fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Мислещата литератураСпециални

Из „Часът между жената и китарата“ от Клеменс Й. Зец

8 мин.

Прочетете откъс от „Часът между жената и китарата“ от Клеменс Й. Зец като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Александър Александров и Милен Милев. 

Тази пролет пресата предупреждаваше за вирус, който нападал определени видове гризачи в Азия. Често можеше да се види снимка на светлокафяв японски сънливец, който изглеждаше съвсем здрав, ако не беше загадъчният надпис под него. Вестниците пишеха също за нова дигитална валута и за революционна система за озеленяване на пустините, хора строяха бункери, а едно коледно писмо на човек, умрял преди осемдесет и пет години, пристигна някъде си през май с голямо закъснение. Над американското посолство в Ливан бе извършен терористичен акт и същия ден момиче в яркочервен костюм на лос мина по моста Тегетхоф. Както всяка пролет и сега градът изобилстваше със строежи, а в неделните дни багерите бяха замлъкнали в изящно вцепенение, вдигнали стрели леко заплашително срещу небето. Кастреха високите стари дървета по периферията на градския парк, минувачите наблюдаваха на групи работата, накрая оставаха само по-малките клони, криви и безполезни като ръце на Тиранозавър рекс. През същата седмица Натали се нанесе в нова квартира в един от крайните райони на града. Жилището беше на първия етаж. В двора на сградата лежаха три шезлонга за ползване от всички наематели. Имаше също и паркоместа за четири автомобила, няколко модерни простори, наподобяващи антени, и нисък орех, който изглеждаше така, сякаш е изтървал очилата си в тревата.

Няколко седмици след като се премести и завърши образованието си, Натали намери работа в малкия, частен пансион за хора с увреждания на Вила Козелбрух близо до санаториума Свети Леонард. Предложиха й място на непълен работен ден – 66 процента заетост. Това ще рече, че трима назначени щели да си делят работата за двама. В това имаше някакъв домашен уют – да се държат сплотено, всички под един чадър, да се защитават. На Натали хареса сметката, защото от училище знаеше, че числото, което оттук насетне щеше да носи със себе си, безкрайно ще нараства. А че не по-малко хора на трудовия пазар имат същата съдба, го правеше още по-привлекателно – 66,6666… %. По принцип не беше необходимо да се слага запетайка на процента, тъй като числото нямаше край. Многоточието беше хитрост, числото в действителност бе дълго колкото светлинен лъч.

В края на юни имаше ден за ориентиране, след това двуседмичен изпитателен срок, в рамките на който трудово-правните отношения можеха да бъдат прекратени без предизвестие. Но това не се случи, защото Натали, според единодушното мнение на колежките, начело с шефката Астрид Колер-Вердил, се вписала много добре в колектива. По-рано, както й споделиха, този изпитателен срок се е проточил с месеци, еднообразно, неуплътнено време, нещо, което едва ли можеш да си го представиш. Разбира се, в тези две седмици Натали все още нямаше зачислени клиенти за обгрижване, но с времето и това ще стане. Така се наричаха настанените тук и за които тя щеше да бъде човекът-първа инстанция, асистент за всичко. Пациентите в Дома се наричаха клиенти. Тук почти всяко нещо си имаше собствено име, като например дисниленд-пари, нещо, които във външния свят нямаше никаква стойност. Вътре рядко се споменаваше определението Пансион за хора в неравностойно положение, въпреки че това название беше изписано на някои табелки и на хоумпейджа на заведението, а по-скоро за Център за тренировки и обучение, защото целта беше един ден клиентите на пансиона да имат по възможност свое жилище, платено от парите на собствения им труд, и да не се нуждаели вече от обгрижващ персонал. До този момент това се било отдало на двама души. Снимките им висяха в находчиви рамки в стаята за заседания на тренировъчния екип, която беше също така и кухня за обслужващите асистентки. Имената им все още се споменаваха, и Натали дори си представи в момент, когато не следяха мислите й, как обгрижващите асистентки понякога се молят паднали на колене пред портретите им.

