fb

"Аз чета" на 14 години

Мислещата литератураСпециални

Из „Животът на Костас Венетис“ от Октавиан Совиани

11 Mins read

5. Животът на Костас ВенетисПрез деветнадесети век младият Костас Венетис, който прекарва детството си като послушник в манастир в Гърция, претърпява грандиозна метаморфоза, нещо като демоничен обрат (с високомерието на суперчовека на Ницше). Под влияние на Злото, героят се лашка в различни крайности, в които содомия и интертекстуална игра, насилие и изискан естетизъм, кабала и теория на конспирацията, художествена литература и исторически факт, убийство и Едипов комплекс, се преплитат, за да сформират разказ за сътворението, замаскира като трилър. Разказ, който препраща „Животът на Костас Венетис“ към декадентскатите традиции на деветнайсти век.

Според критиците „Животът на Костас Венетис“ на Октавиан Совиани е роман, който държи читателя от първата до последната страница със своя ритъм, сюжет, напрежение, а също и морал. Прочетете откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“.

Най-сетне Костас Венетис започна да говори.

Един ден (не знам кой след началото на болестта), когато се върнах от аптеката, заварих Венетис с отворени очи. Когато ме видя, се надигна с мъка, седна и ми поиска нещо за ядене.

Дните ми минаваха между службата при спицерина и грижите, които дължах на Костас. Обилната храна, чашата вино и козето мляко, към които се прибавяха лекарствата на Лионардо, започнаха да творят истински чудеса. Като се облягаше на мен, Костас Венетис вече успяваше да се движи из стаичката и можеше да ходи сам по нужда. Поиска от доктор Буонависта, без да го е грижа за гневните му викове, да прекрати ежедневните си визити, понеже се чувствал по-добре и вече нямал нужда от дундуркането на никой лекар. После му хвърли изпълнен с омраза поглед и добави, че никога не е обичал доносниците.

Мисля, че добих достатъчно сили – каза ми ненадейно една вечер Костас Венетис, – за да продължа да ти разказвам, така че вземай перото и пиши, Немкиньо, без да променяш нищо и без да добавяш нищо от себе си, защото не знам още колко дни ми е писано да се радвам на малко силици и не искам историята ми да остане недовършена.

Вярно е, че в последните дни ти започна да ме продаваш, но го направи, понеже си чиста и невежа душа, така както и Юда е бил невежа душа. Всеки път продажбата трябва да идва чрез някого и става така, че всеки от нас продава и е продаван, понеже кръгът се върти напред и назад по Божията воля, която действа непрестанно.

Затова писано е в Писанието: Не дойдох да поставя мир, а нож.

Понеже Божията воля е действие и чрез нея, война.

След смъртта на Юсуф – продължи разказа си Костас Венетис – известно време се скитах замаян из окопите и редутите, изпълнили българските земи.

Накрая един румънски патрул ме намери да лежа замаян от слабост и глад на ръба на пълен с вода масов гроб. Един мургав войник тъкмо се канеше да ме прониже с щика си, понеже реши, че съм мохамедански син, когато аз със сълзи на очи започнах да крещя и да моля за милост и да прегръщам калните ботуши на моите братя по вяра.

Така малодушието ми помогна да спася живота си и да попадна в румънския лагер.

Спомням си като насън тъжните огньове, запалени в дъното на окопите, на които моите другари приготвяха каша от царевичен грис, която на техния език се нарича мамалига, тъжната песен на кавала на един сержант, пребледнелите от умора и страх лица, събрани около черния чугунен казан, в който къкреше вечерята.

Малкото френски, който бях научил от Юсуф, ми беше от полза, за да се заговоря с офицерите. Казах им, че съм грък, потомък на християни подобно на тях, взет в робство от османлиите, които ме безчестяха и гнетяха и ме принуждаваха да върша всякакви низости. Винаги се намираха по няколко офицери, желаещи да слушат разказите ми за тайните на харемите и развратните привички на турците, които се любят повече с момчета, отколкото с жени, а историята на моите патила с Фатих ефенди ги изпълни с гняв и отвращение. Понеже притежавах неизказано богато въображение, постоянно добавях все нови и нови подробности, така че никога да не задоволя любопитството им, а славата ми на разказвач постепенно се разпространи из всички офицерски палатки. Бивах възнаграждаван за разказите си с по-отбрани ястия от мамалигата и започнах да получавам надници в месо и вино и да живея по-добре от войниците. Няколкото номера, които бях научил от Мамулос, също ми помагаха да печеля насъщния си, понеже румънците се блещят с наслада на такива фокуси и не са стиснати като гърците, така че съвсем скоро паричките започнаха да дрънчат в джобовете ми. А след това, един ден, когато вече говорех доста сносно румънски, като видя сръчните ми пръсти и умението да мамя, Каломфир – един висок сержант с дебели устни, който в мирно време държал кръчма в една от букурещките махали, – ме попита дали мога да мамя на карти и зарове. А когато научи, че съм овладял този занаят от солунските измамници, които са най-големите майстори в цялата наша камениста Гърция, смуглото му лице светна от лукава усмивка и незабавно ми предложи щедро възнаграждение, ако се захвана да го науча на всички тайни и шмекерии на този занаят.

