fb
БиблиотекаОткъси

Из „Предателства“ от Йосип Новакович (откъс)

49 мин.

предателства йосип новаковичЙосип Новакович е познат на българските читатели не само със сборника си с разкази „Жълтък“ (изд. Сиела, 2012), но и с двете части „Курс по творческо писане“ (изд. Сиела, 2009, 2012). Тази година хърватският писател се завръща отново на българския книжен пазар с новия си сборник с разкази „Предателства“ (изд. ICU) в превод на Елка Виденова. Именно откъс от книгата – разказът „Ребра“ Ви предлагаме да прочетете днес:

Ребра

В събота пощата обикновено пристигаше към единайсет сутринта. Още от девет, Мира започваше да чака – чакаше, пиеше турско кафе и миеше чиниите от изминалата седмица. Ако не беше пощата, нищо чудно таванският ѝ апартамент да си остане вечно мръсен. През седмицата преподаваше история в гимназията, и предвид новия хърватски режим, се налагаше да я учи наново.

В единайсет без четвърт слезе по прашните стълби, протрити и вдлъбнати в средата, макар да бяха от дебели букови дъски. Крушката на стълбището без прозорец беше изгоряла и никой от живущите не си беше направил труда да я смени, пък и като че ли никой не знаеше кой е наемодателят. Навремето сградата бе държавна собственост, но навярно някой високопоставен от правителството я беше „приватизирал“ – не за да се грижи за нея, а за да събира наема.

Но в жълтата кутия до външната врата с лющеща се сива оловна боя нямаше писма. Огледа уличката – не се приближаваше никой със сива униформа и голяма кожена чанта. Всъщност нямаше жива душа. Надникна в кутиите на съседите – и те бяха празни. Значи все още имаше надежда тепърва да мине раздавачът, може би имаше дори крехка надеждица за онова, което чакаше: новини за съпруга ѝ, свикан във войската преди близо година. Не беше чувала нищичко вече шест месеца. Не се водеше изчезнал по време на акция. Не можеше да получи сведения за него и от правителствените служби.

Когато мъжът ѝ си беше у дома, Мира не извличаше удоволствие от присъствието му – женени бяха от двайсет години, пък и как да не се отегчи от човек, който не чете същите книги, дори не разговаря? И все пак имаше нещо ужасяващо плашещо в това да го изгуби и да не знае дали наистина го е изгубила. Бяха ли още семейство? Това вече не зависеше от тях, а от държавата, а може би дори не и от държавата, която реално не можеше да направлява развоя на войните на Балканите. От време на време поглеждаше черно-бялата снимка, закачена в рамка на стената – Зарко, плешив, с гъсти черни мустаци и вдигнати вежди, досущ като триъгълни скоби (˄˄). Тия вежди му придаваха скептичния вид на човек, лишен от илюзии. И същевременно изпълнен с копнежи. Веждите стърчаха над тежки клепачи, нашарени с лилавеещи вени. Нима виждаше по-добре, като вдигнеше вежди, и какво точно виждаше? Защо изобщо хората вдигат вежди? За да компенсират далекогледството си? Когато живееха заедно, не го бе изучавала така подробно, но сега не можеше да се спре. Той работеше като ватман и мечтаеше да стане независим художник, но се беше отказал, понеже не успяваше да продаде картините си, а акрилните бои бяха твърде скъпи. Не обичаше маслени, понеже изисквали твърде много време, а и рисуването с масло, с вечното съобразяване с правилния момент и строгата последователност, в която се наслагват боите, му напомняло на готвене. Снимката на стената бе направена, когато още беше ватман и вече се бе отказал от рисуването. Но разочарованието в погледа му не би могло да се обясни толкова лесно, така прозаично – подобно обяснение би било твърде марксистко, поне така смяташе Мира. Вероятно се бе отказал да улавя образи, защото очите му не бяха успели да зърнат нещо, за което са копнеели, умът му не бе успял да улови нещо, на което се е надявал, и изпитателният му поглед навярно бе израз на ужаса от разстилащата се празнота пред очите, от разпадането на видяното в безсмислена необятност. Но може би имаше нещо друго, което го бе огорчило повече, отколкото несполуките в изкуството – злополуката. Един ден, когато трамваят тръгвал от спирката, автоматичните врати приклещили крака на момче. Зарко не видял. Вероятно се е бил замислил нещо и пропуснал да погледне в огледалото. Хората се разпищели. Не чул писъците навреме. Вероятно е бил потънал в себе си, твърде отнесен, за да осъзнае, че виковете са насочени към него. Така и не забелязал, че момчето, с приклещен от вратите крак, паднало на асфалта. Трамваят повлякъл тялото му. И когато Зарко най-после реагирал, момчето вече било под колелата, премазано. След този случай Зарко се отказа от ватманството и започна да продава билети на международната каса на гарата. Кой знае, замисли се Мира, докато отпиваше от еспресото с цвят на кал, за какво е живеел? Защо никога не успяваше да изрази копнежите си, опасенията си, тъгата си? И защо тази държава не съумява да набави по-хубаво кафе? Навсякъде, където ѝ се беше случвало да пътува, беше пила далеч по-хубаво кафе – във Виена, Милано, дори в Унгария. Защо Хърватия и въобще бивша Югославия държеше да внася най-гадното, най-престоялото кафе на света? Може би при пристигането си не беше престояло, но навярно се бавеше в складовете месеци наред.

Изпи трета чаша еспресо, или по-точно казано „депресо“, и пак слезе до вратата. В кутията имаше едничък син плик, от Министерството на отбраната, адресиран до сина ѝ, не до нея. Отвори го.