За поддръжката се грижеха двама младежи, отбиващи алтернативна военна служба. По принцип двамата не се познаваха, тъй като работното им време беше взаимно допълващо се. Назначаваха ги за най-обикновени дейности и за това, което в договора се нарича доставчик. Почистването на хладилника също се извършваше от тях. Помощ при раздаването на храната, сглобяване на различни неща, пазаруване. Но също така помощ се очакваше от отбиващите алтернативна военна служба и при някои социални дейности, като например игра на карти или пъзел. Повечето обаче много трудно приемаха тази задача, тъй като, с малки изключения, идваха направо от училище, съвсем „зелени“ 17-18-годишни и горе-долу толкова уверени в себе си, колкото заблудена сърна на голям увеселителен кораб. Ако се представяха неудачно спрямо пациентите, им се предоставяше вместо това възможността – според неписаните закони в пансиона – да оправят повреден контакт, след като предварително им се разясняваше откъде да вземат необходимите за целта отвертки и до колко часа да ги върнат обратно на мястото им.

През първите две седмици Натали работеше заедно с тези момчета със задачата да наблюдава всичко, да поставя по възможност много въпроси и да се обучава. През този период името й по един мистериозен начин стоеше в кавички на дъската за обяви в помещението за социални дейности – занималнята.

Натали беше доволна от присъствието на отбиващите алтернативна военна служба, защото заради леката нервност през тази първоначална фаза често изпускаше разни предмети, някой ключ, обувалка, прибор за хранене. Ако някое от момчетата се намираше наблизо, беше достатъчен един поглед и то незабавно вдигаше вместо нея предмета от пода. От малка Натали изпитваше силна неприязън към навеждането. Когато навеждаше глава до пода, винаги усещаше докосването на смъртта. Това имаше връзка с епилептичните пристъпи в миналото й. Пристъпите се случваха преди всичко, поне така си мислеше тя като малко момиченце, когато се навеждаше към земята и топче за игра се търкулваше в грешния ъгъл на главата. Ако цял живот просто поддържа изправена стойка, то не би получавала никакви пристъпи. Още като тийнейджър дълго време носеше със себе си нивелир. В семейството си беше тази, която винаги оправяше положението на картините. Днес усещаше в много редки случаи допира на смъртта, един леден миг, който обикновено бързо отминаваше.

Когато лошото чувство се задържаше за по-дълго, гасеше осветлението в банята и заставаше в тъмното пред огледалото. След това доближаваше лице до стъклото и отново включваше осветлението с помощта на закачалка за дрехи. Ако имаше късмет, можеше да улови с поглед как зениците й се свиват – всъщност можеше да се съсредоточи само в едната. Свиваше се както кръглата уста на изненадано насекомо. Също както космически портал в някой научно-фантастичен филм, непосредствено след изнизването на космическия кораб. Натали обичаше да контролира своите рефлекси, своята бдителност, малките островчета на мистериозния й личен живот. В реакцията на зениците имаше едно приятно забавяне, също както лекото отлагане при уеб камера, което изглежда те потапя за част от секундата в елемента, от който си бил изключен: невидимия свят. Собственото лице със затворени очи; твоят тил; портрети на глави върху рисунки, които имаха способността да се движат и злорадо да ти се присмиват, когато не гледаш към тях.

Натали не можеше да задейства никакъв ключ за осветление, ако не го поставяше за секунда в неутрално положение между включено и изключено. Разбира се, това беше невъзможно, защото повечето ключове за осветление имаха вградена пружинка, която осигуряваше винаги едно от двете положения. Обаче веднъж ключът в банята остана в неутрално положение, светлината започна да примигва и след малко съвсем угасна, но ключът продължаваше да бъде в лабилно равновесие – успоредно на стената, в ничията земя между включено и изключено. След години наред търпеливо балансиране, това бе един малък, чудноват успех. Натали излезе от банята. Много би дала да може сега да кихне, за да прогони странното чувство, което й предоставяше балансираното положение на ключа за осветление.

След това се уплаши да не би да прегори някой кабел, ако остави всичко това така и с голяма неохота преустанови тази уникална левитация.