнеме известно време да осмисля това, което се случи на представянето на книгата. Аз лично бях шокиран и зашеметен дори от ситуацията. В началото започнах спонтанно да подписвам книги, защото имаше много хора, аз дойдох по-рано. Докато ги подписвах, не забелязах колко много хора има в книжарницата. Тръгвайки навътре, видях това стълпотворение от хора, помислих, че е станала някаква грешка.

Казах си:

”Тези хора са тук заради нещо друго и може би случайно са влезли във книжарницата, объркали са се.”

Видях непознати лица, млади, усмихнати и одухотворени хора. Хем непознати, хем някак си – познати, някакво много сюрреалистично усещане, и когато вече знаех, че тези хора са дошли заради мен, аз бях толкова развълнуван и не знаех просто какво да направя, имах чувството, че искам да се скрия някъде.

ivanovИскаше ми се да видя всеки един от тези прекрасни хора, да видя, че са истински, да им стисна ръката. То така и стана, 90% от тях останаха, за да им подпиша книгите. Аз си казах: „Дано да имат търпение!”, защото всяко ръкостискане в тази ситуация беше един незабравим спомен.

Като стана дума за „крива на щастието”, другото нещо, което ми мина през главата моментално, беше: „Ето сега аз ако взема назаем заглавието от книгата и погледна на живота си като на крива, измерваща щастието, налице са спадове и възходи, спадове и възходи, 3 юли 2014 г. би била връхната точка на моята крива на щастието”.

Беше изумително усещане и никога няма да го забравя. И ме накара да си помисля „Защо?”. Това са просто едни истории, които се натрупват и които изпращам някъде в ефира с надеждата, че ще намерят някого някъде. И те – да намерят толкова много хора, да докоснат, да резонират на същото ниво, на което са резонирали в мен, в моето съзнание и душа, сред толкова много хора, това е страшно, това е безценно усещане, знаеш, че не си инвестирал живота си и усилията си напразно.

Аз използвам спорта, за да отворя вратата, да я открехна и в процепа да прокарам някои мисли, които ме вълнуват на философско и ексзистенциално ниво и да се опитам да ги споделя с други хора, да видя дали има някъде хора, които ги вълнуват същите мисли и въпроси. И е много красиво според мен, че има такива хора. И то тук, в България!

Имаш ли нужда да бъдеш убеждаван изобщо, че това е заслужено?

Имам, да ти кажа. Винаги съм се съмнявал и може би съмнението е хубаво нещо. Не е хубаво човек да е прекалено самоуверен. Винаги съм се съмнявал в себе си, в ползата от това, което правя. Винаги съм мислел, че има много хора от моето поприще, които са далеч по-талантливи от мен. Но те се намират в незавидната ситуация да пишат това, което им се казва да пишат, а не това, което искат да пишат. Докато аз имам лукса да пиша и творя, за това което аз самият искам да пиша и творя, което мен ме вълнува. Също така имам достъп до изумителни съдби и събития, защото Америка е страна на екстремални личности и на екстремални събития. Навсякъде около мен има много интересни неща и не знам дали е заслужено.

Кривата на щастието - Иво ИвановМоже би това, което имам, е емоционален филтър, през който прекарвам всичко. Всичко минава през него, независимо дали го искам, или не. Много емоционална личност съм, преживявам всичко. Ако се натъкна на някой човек, който е страдал и се е преборил, аз преживявам заедно с него. Има нещо повече от съчувствие, има съпричастност. Сякаш това се усеща в историите ми.

И винаги се опитвам да се поставя на мястото на читателя. Винаги си казвам: „Иво, ти отваряш една страница във вестник, в книга или в интернет и не знаеш нищичко за този автор. Какво ще те накара да прочетеш тази история? Особено ако е прекалено дълга. Как трябва да бъде поднесена?” Аз се опитвам да се абстрахирам от себе си. Понякога прибягвам до нестандартни формати, които може би дразнят хората. Ако пиша без глаголи и вмъкна един труден за четене материал в едно изречение, без параграфи – такъв тип материали могат да се характеризират като обречени, защото някои хора просто няма да ги прочетат.

Хубавото е, че на хората наистина им харесват нещата, които правиш, и с опитите за различно форматиране, с твоя стил и чувство за хумор, с много препратки към други неща. Затова харесвам твоето писане. Не се случва често в България да се види подобно.

Чувството за хумор е повлияно от няколко неща. Едното вероятно се усеща – влиянието на абсолютистите Дъглас Адамс, Джеръм Джеръм, Кърт Вонегът, големите сатирици, но също така аз съм прекарал страшно много време в детайлен анализ на хумора . При нас в САЩ е силно развит жанрът на стендъп комедията с някои изумителни колоси, като например Лени Брус, Джордж Карлин, Стивън Райт и много други.