Перо, деветнайсетгодишният ѝ син, тъкмо се разбуждаше. Прибрал се беше късно – макар да нямаше пари, често обикаляше баровете и кафенетата. Като че ли повечето млади хора си прекарваха времето по миниатюрните разклатени столчета на загребските кафенета. Отвратителен навик, но работа нямаше, а в университетите цареше хаос – с напредването на войната изтичането на мозъци се беше засилило. Уволниха мнозина от сръбския факултет, а много други – и хървати, и сърби – бяха изпозаминали за чужбина. Заелите местата им невинаги имаха нужната квалификация, намираха си работа благодарение на връзки сред управляващите и своевременно демонстрирана политическа коректност, която за момента се диктуваше от национализма. Така че качеството на образованието рязко спадна и Перо твърдеше, че няма смисъл да учи каквото и да било. Мира обичаше сина си, но ненавиждаше ленивостта и безделието му. Предпочиташе да се хване да работи като общ работник, въобще каквото и да е, поне за година, ей така, колкото да работи нещо, вместо да се излежава тук и там, да гледа помията, дето се лее от телевизията, и да чете американски книги в отвратителен превод.

Перо беше станал, въртеше се при мивката и се мъчеше да изцеди малко паста за зъби от празната туба.

– Знаеш ли какво е това? – попита го.

Оголил бе едрите си зъби срещу огледалото.

Перо прочете повиквателната.

– Ясно, ще ме пратят в Босна да се бия в малоумната война.

– Точно така.

– Мамка му, няма да ида.

– А как ще стане това?

– Ще избягам в чужбина.

– Паспортът ти е изтекъл, а нов не можеш да си изкараш без бележка от военните. Пък и какво ще правиш в чужбина?

– Мога да мина границата през нощта. Вече никой не пази границите както едно време.

Изплю струйка бяла паста в мивката и забрави да избърше уста, та устните му останаха бели насред поаленялото от гняв лице, като на клоун.

Братовчедът на Мира, лекар, написа медицинска бележка, че Перо страда от високо кръвно, 200 на 100. Директорът на наборната служба обаче каза на Перо, че могат да го пратят за седмица в болница, колкото да проверят дали не симулира, но така само ще загубят времето на всички. Какво толкова, като имаш високо кръвно? Ако сърбите и мюсюлманите нападнат Загреб, няма ли да се защитаваш? Какво смяташ да правиш? Да пукнеш от инфаркт? Хайде, на мен ми изглеждаш съвсем здрав. На кого му пука за високото ти кръвно? И у дома ще ти е високо. Походите из горите ще ти се отразят добре. Прибирай се вкъщи, грабвай няколко ката долни гащи и заминаваме, имаш три дни.

И Перо действително се прибра у дома с шише ракия.

Мира не можеше да си намери място от тревога. Не стигаше ли, че е изгубила съпруга си? И за какво? За някаква фалшива държава, която служеше единствено като претекст за неколцина бандити – да могат да богатеят, докато всички останали потъват в немотия.

Как ще живее, ако изгуби сина си? Какво да прави? Да пише писма? Да иде пак при „Майки срещу войната“ и да крещи с другите жени? Правила го беше, протестирала беше с „Майки срещу войната“, понеже бяха най-добре организираната протестна група, няколкостотин жени, които кротко маршируваха из Загреб, Осиек, Риека и други хърватски градове. Веднъж дори бе пропътувала с влак през Унгария до Сърбия, с още няколко майки, и заедно се бяха включили в сходна сръбска организация. Двете групи се бяха събрали пред Народното събрание, Савезна Скупштина, понесли увеличени снимки на обичните си синове и дъщери, защото войната не бе пожалила и дъщерите. Заплашваха да нахлуят в сградата, но полицията ги спря – не със сила, а като им подшушна, че вътре няма никого. Всички политици били на мач – „Звезда“ срещу „Динамо Киев“. А Милошевич и без туй не стъпвал в парламента. Най-добре да привлечете вниманието на телевизионните екипи, та да излъчат протеста ви по новините, или да заинтригувате журналистите, за да публикуват снимки по вестниците. И докато майките стояха, пренебрегнати от медиите и политиците, заговориха за децата и съпрузите си във войската и скоро сръбските майки започнаха да обвиняват Хърватия, а хърватските майки – Сърбия, и мирното шествие приключи с юмручен бой. Мира си тръгна с насинено око. Ако не бяха полицаите, свадата щеше да свърши зле за хърватките, понеже другите имаха числено превъзходство. Хукнаха към гарата по стръмните калдъръмени улички с изкълчени глезени и се натъпкаха в две купета заедно с неколцина кротки войничета на път за Нови Сад. Войничетата бяха любезни и ги нагостиха с домашен щрудел с маково семе, та беше трудно да повярваш, че вероятно са убийци в отпуск.

Не, нямаше да ходи пак при „Майки срещу войната“. Хвана трамвая до наборната служба и поиска да говори с директора. Бил твърде зает да се види с нея. Изчака края на смяната и тръгна по петите му към черното беемве. Вървеше сам, без охрана, което ѝ си стори направо невероятно.

– Извинете, господине, мога ли да поговоря с вас за секунда, става дума за сина ми, Перо Ивичич?

– Гледай ти, всички искат да говорят с мен за синовете си!

– Има високо кръвно, защо не му позволите да си остане вкъщи?

– Не ги решавам аз тия неща. Щом вербовчиците казват, че трябва да иде, значи трябва да иде.

– Колко искате, за да оправите нещата?

– И какво, тайно да преровя досиетата и да извадя неговото, така ли? Карате ме да се чувствам неловко. Не приемам подкупи.

– Сериозно ли? Мислех, че всички взимат подкупи.

– За каква сума става дума? – попита мъжът, докато отключваше колата с дистанционното.

– Осемстотин марки.

Мъжът изсумтя подигравателно.

– Ще вземете наистина да ме трогнете.

– Нямам повече пари. Само синът ми остана. Съпругът ми така и не се върна от Централна Босна. Няма ли как поне вие да разберете какво се е случило с него?
– Това не ми влиза в задълженията.

– А какво ви влиза в задълженията?

Онзи се разсмя.

– Бих могъл да помоля колегата ми, който се занимава с такива неща, да потърси някакви сведения. Как се е казвал мъжът ви?

– Зарко Ивичич. Надявам се още да се казва така.

– Зарко Ивичич?

– Моля ви, нека някой да ми каже къде е съпругът ми.

– Но за сина ви не мога да направя нищо. Трябват ни войници, а не разполагаме с достатъчно, за да покрием всички фронтове. Нали знаете как изглежда страната ни – като банан, отвсякъде граници, а територия никаква. Само това си имаме, граници, направо е невъзможно да ги обхванем. – Той я погледна. – Как се казва синът ви? Съжалявам, не помня имена, трябва да ми се повтори два-три пъти, преди да запомня. А вашето име?

– Моето е Мира Ивичич. А синът ми е Перо.

– И Зарко Ивичич? – Той въздъхна. – Добре, ще го запомня. – Той я изгледа още веднъж, от горе до долу, сякаш за да прецени фигурата ѝ, и каза: – Ако искате да поговорим като хората, да идем да пием кафе в „Градска Кавана“.

„Кавана“ беше старо заведение в центъра с мраморен под, висок таван и вестници на стойки – четяха ги бавно разтреперани старци с пожълтели пръсти и побелели коси, като движеха накриво посинелите си устни. От прозорците на плавни, отвесни вълни падаха алени завеси, но дори там, където не закриваха стъклата, пак не влизаше светлина. Ниските тенти отвън спираха слънчевата светлина. Полилеите бяха с форма на колела на каруца, със забодени в тях електрически крушки, имитация на свещи, които разпръскваха отвисоко мътна портокалова светлина. Седнаха в един ъгъл и сервитьорът, в традиционна бяло-черна униформа, дойде да вземе поръчката.

Мира сложи длани върху мраморния плот на масичката и се стресна колко е студен.

– Два пъти капучино – поръча директорът.

Толкова беше превъзбудена от изпитото кафе и стряскащата новина, че капучиното сигурно щеше да я довърши.

Буквално се тресеше от кофеин и от страх, а сега и от очакване какво ще ѝ каже той. Строгият мъж всъщност бе привлекателен, макар и грубоват – изпъкналата му брадичка и пространството над горната устна синееха от набола брада. Със сивеещата коса, сините очи и синият дим, който го обвиваше, целият синееше. Интересно дали синьото сако и синята риза не придаваха известен оттенък на очите и косата му. Когато вдигна чашата с вода, ръката ѝ потрепери и водата се разклати, едва не се разплиска. Стисна я с две ръце, за да отпие. От година не бе имала близост с мъж, а неизвестността и заплахата, които вдъхваше този, ѝ действаха обезоръжаващо еротично. А фактът, че еротичното усещане бе нищожно в лицето на далеч по-важния въпрос – свободата на сина ѝ – само засилваше смътния, но неудържим трепет на сетивата ѝ.

– Ако спиш с мен, ще ти се отплатя, ще ти помогна – каза директорът.

– Защо ти е да спиш с мен?
– Ама че въпрос. Намирам те за привлекателна.

– Ако търсиш секс, лесно можеш да се уредиш. Ще ти дам хиляда марки – мисля, че ще успея да взема двеста назаем – с тия пари ще си намериш поне десет курви. Аз не съм такава.

– Постоянно ми предлагат подкупи, така че парите не ме интересуват. Разни хора започнаха да ми предлагат жени.

– Жените също са хора.

– Разбира се, разбира се. Предлагат ми и секс. Но това е друго. Придирчив съм.

– Поласкана ли трябва да се чувствам?

– Със сигурност.

– Задето се отнасяш с мен като с курва?

– О, не се изразявай така грубо. По-скоро като с красавица, като с момиче от висшето общество.

– А, ти си висшето общество?
– Опасявам се, че да. – Той се разсмя. – Както и да е, не говоря сериозно. Можеш да ме възприемаш като приятел.

– Не знам дали мога да ти вярвам.

– Разбира се, че не знаеш. В днешно време може ли да се вярва на някого?

Мира усети как кракът му докосва външната страна на прасеца ѝ. Космите му над чорапа погъделичкаха голата ѝ кожа.

Без да мисли, тя го зашлеви. Звукът отекна и дланта ѝ пламна.

– Охо, много сме сербез, а? Харесваш ми. Огън! Каква зодия си?

– Зодия върви по дяволите.

Тя се изправи и си тръгна.

– Хей, хей – викна той след нея. – Само се закачам!

Но щом се отдалечи на няколко пресечки, Мира се замисли: кое е по-лошо – да преспи с някакъв негодник или да убият сина ѝ в Босна? Отговорът беше ясен. Вероятно до края на живота ѝ щеше да я жегва вина и неудобство, когато се сетеше, че е спала с директора, но поне и тя, и синът ѝ ще имат шанс за по-дълъг живот. Пък и би могла да заглуши вътрешното неудобство с мисълта, че саможертвата ѝ е спасила сина ѝ, че повторно му е дала живот… така че може би дори с радост ще си спомня как му е помогнала. И след още няколко пресечки се обърна и се върна в „Кавана“, но мъжа го нямаше. Въпреки това седна и си поръча чаша бяло вино.

Когато се прибра, синът ѝ беше буден. Не беше излязъл. Седеше край чертожната маса и рисуваше кълвачи – като дете обожаваше да го прави, когато се случеше да се разболее.

– Къде беше? – попита я.

– Как така къде съм била?

– Нямаше те дълго време… а аз скоро заминавам.

– Точно затова ме нямаше, ходих до Окръжното да видя дали не мога да подкупя някого, та да не трябва да заминаваш.

– Дотолкова късно ли работят? И?

– Колкото и да е невероятно, директорът на службата отказа да приеме подкуп.

– Не е възможно! Колко му предложи?
– Хиляда марки.

– Че това е много малко. Предложи му пет.

– Откъде да ги взема?

Тази нощ не можа да заспи. Все си представяше директора. Ако не беше подходил така просташки, ако не се беше опитал да я изнуди да спи с него в замяна на свободата на сина ѝ, щеше да се съгласи. Но така само я беше унижил, и нея, и себе си, и секса, та щеше да е мръсно и долно. Само дето синът ѝ щеше да е свободен. И все пак сексът щеше да е мръсен и прозаичен. А това толкова ли беше важно? Какво значение имаше как точно е подходил?