Второто нещо, повлияло на хумора ми, са приятелите, с които съм израстнал тук, в България. За нас този хумор беше нещо съвсем нормално. Имахме един майтап, който наричахме „Теория за буквалното възприемане на фразеологизмите” като бяхме тийнейджъри. Пишехме фразеологизми в лексиконите си и ги приемахме буквално, като например „Ей, гадже, ще ми пуснеш ли гювеч?” и си представях как някое сексапилно момиче наистина хваща тенджерата и изсипва гювеча върху мен.

Смятам, че трябва да има хумористична инжекция във всеки материал. Дори и в най-тежкия, на най-неочакваното място – помага много. Това не върви срещу натурата ми, аз съм си такъв, така че всичко е органично. Вероятно и това помага на материалите – всичко е естествено, не са насила написани.

Ето това е другото – хората винаги виждат кога нещо е написано насила и винаги си личи кога нещо си върви естествено. Самият факт, че хората може да видят материалите и в твоя блог, може би някои от тях са качвани преди изобщо да бъдат редактирани, да бъдат вкарани в някакъв по-вестникарски стил – тези неща показват как върви мисълта ти.

Така е, това са истории. Хубавото е, че пътувам много, чета много и така се получава натрупване, което по естествен начин формира моите истории. Ако се натъкна на нещо много интересно, аз искам хората да научат за него. Дори и фактологичният материал е важен. Разбира се, заключенията от историята са друг въпрос, но искам и самата фактология да стигне до читателите. Понякога, всъщност почти винаги, собственият ми живот се намесва в историята и отново писането се случва спонтанно.

Да вземем историята за Доминик Мочеану и Дженифър Брикър – нейната сестра. Тази история пък се вплете в „Крал Лир“ на Шекспир. Този подход също има принос. Аз не съм голям привърженик на употребата на халюциногенните вещества, които Хънтър Томпсън използва, за да пише, но ми харесва идеята му, че можеш да включиш себе си в тъканта на една история, без да я накърниш, да я оставиш истинска. Когато включиш себе си, и то без резерви и предразсъдъци, като че ли читателят ще ти има по-голямо доверие. Колкото по-искрен, толкова по-добре.

Като спомена за Томпсън, изобщо някои от най-изявените представители на новата, на литературната журналистика, харесваш ли особено някои от тях? На какво според теб се дължи този ти стил, ако е възможно да го причислим към това течение?
Gary Smith Beyond The Game

Безспорно и сред „новите” журналисти има такива, които много ме вдъхновяват. В САЩ има един журналист – Рик Райли. Може би най-интересният журналист, който ми е оказвал влияние през последните години се казва Гери Смит. Той е изумителен журналист, по-скоро писател, който също вече не пише. Той пишеше по 4-5 статии на година за Sports Illustrated и всяка една от тях беше шедьовър. Много го обичах, четях отделно статиите му и се натъкнах на негова книга преди две години. Тя беше компилация от негови истории и се казваше „Отвъд играта” – по същия начин, по който аз нарекох първите мои две книги. Не съм плагиатствал заглавието на книгата, но се получи страхотен синхронизъм, наистина е невероятно.

Иначе Хънтър Томпсън го открих в Канзаския университет преди почти четвърт век, нямаше интернет още, някой ми препоръча негов материал за конните надбявания. Открих го в библиотеката, прочетох го, след това изнамерих и всичко останало, написано от него, изчетох го. Този разговор е безкраен, аз чета много журналистика.

Не съм от хората, които не гледат телевизия, знам, че последно време хората избягват да следят какво се случва по телевизията, но именно там има много неща, които могат да бъдат научени. Зависи какво гледаш, разбира се. Ако гледам евтини сериали и си губя времето, ще е естествено да не науча нищо.

Страшно много се интересувам от физика, от вселената, от най-новите постижения на науката и техниката. Почти всичко, което съм прочел, влиза в историите ми.

Как си избираш книгите, които четеш?

Хубав въпрос. Тук, в България, не са развити подкастите (радиопредаване, излъчвано по Интернет – бел. ред.), но аз близо 7-8 години вече редовно ги слушам. Има безброй подкасти, посветени на литературата, които могат да бъдат открити в iTunes, занимаващи се със много задълбочени литературни анализи.

bezsmartnata-henrieta-laksВече съм стигнал до една ситуация, в която уплътнявам времето си с поемане на информацията. Уплътнявам всяка свободна минута с поемане на информация, със слушане на подкасти, поглъщам огромно количество култура и малко по малко това ми помага да открия много интересни автори. Естествено, ако отвориш New York Times, всяка неделя има подлистник, който е посветен на книгите, с интервюта с автори, критика.