Често ѝ се случваше да се събуди от повика на плътта, а понякога възбудата я държеше дни наред. Войната и бомбардировките, особено в началото, когато бе прекарала няколко месеца в Осиек, в Източна Хърватия, я караха да чувства едновременно трепет и физическа слабост, и съчетанието ѝ въздействаше еротично. Войната бе хвърлила страната в мрак, в най-буквалния смисъл, с честите спирания на тока, и същевременно в яростна превъзбуда, която се долавяше навсякъде. По улиците хората се гледаха войнствено, понякога се чувстваше разголена под мъжките погледи.

Обличаше се безупречно, с вкус, и когато бюджетът ѝ не позволяваше да си купува най-хубавите нови дрехи, си ги шиеше сама. Ходеше пеш да пазарува, на по-отдалечения пазар, а също и до работата, на два-три километра от тях, така че не пълнееше, а движенията ѝ издаваха известна лекота и грация, понеже бе свикнала да се движи, да ходи, да работи, но не вършеше нищо изморително. Прехвърлила четирийсетте, се чувстваше по-добре, отколкото когато беше на двайсет, и забелязваше, че мъжете се заглеждат по фигурата ѝ.

В съседната стая синът ѝ простена насън.

На сутринта изглеждаше съвсем отчаян. Запали цигара, макар да ги беше отказал. А може би само се е преструвал, че ги е отказал, а сега вече нямаше място за преструвки.

След закуската – две яйца, чукнати върху пържен лук – повърна.

Оставаха му само два дни до датата на заминаването.

Мира се обади в службата, че е болна. Часовете ѝ бяха следобед. Учителката се обажда и лъже, че е болна – чудесен пример, няма що. Но защо да не го направи? И без това ѝ плащаха толкова малко. Пък и действително се чувстваше като болна.

Обади се на директора.

– Значи размисли? Много се радвам.

– Две хиляди марки ще стигнат ли?

– Не, не искам пари. Само ние двамата.

– Ако спя с теб, каква е гаранцията, че после ще искаш да направиш нещо за повиквателната? И ако не искаш, тогава аз какво ще правя? Нищо чудно след първия път да загубиш интерес – не ме прекъсвай, знам ви мъжете.

– Абсурд. Както и да е, не мога да водя такъв разговор по телефона – секретарката ми е тук, колеги.

Срещнаха се в апартамента на негов приятел в стара, рушаща се жълта сграда, която се тресеше при всяко минаване на трамвая. Докато седяха на дивана и пиеха ризлинг, от тавана се отлющи парче мазилка и тупна върху масичката.

– Боже – възкликна тя, – тая сграда сигурно е поне на двеста години, и ако така реагира на всеки трамвай, направо се чудя как още се крепи.

– Хубав въпрос – каза той и отпи от виното. – Прекалено е светло – отбеляза и спусна щорите от външната страна на прозорците. Едната заяде и застана напряко на стъклото.

– Знаеш ли – подхвана той, – че дори не си ме питала как се казвам?
– Че защо да питам? Не мислиш ли, че може да съм го прочела в справочника на службата?

– Там съм записан само с инициал и фамилия. Е, как се казвам?
Вярно беше, знаеше му само фамилията.

– Петрович.

Без малко име? Не ти ли се струва важно? Ето виж, аз се интересувам от теб, питам те за името ти, задавам ти лични въпроси, а на теб не ти пука. Кой кого използва в случая, я ми кажи?

– Донякъде си прав – каза Мира. – Но за мен ти си просто ти. Нямаме общи познати, вероятно никога няма да имаме, така че не ни трябват имена. Така сме само аз и ти.

– Не е точно така. Както и да е, казвам се Бранко.

– О, приятно ми е да се запознаем.

Тя протегна иронично ръка и той я пое с отпуснати пръсти. Дланта му ѝ се стори гореща и суха, което означаваше, че нейната е влажна от пот. Той игриво поднесе ръката ѝ към устните си.

Съблякоха се. Мира смъкна роклята си с полюшване на ханша, отръска я и я остави да падне. Свличането на плата раздвижи въздуха, който я погали със студени пръсти. Коленете ѝ се допряха, също и глезените, а ханшът ѝ застина, извит настрани. Вероятно несъзнателно имитираше позата на русалка, но изведнъж ѝ стана неловко. Колкото повече я галеше хладният повей, очевидно предизвикан не от роклята, а от калпавата дограма на прозорците, толкова по-остро усещаше кожата си, дори косъмчетата. Не се беше поддала на американския натиск да си бръсне краката. Кока-колата може и да ни е стиснала за гърлото, НАТО можеше да бомбардира района колкото си иска, но „Жилет“ и Шарън Стоун нямаше да я надвият, нямаше да сложат ръка на космите ѝ и да остържат кожата ѝ с остриета. Косъмчетата ѝ бяха светлокафяви, едва видими, но на допир определено се усещаха – миниатюрни пипалца, антенки, улавящи и най-беглото движение на въздух и чужда кожа. За нея бяха ерогенна зона, встъпителна ерогенна зона, и ѝ се струваше, че нищо не е така чувствено, както мигът, преди кожата на двама души да се докосне, когато космите вече са се огънали от топлината на доближаващото се тяло. Топлият въздух раздвижва космите, неуловима сила преминава през всяка нишка, през фоликулите, и провежда електричество. Но общуването между кожа и кожа преди самото докосване трябва да се разгърне със собствено темпо, със собствена бавност, и ако двете кожи се задържат на разстояние малко по-малко от дължината на възбудения косъм в продължение на няколко минути, тя би изпитала върховна възбуда на сетивата, надхвърляща ерогенните зони, локализираните и не толкова локализирани оргазми. Космите ѝ биха съсредоточили и засилили миниатюрните тръпки в цялостно усещане, при което тя самата ще бъде нещо повече от сумата на отделните си части. Ще бъде себе си, хем в тялото си, хем извън него, астрално проектирана, изведена на повърхността и отвъд нея, но без да е отделена от себе си и от света.

Но настоящият миг не бе така изтънчен. Стигнала бе дотук заради сина си, канеше се да пожертва единството между телесна аура и Аз, но когато преразгледа усещанията, които я изпълваха, вече не беше толкова сигурна, че прави саможертва. Възможно бе да мрази мъжа срещу себе си, да се страхува от него, но това не пречеше на зараждащата се тръпка. Именно страхът бе сепнал сетивата ѝ, възбудил ги бе по някакъв неопределен начин. И след като не беше успял да я накара да побегне, страхът се бе преобразил в сексуална задъханост. Може би недоверието, което изпитваше към този мъж, ѝ действаше като афродизиак.

Той също се съблече и смъкна червените боксерки. Краката му бяха мускулести, с развити прасци и бедра, очевидно крака на футболист, доволно космати. И вече беше без значение дали го харесва, или го ненавижда – копнееше за пожара на сетива, на мускули.

Пристъпиха, но кожата им така и нямаше време да изпусне електричество, понеже нетърпеливо се вкопчиха един в друг. Приятно ѝ бе да се притиска в него, да усеща с мускули неговите, чак до костта. Гърдите ѝ прилепнаха в ребрата му. Дланите му, ухаещи на слънчеви тютюневи полета, заопипваха тялото ѝ – едната стисна бедрото ѝ, другата – шията. Свлякоха се върху леглото.

Не спираше да я докосва, да гали гърдите и бедрата ѝ, и това ѝ харесваше, но същевременно копнееше да бъде разгърната, превзета, копнееше за мимолетно подчинение, за тръпката от загубата на контрол, от поражението, взаимното поражение, но мъжът се дръпна, въздъхна и от челото му сякаш се изви синкав облак, макар да не пушеше.

Като че ли се сконфузи и тя се почувства в безопасност и това усещане за безопасност я разочарова. Ситуацията се бе превърнала в нещо съвсем банално. Без заплаха, без пожар. А и се разтревожи за Перо – дали тоя опит щеше да се брои?

– Не мога да се отпусна – рече дрезгаво мъжът, без да се прокашля. – Дъщеря ми е в болница, има пневмония. Тревожа се, чувствам се гузен.

– Защо пък гузен? И какво въобще правиш тук?

– Не че съм виновен нещо. Но нали се сещаш – може би трябваше да държа по-топло в къщи. Да ѝ купувам портокали. Вечно забравям такива неща, а и жена ми също.

– Тогава защо си с мен?
– Хубав въпрос. Знаеш ли, исках го. Разсъждавах много и продължавам да те искам, но моментът не е подходящ. Съжалявам.

– Няма какво да съжаляваш. За какво съжаляваш? Но това си се брои, нали? Ще отървеш сина ми, нали?

Вече съвсем се обърка. Ето, този мъж се беше проявил като грубиян и експлоататор, а после не само, че не успя да го вдигне, но и се оказа разтревожен баща, глава на семейство. Може би е искал само да си поговори с нея. Може би му е бил нужен претекстът на сексуалния тормоз, за да може да поговори с някого.

Той отпи от топлия ризлинг както си беше в тъничката, зеленикава бутилка.

– Странна работа, мислите ми все се въртят към детството, не знам защо.

– И аз не знам – отвърна тя.

– Ти щастливо детство ли си имала?

– О, моля ти се, естествено, че съм имала щастливо детство. Живеех в живописно селце в Загорието, заобиколена от босоноги хлапета, кучета, котки, патици, коне, какво повече може да иска едно дете? А ти какво искаш от детството си? Обяснение за сегашните ти проблеми? Та това са остарели виждания, даже психотерапията ги отрича.

Не беше сигурна, че е така, но ѝ се прииска да го каже, вероятно защото не се чувстваше готова за сантиментални излияния, за разяснения и тълкувания на живота. Поне не точно сега. Къде изчезна хубавият старомоден секс?

– Аз си мисля – подхвана директорът, – че детството има значение, ако е било нещастно. Израснах в Щутгарт, на един хълм до американската военна болница, във влажна, мрачна, сива сграда. Баща ми беше гастарбайтер, зидар. Ненавиждаше работата си. И без това беше съсипан, още от Втората световна, понеже краят на войната го заварил в хърватската армия, та изкарал една година в комунистически лагер. Стопил се наполовина, бил само кожа и кости. Скочил от влака и избягал в Италия. Съсипан беше, разяждан от ярост и държеше да не е сам в мъката. Напиваше се всяка вечер и пребиваше майка ми, мен и брат ми, с юмруци, с обувки. И въпреки това ми беше мъчно, когато умря. Падна от един строеж и си счупи врата. Странното е, че след като си отиде, майка ми претърпя коренна промяна. Нервите ѝ бяха съсипани, естествено, и сега вече тя ни биеше всяка вечер.

– Прекрасно. И какво те накара да се хванеш на работа в хърватската войска?
– О, моля ти се, не е толкова просто.

Седеше на ръба на леглото, до краката ѝ, а тя се бе облегнала назад върху две възглавници, с разголени гърди. Не искаше да се покрива, приятен ѝ беше прохладният въздух, а да лежи така, гола, пред него, въпреки че нямаше да правят секс, ѝ навяваше усещането за странна въздушност. А може би позата ѝ донякъде бе проява на агресивност, да парадира така с женствеността си и да поставя мъжествеността му под съмнение.

– Всъщност излъгах – каза той.

– Какво, съчини си травмите от детството ли?
– Не, не това, а настоящето. Дъщеря ми си е съвсем наред. Не е болна. Всъщност нямам дъщеря.

– Защо ти е да си измисляш такива неща?
– Хубав въпрос. Не знам. Може би, за да се оправдая. Тоест, да оправдая липсата на ерекция.

– Няма какво да се оправдаваш. Нали има виагра.

– Хей, не ме подценявай толкова. Аз… за първи път ми се случва.

Както бе свел глава почти до коленете, тялото му образуваше буквата „С“, която заплашваше да се превърне в нула. Каква метаморфоза на властта и авторитета, само заради едната спаднала ерекция, колко абсурдно, помисли си тя. В известен смисъл, ако сега, в тази приведена поза, получеше ерекция, щеше да затвори кръга към пълната нула. Така де, какво пък толкова? Странно е какви неща въздействат на мъжете, помисли си. Но сега, когато изглеждаше така уязвим и печален, той оживя като мъж в очите ѝ – вече не беше сексуално вманиачен бюрократ, който държеше съдбата на сина ѝ в ръце. За миг изпита съчувствие.