От време на време се натъквам на изумителни творения от класацията на New York Times, но това не се случва често. Например „Безсмъртната Хенриета Лакс” беше безкрайно дълго в класацията и аз накрая се предадох и никак не съжалих, това е невероятна история. Става дума за клетките „ХеЛа”, които помагат на човечеството да се избави от едно от най-жестоките заболявания и те са изумителни клетки, които не умират. Историята на Хенриета е изумителна, историята на клетките „ХеЛа” – също. Мистерията около тях, защо не умират, защо продължават да се делят и продължават да ни помагат да лекуваме болести – не може да бъде разгадано това. Ако го разгадаем някой ден, сигурно ще получим и ключа към дълголетието.

Четеш ли българска литература?

Да! Доколкото мога, чета. За съжаление нямам голям достъп до такава, но чакам с нетърпение дигиталната революция да дойде в България и да качвам без проблем на айпада си български книги. Това, до което имам неограничен достъп, са блоговете. Те дават възможност на талантливите хора да разбият оковите на поръчковата журналистика и да започнат да пишат така, както могат, да пишат за себе си, да създадът своя публикация в мрежата. Както Иво Инджев, както Сиромахов, както асистентът, който написа великолепното есе за петата ракия (Георги Бърдаров, б.ред.), който в момента има и книга, посветена на футбола, но не съм я чел. Има толкова интересни и вълнуващи неща, които дори се предават вирусно вече и заливат цяла България.

На представянето на “Кривата на щастието” видях, че в очите на присъстващите блестеше пламъкът на одухотворението, личеше си, че това са хора на изкуството, с въображение, усмихнати, щастливи, защото се намират във книжарница. Тези хора и тази книжарница си принадлежаха! А това е едно много красиво нещо. Знаеш колко е трудно да накараш един млад човек да чете в днешно време. Има толкова много изкушения: филми, молове, насечен монтаж, клипове, Youtube, където всичко е за консумация. Има толкова много неща, които се състезават за тяхното внимание, за да си купи човек тази тухла от 500 страници, която съм издал, и тя да го докосне, да чака на опашка да се здрависа със мен – аз наистина не мога да повярвам!

Смяташ ли, че ако беше останал във България, щеше да получиш същото?

Не знам, не знам, има известна екзотика в това, което пиша, която е малко или повече непозната, но ми се струва по-интересна. Това вероятно допринася за успеха на историите.

От друга страна, винаги съм изпитвал вътрешна необходимост да пиша. Започнах от вестник „Старт” – естествено тогава бяха по-вестникарски материалите, но още тогава имах афинитет към по-различното, исках не просто да отразявам, а и да внеса нещо от себе си. Кедъра (журналистът от БНТ Камен Алипиев – б.ред.) го разказа на представянето: писма преди интернет, още докато бях в казармата, пишех едни безкрайни хумористични в стил Дъглас Адамс и ги пращах на Кедъра, а той ги четял на другите. Създадох си много приятели тогава сред войниците в неговото поделение. Когато се запознах с тях, ние вече бяхме приятели. Те ме познаваха чрез писмата. А Кедъра все още ги пази. Бих бил доста любопитен да ги прочета днес.

Иска ми се да не съм прав, но си мисля, че много от българските журналисти биха вкарали историите, които ти описваш, в графа “любопитно”, “феномени”, с някакъв доста жълт привкус…

Аз пак ще повторя за емоционалния филтър, много съм чувствителен, това понякога е и проблем. Както се видя и на представянето, не можах да кажа всичко, просто бях прекалено развълнуван, но аз си мисля, че тук отново става дума за това, че хората трябва да оцеляват. Имам и друго преимущество – живея на място, което е много спокойно, няма ги болестите на големия град, няма голяма престъпност, живея в почти пасторална идилия. Красиво и чисто място, в близост до голям град. Всъщност, градът ни е 110 хил., а големият град е над 2 млн. и е на около 30 км. Съответно за един автор е много хубаво място за живот.

Иво ИвановАз бях съсед на Уилям Бъроуз до деня на смъртта му и той беше избрал този град да живее, това беше една от причините, може би за един автор това беше идеалното място. Ритъмът на живот, възможността, която ти дава за съзерцание и в същото време като университетски град ти дава достъп до много интересни личности, до много разнородни хора, представители на най-различни раси, националности, ориентации, с много богат музикален живот, с много поети, художници и т.н. Това е едно свърталище на интелектуалци, либерален остров в океана от консерватизъм около него, а в същото време е географски център на Щатите, което ти дава възможност да пътуваш навсякъде на еднакво разстояние, ако си човек, който трябва да пътува, ако си фотограф това е идеално място за живот. А и аз обичам много пътя, обичам асфалта, обичам да изляза на пътя, защото той ти дава възможност да се срещнеш с повече хора, за повече допирни точки с дейтвителността около теб. Винаги съм обичал пътя. Обичам и Керуак и Пърсиг и това очевидно ми влияе.