– Винаги можем пак да пробваме – каза и го побутна с пръстите на крака отстрани, над хълбока, някъде в областта на бъбрека.

Той се размърда смутено.

Само преди няколко часа си играеше с нея като котка с мишка, а сега изведнъж стана плах като мишка, а тя – лукава като котка. Тя прихна.

– Всъщност… – започна той и се дръпна още повече, до самия ръб на леглото.

– Никак ли не ти се иска? Можем да продължим да се галим, не се тревожи за секса. Така също е възбуждащо и приятно.

– Не, нямах това предвид… желая те. Сексът ме интересува, вярвай ми, за съжаление. Но има нещо по-неотложно. Трябваше веднага да ти кажа, но не знаех как, нито дали трябва, и всъщност точно защото те харесвам, не мога да не ти кажа. И въпреки това може би не бива да ти казвам.

– Какво? Нищо не ти разбирам. Ако имаш да казваш нещо, казвай. Ще го понеса. Какво има? Да нямаш някоя ужасна венерическа болест? Какво толкова, ще идем да купим презервативи. Благодаря за загрижеността.

– Не е толкова просто. Става дума за мъжа ти. Бяхме заедно, в една и съща рота в Босна.

– Жив ли е?

Тя скочи от леглото.

Бранко Петрович не каза нищо.

– Знаеш ли дали е жив?

– Ще стигна и дотам. Ще ти кажа каквото зная.

Тя прикри гърди с ръце, но жестът ѝ се стори нелеп. Отпусна ръце.

– Цялата рота, нали бяхме членове на хърватската армия в Босна, участвахме в действията при Ступни Дол. Чувала ли си за Ступни Дол?

– Че кой не е чувал? Та това е ужасно! В онова клане?

– Тръгнахме от къща на къща да търсим оръжие и укрити мюсюлмански войници, обикаляхме мазетата, но оръжие нямаше, нямаше и войници. Сигурен съм, че командирът знаеше, че няма войници, ама искаше да всее ужас, това му беше целта. На сърбите им вършеше работа – да изколят едно-две села и вместо да крият безчинствата си, да ги разтръбят на всеослушание, та хората от целия район да побягнат. Нашите офицери явно бяха решили да следват сръбския пример. Това командирът не ни го обясни, само ни каза да тръгнем от врата на врата и да стреляме, понеже по къщите се криели войници. Кълна се, тогава още не знаех какво точно правим, поне не и в началото.

– Как така не сте знаели какво правите? И по стариците ли стреляхте? Какво има да не знаеш?

– Нашите стреляха и влизаха в къщите, убиваха де когото сварят, всичко беше в дим от пушките и сълзотворния газ. Хвърляхме ръчни гранати в мазетата, без да проверим кой е вътре. Бързахме да не би и други войски да дойдат в селото. Подпалихме много от къщите.

– И ти също ли? А мъжът ми?

– Всички правехме такива неща.

– Какви неща? Мъжът ми е убивал когото му падне, просто така?
Мира изпадна в ужас. Виждала бе кадри на развалините след клането по сателитната телевизия, у една приятелка. По хърватската телевизия не показаха кадри. Ако е вършил такива неща, може би е по-добре да не се връща.

– Да, сигурен съм, че уби един или двама души. Всички стреляхме, бързахме, нямахме време, наблизо имаше британски войници, а хърватските офицери ни притискаха. Беше пълно безумие, човек не можеше да разсъждава трезво.

– Да не мислиш, че това ви извинява?
– Не, изобщо не се опитвам да намеря извинение. Но мъжът ти направи нещо благородно, глупаво, но благородно. Двама от войниците пребиха едно десетинагодишно момче, заплашиха да го намушкат, и той се намеси. Искаше да ги спре и един офицер го застреля, от упор, право в лицето, с полуавтоматична пушка. Направо му отнесе главата.

– Господи. И ти го видя?

– Именно. Затова се колебаех дали да ти кажа.

– Значи е мъртъв?

– Страхувам се, че да. Няма как да е оцелял.

– Господи! Сигурен ли си? Така де, сам каза, че имало пушек, а и всички сте бързали…

– Затова съм тук. За да ти кажа.

– Можеше да ми кажеш веднага, още в „Кавана“.

– Не е лесно да кажеш такова нещо. Исках поне малко да те опозная. Преди да ти се доверя. Информацията е деликатна. Поставям се в ръцете ти, нали разбираш, като ти казвам, че съм бил в Ступни Дол. Можеш да ме предадеш. Никой не бива да знае, че съм бил там.

– Защо ми говориш такива неща? Искаш да те предам ли? Мислиш ли, че ще те пратят в Хага?

– Не, естествено, че не. Но не искам да съм в по-силна позиция, заради ситуацията със сина ти, затова се опитвам да изравня резултата.

– Погребаха ли го? Къде?

– Мисля, че изгоря заедно с мюсюлманите. Горе-долу на тоя етап побягнахме. Не видях какво стана. Ако искаш да го намериш, ще трябва да идеш в Босна и може би някои от костите ще се окажат негови.

– Лъжеш. И по-рано си лъгал.

– Не, иска ми се, иска ми се да беше лъжа.

– Ужасно. Ужасно – каза тя, но думата ѝ се стори недостатъчна. Искаше да му се нахвърли, но и това ѝ се стори напразно. Още беше гола, седнала на гладкия под, върху широките дъски, обгърнала колене. Представяше си мъжа си и момчето. Вероятно е решил, че това е същото онова момче, дето загина под колелата на трамвая, призракът на вината му, и ето че му се бе удала възможност да изкупи разсеяността и отвеяността си, да се опълчи и да спаси детето. И това след като е хвърлял гранати по цивилни, скрити в мазетата. Как би могъл човек да живее след нещо такова? Може би е умрял щастлив. Нима имаше значение? Това ли бе краят, който си бе представял с тъжния си поглед?

– А момчето, то оцеля ли? Спасиха ли го?

– Не знам.

– А ти, ти какво направи? Опита ли се да спасиш мъжа ми, да спасиш детето?

– Нищо, какво можех да направя? – Нахлузваше панталоните и пристягаше колана, така че паласките на средната възраст се разляха отгоре.

– Не можа ли и ти да противопоставиш, и може би ако достатъчно от войниците бяха надигнали глас, нищо нямаше да се случи?

– Съмнявам се. Имаше достатъчно побеснели войници, пияни, надрусани, та дори трима-четирима да се бяхме противопоставили, щяха всички да ни разстрелят. Не само това… щяхме да се изколим един друг.

– Така нямаше ли да е по-добре?
– С какво щеше да е по-добре?
– И какво предлагаш да направя сега? Как да го погреба? Какъв е смисълът?

– Не, ще ти кажа как. Но не искам да ти помагам. Никой не бива да знае, че съм бил там, в онази акция, разбираш ли? Не искам да свърша в Хага.

– А защо? Може пък да има начин да ми помогнеш. Как изобщо живееш, как те оставя съвестта да живееш, ако изобщо имаш съвест?

– Това аз решавам, аз преценявам, не ти, нито пък Хага. Аз единствен знам какво ми е било, какво почувствах. Никой не може да съди душата на човек. Но не се тревожи, синът ти е в безопасност. Няма да го призоват. Няма да се наложи да ходи във войската, ще се погрижа. Но ако кажеш на някого за този разговор, тогава ще се наложи да се бие. И ще го сложат на най-гадното място, на предната линия, разбираш ли?
– И смееш да ме заплашваш?

– Не, не те заплашваш. Просто ти казвам.

– Или, както сам каза, изравняваш резултата. Каква е тая игричка, дето я играеш? Това игра ли е за теб? Забавно ли ти е?

– Не, не играя игрички. Това с резултата е просто израз. Не умея да се изразявам добре. И не те заплашвам, просто не умея да се изразявам добре. Не, не те заплашвам. Събрали сме се за секс, може би любов.

– Но ти каза, че не си дошъл, за да спиш с мен, а за да ми кажеш тайната.

– Нямах точно това предвид. Трябваше да го кажа, за да са ясни нещата, за да знаеш и аз да знам, че знаеш. А сега, когато имаме обща тайна, можем да продължим напред, да задълбочим отношенията си. Ти си единствената, която може да ме разбере.

Мира приседна на ръба на леглото. Той седна до нея и сложи ръка на коляното ѝ. Тя се дръпна и си представи как главата на Зарко изхвърча сред пушека и дима, а кръвта шурва от тялото му. Дали действително се е откъснала от тялото? Или Бранко преувеличаваше? А сега по корема ѝ пълзят тези настойчиви пръсти, като гъмжило твърди, беззъби змии. Как да ѝ дойде настроение за физическа близост с тези противни образи, които завладяваха всичките ѝ сетива? Зави ѝ се свят.

Директорът отново се съблече. Сега вече имаше ерекция и гордо я показа.

– Можел си значи? Трябваше ти само да си излееш душата, малко кръв, кръвта на мъжа ми, и си готов?

Мира се разхлипа и се свлече на колене до леглото.

– Остави ме. Не мога да го направя, сега не мога. Може би утре. Върви си.

– Хей, хей. Не бързай толкова. Не мога да те оставя тук. Това не е твоята къща.

Когато се прибра, Мира обясни на сина си, че няма да му се наложи да ходи на война. Той се изненада, зарадва.

– Значи си намерила още пари? Страхотно! Откъде?

– Не мога да ти кажа.

– Защо? Да не е държавна тайна?

Мира го погледна и се замисли дали да не му каже, че е разбрала за баща му, че баща му е мъртъв, но не можа. Не сега. Трябваше да събере смелост. Можеше да му каже, имам добра новина и лоша новина, коя да ти кажа първо? Не, ще му каже само добрата новина. Но чувстваше и известно облекчение, задето знаеше така категорично какво се е случило със съпруга ѝ. Мъртъв е. Вече няма за какво да се тревожи. А синът ѝ ще живее. Два проблема отпадаха. Можеше да се отпусне. Беше толкова уморена, че заспа с дрехите. Засънува. Мира, стани, как можеш да спиш? Образът на Зарко ѝ говореше, целият изтъкан от сини облаци, с черни облачета вместо вежди. Стани, потърси костите ми, погреби ги. Не можеш да ги оставиш в овъглената босненска кал. Трябва да се прибера у дома, в родното село, в родната пръст. Трябва да го направиш. Няма да ти дам покой, докато не погребеш костите ми.

Събуди се уплашена, стана и закрачи из стаята. Синът ѝ бе излязъл. Сигурно се забавляваше в някой бар. Включи лампата и си пусна „Малка нощна музика“ на Моцарт. Предсказуемите, прекалено предсказуемите извивки на мелодията не ѝ донесоха утеха. Естествено, че ще бъдат предсказуеми, слушала ги беше толкова пъти. Изпи една топла бира „Старо чешко пиво“. Действително ли мъжът ми ми говори в сънищата? Как така не ми говореше, когато не знаех, че е мъртъв? Значи умът ми си говори сам. Но яркият сън я плашеше и тя не можеше да се отърве от усещането, че духът на съпруга ѝ съвсем директно се бе обърнал към нея. Страхуваше се да заспи, точно както се бе страхувала като дете.

Остави лампата запалена и си припомни кошмарите от детството. На Бранко бе казала, че детството ѝ е било щастливо, и в известен смисъл беше така, но определено сънуваше ужасни кошмари – как къщата им избухва в пламъци и родителите, братята и сестрите ѝ умират в пожара. Вероятно имаше съвсем просто обяснение за този кошмар – баща ѝ опушваше шунка на тавана, и миризмата на пушек и плът нахлуваше в сънищата ѝ. Затуй спеше на запалена лампа, за раздразнение на майка си, която твърдеше, че токът е прекалено скъп. Зачуди се защо така убедено бе казала на Бранко, че детството ѝ е било щастливо – може би за да си спести скучния и напълно предвидим разговор. Заспа. Зарко отново ѝ проговори, този път измежду игличките на подпалена елха. Коледна елха, с бенгалски огън, и когато клонките се подпалиха, той ѝ заговори, замоли я да събере костите му.