И мен ме дразни понякога това, че трябва да се набляга на скандалното, и има и нещо друго, аз съм някакси положително настроен от рождението си, имам положителен поглед, гледам положително на нещата. У нас за нещастие много хора и много журналисти гледат негативно на всичко и то е разбираемо, защото има много негативни неща у нас в обществото. Но дори и в най-негативното нещо човек може да открие нещо позитивно. Може би без да искам, инстинктивно отразявам през тази призма нещата, виждам нещо много тежко, много трудно и го пречупвам през моята призма, която е малко или повече наивна, детска, наивно-оптимистична. Може би на хората им липсва това тук, в океана от негативизъм може би искат и някоя друга песъчинка оптимизъм.

Има със сигурност недостиг на добро.

Но виж дядо Добри – как резонира неговата история и неговата съдба и колко хубаво е, че хората рисуват по блоковете неговия лик и се отразява неговият живот и във Facebook. Вярвам, че във всеки българин има по малко дядо Добри – че българинът е добър по душа и има много българска добрина и добродушност, която обаче сред борбата за оцеляване малко или повече е атрофирала и трябва да бъде събудена.

Кой е най-забележителният човек, с който си се запознавал?

Това е невероятен въпрос, защото покрай тези истории се натъкнах на толкова неописуеми хора. Има един човек, който завърши ядрена физика, той е ядрен физик и като млад се облъчи с радиация, която беше смъртоносна доза, очакваше се да умре, но той не умря. Той е изключително силен физически и е невероятен спортист. Шест пъти е бил шампион по джудо, юношески шампион по бокс. Спортист и в същото време и интелектуалец. Бил е приет да следва едновременно ядрена физика и ВИТИЗ.

Иво Иванов баща

Иво Иванов с баща си по време на представянето на „Кривата на щастието“ в София

Аз не съм виждал по-невероятна личност. Този човек дойде веднъж вкъщи и той се занимаваше с каскадьорство в продължение на много години. До 60-годишна възраст той правеше смъртоносни каскади, но подхождаше към каскадите като физик, изчисляваше каскадите до най-малките променливи в една каскада, всеки фактор, който може да повлияе, земната гравитация, тежестта на тялото, ускорение, инерция, триене, всичко, което можеш да си представиш, сцепление на гумите с асфалта при определена влажност. Всичко той изчисляваше, за да доведе риска до минимум и на това аз отдавам факта, че той е жив до ден днешен.

Но той е изумителен човек, ренесансов мъж във всяко едно отношение, с познания в литература, в спорт, наука. Той ме е възпитал да имам един научен подход към спорта. Изключителен шахматист, който играе шах от много малък. През 70-те години Виктор Корчной и Анатолий Карпов имаха епичен сблъсък и с него ходехме всяка сутрин да купуваме вестника, отваряхме го и разигравахме партиите, за да видим кой е спечелил. Просто изключителна личност, на какъвто не съм се натъквал, а съм срещал много изключителни хора. И е българин! Срещал съм изумителни американци, но най-изумителният е българин. Не защото ми е баща, а защото просто е изумителен.

Какво, освен семейството, те кара да си идваш всяка година?

Това е пак тема, за която доста често съм говорил. Аз не съм много заможен и не ми е лесно да събера парите за билетите за мен и за децата. Питали са ме: “Защо не ходиш на Хаваите?”.

Но аз не мога да си позволя да не дойда, това е мястото, където съм се формирал, където се е изградил манталитета ми. То сякаш ме вика обратно, за да заредя батериите, да срещна приятелите си, трябва да видя родителите си, да ги прегърна. За мен България е от огромно значение, аз й принадлежа.

Преди време някой ми зададе подобен въпрос. Аз казах, че още първия ден, в който заминах за САЩ през 1990 г., оставих нещо от себе си на Летище София. От тогава всяка година се връщам, за да посетя сърцето си, което е в България. Ако не контактуваш със сърцето ти, животът ти се обезсмисля.

Освен това няма как да не искам децата да знаят за корените си, за езика, за богатата култура и наследство, за Васил Левски, за болката и раните, за начина, по който тази страна е просъществувала.

Снимки: издателство „Вакон“