На сутринта се чувстваше уморена, нещастна и реши, че не може да се захване с костите на мъжа си, докато не се почувства по-добре. В този момент не ѝ беше мъчно за него. Дразнеше се, че ѝ причинява неудобство. Как може да е толкова настойчив в смъртта? Мразеше го. Падаше му се. Добре че е мъртъв. Какво значение има как лежи, след като е мъртъв? Дали костите му са разпилени, дали гние, или се е превърнал в пепел, на кого му пука? Щом си мъртъв, вече не си ти.

На следващата вечер, уплашена, че ѝ предстои още една кошмарна нощ, тя се съгласи да се види с Бранко. Синът ѝ бе заминал с приятели до морето, така че покани Бранко у дома. Пиха дингач, червено вино, което оцвети устните им и надделя над миризмата на тютюн и кафе. Целуваха се бавно и изучаваха телата си. Докато се любеха, може би заради безсънието и дългото въздържание, усети мощен електрически ток и изтръпване в главата, пред очите ѝ засвяткаха светлини, макар да бе стиснала клепачи. Носеше се в електрическия поток, сякаш не беше създание с кости и плът, и за да не я повлече течението към ефирното пространство, за да се заземи, се вкопчи в Бранко, заби нокти в гърба му, с такава сила, че той изохка от болка. По косматия му гръб покапа кръв.

След това, докато се излежаваха и пиеха още червено вино, той възкликна:

– Каква страст! От едната страна на тялото – страхотно удоволствие, от другата – болка!

– Чувствам се спокойна – по-спокойна, отколкото съм се чувствала някога – каза тя. – Изпуснала напрежението. Празна. Чудесно е да се чувстваш празен. Не съм го знаела.

– А кой е това? – Бранко посочи снимката на Зарко.

– Зарко, мъжът ми, бившият ми мъж.

– Колко се е променил – възкликна Бранко. – Когато се запознах с него, почти нямаше коса и беше много отслабнал.

– Сигурно не му е било лесно. Ами ти, ти променил ли си се?

– По време на войната, не, но ако продължаваме така, и аз ще остана без коса, а сигурно и без кожа.

Тя прокара закачливо нокти по голия му корем и скоро отново се любеха. Вън духаше, силен порив на вятъра тресна прозореца. Даже една от вратите се захлопна, въпреки че Мира не помнеше да я е оставяла отворена. Макар да беше гола, сега се почувства още по-разголена, под студения, влажен вятър, който сякаш продължаваше да я разсъблича, да смъква невидимия пласт на топлината и изпаренията ѝ, на солта ѝ, така че се чувстваше напълно свежа и разтворена, ободрена и свободна, копнееща и наслаждаваща се на студения електрически ток, който протичаше под кожата ѝ. Докато дишането ѝ се ускоряваше от възбуда, случайно надникна изпод мишницата на Бранко и в мътната светлина ѝ се стори, че някой седи на канапето в другия край на стаята. Не биваше да разчита, че синът ѝ е заминал. Или не беше видяла добре? Подмишницата се затвори, тя потръпна, и когато затвори очи, видя искри, северно сияние. Прекрасно. Навярно ѝ се привиждат и други неща, помисли си. И все пак, когато Бранко се отмести, пак отвори очи и зърна Зарко в креслото, да ги гледа съсредоточено, веждите му – извити още повече отпреди, по-гъсти, по-безрадостни. Затвори очи. Защо призракът на съпругът ѝ бе решил да я измъчва и докато е будна? Вярно, че любенето помътняваше разума ѝ. Но тази халюцинация не ѝ беше приятна. А и беше ли действително халюцинация? Навярно да, какво друго? Нали е мъртъв. Защо да мисли за това точно сега? Няма да мисли. Затвори очи, за да се наслади изцяло на вълните на дълбоката възбуда на плътта, на северното сияние, което пулсираше с ритъма на сърцето и вагината ѝ.

Отвори пак очи. Отсреща я гледаха същите очи, блестяха в неясната индигова светлина, останала след виолетовия сумрак. Изпищя.

– Какво има?

– Тук е!

– Кой?

– Зарко!

– Не може да е тук, мъртъв е.

– Обърни се. Виж. Кажи ми, халюцинирам ли?

Бранко се извърна тромаво.

– Продължавай – чу Мира гласа на съпруга си. – Искам да видя как ще свърши.

– О, ти ли си – обърна се тя към Зарко и се прикри с възглавница, а после каза на Бранко: – Ето там! Седи с пушка в ръка, насочил я е към нас! Ще ни застреля! Не стреляй!

– Не ме шашкай така! Полудя ли? Погледни ме в очите – чуваш ли ме? Чуждата лудост ме плаши до смърт.

– Ето го. Поздрави го. Кажи му, че се радваш, задето е жив!

Бранко се облече припряно и скочи към вратата. Спъна се. Препъна го кракът на Зарко, Мира видя с очите си.

След като си тръгна, настъпи тишина, като се изключат капенето на кранчето и трополенето на далечен трамвай по неравните релси.

Затвори очи и се опита да затвори и съзнанието си. Изпитваше ужас от ума си. Как ще спи от тук нататък, щом Зарко владее сънищата ѝ? Умът ѝ вече не ѝ принадлежеше, помисли си, принадлежеше на него. Ако заспеше, щеше да вилнее из ума ѝ, да я тероризира, да сече и да опожарява, сякаш още е в Ступни Дол, да стреля, докато не се натъкне на малко момче, но малки момчета нямаше вече. Дори собственият им син вече не беше малко момче, беше мъж, подлежеше на военна служба, войник, а не някой, който да извика състрадание. Нямаше млад живот, нов живот, който да спре лудостта и да ги избави. Чувстваше се стара, изтощена и въпреки това още тръпнеше от любовната игра и копнееше да се изгуби в поредната вълна на страстта, по-голяма, по-съкрушителна от предишната. И точно при този обрат на фантазията си, чу прохъркване.

Запали лампата. Сега вече виждаше ясно, ето го Зарко, проснат на пода, с отворена уста, спи. За да е сигурна, че умът не я мами, докосна тялото му, ребрата, като Тома Неверни. Напипа ребрата, усещаше ги под пръстите си, и беше сигурна, че има и дупка, там някъде – все щеше да я намери.

 

[ + ]