От него ден нататък, в дългите промеждутъци между битките, с Каломфир се скривахме в някой отдалечен ъгъл, където се мъчех, според силите си, да му налея в главата умението, за което жадуваше толкова много. Не знам дали бях добър учител, но знам със сигурност, че румънецът се оказа изключително лош ученик. Не съм виждал през живота си по-несръчни пръсти от каломфировите, нито по-разсеян поглед, така че в крайна сметка моите уроци не му бяха от никаква полза. Понеже измамничеството е труден занаят, изисква определена дарба и достойнства, без които, колкото и усърдие и постоянство да проявяваш (а моят ученик беше изключително усърден и упорит), ти остава единствено тежкият труд. В крайна сметка, след като ми плати в уречения срок две или три надници, Каломфир също го разбра: тайните ни съвети приключиха, не заради мен, а мургавият сержант, след като разбра колко е трудно да се овладее занаята на измамника, започна да оказва на мене, един сополанко, особена почит, точно както правеше и татко, когато си мислеше, че притежавам дара на светостта.

Тази почит отвори очите на цялата войскова част за тайните ми умения и след Каломфир имах още няколко ученици.

Не се притесняваха да получават наставления от мен дори офицерите, даже напротив, слушаха ги по-прилежно от простите редници.

В края на войната, която завърши пагубно за войските на Абдул Хамид, бях станал осиновеното дете на този румънски полк, където всички ме пазеха като зениците на очите си от опасностите в битките и бяха започнали да ме смятат за един от тях.

Видях със собствените си очи бедствията в Гривица и Плевен, станах свидетел на капитулацията на Осман паша и – от разказите на Юсуф – знаех, че наближава краят на имперското владичество.

Румънците тъкмо се канеха да се приберат по домовете си, а аз се чудех по кой път да поема, когато дългучът Каломфир ми каза, че е замислил за нас двамата една далавера със сигурни и лесни печалби и ме помоли да замина с него за Румъния. Парите, с които разполагаше, понеже беше успял да спести малко състояние, заедно с моите умения за какви ли не измами и хитрости, щели да осигурят капитала на бъдещето ни съдружие.

Предложението му идваше съвсем навреме и го приех на драго сърце.

С парите, които Каломфир даде скришом и с подкрепата на офицерите, които бях научил как се вадят аса от ръкавите, успях да си набавя подправени документи, които удостоверяваха, че се броя сред победителите на Осман паша и че като тръбач в един пехотен полк съм участвал в сраженията в България.

Ето как преминах Дунава като румънски войник и също като румънски войник се появих за първи път по букурещките улици, където ме аплодира пъстро множество, събрано под хълма на Митрополията, за да приветства армията победителка на принц Карол, която се беше покрила със слава из тресавищата по българските земи.

Трябва да знаеш, синко, че румънците пазят правата вяра, а църквите им са изградени по подобие на нашите гръцки църкви. Букурещките махали също не се различават особено от крайните квартали на Солун, които бях проучил подробно по време на кратките седмици, през които учех там.

В една подобна махала, наречена Улицата на сакатите, държеше кръчмата си Каломфир. И имаше добра клиентела, понеже румънецът е веселяк и чревоугодник по душа и обича песните, шегите и забавите. А най-отбраните му мющерии бяха червендалести и шкембести търговци, някои гърци от нашите, занятчии (които тук са доста небрежни и склонни да те мамят със сладки приказки до безкрай), бедни, но високомерни писари, които носеха градски дрехи и се хвалеха с малкото френски, който знаеха, но най-вече – кварталният жандарм, когото Каломфир не спираше да черпи с ядене и пиене и на когото оказваше особена почит.

Истинският стълб на търговията обаче беше не той, а жена му Фроса, жена с големи гърди и широки хълбоци, пред която трепереха всички пияници и пройдохи от махалата, а тя не се колебаеше да им размаже мутрите с яките си юмруци, когато прекрачваха мярката в пиенето и започваха да се държат нахално и неприлично. Понеже по волята на Фроса в кръчмата на Каломфир не се позволяваше никакво неподобаващо държание или думи, а който не се съобраяваше с порядките ѝ, биваше заличен завинаги от списъка на мющериите.

Кръчмарят ми намери една чиста стаичка в махалата, купи ми няколко ката дрехи, после ме представи на Фроса, понеже се уповаваше силно на ясната ѝ преценка и никога не прекършваше хатъра ѝ.

Моите фокуснически трикове, умението ми винаги да извадя коз, измамите, които бях научил от солунските пройдохи, се понравиха много на жена му, която ме караше да ѝ показвам все нови и нови номера, а накрая плясна силно с ръце и едрите ѝ и корави като на майка ми гърди се разтресоха.

След като известно време се съвещава тайно с Фроса, Каломфир ми разкри плана, който бяха измислили за мен: в дъното на кръчмата имало специално помещение за игра на карти, където всяка вечер се събирали, за да станат жертва на хазарта, няколко страстни почитатели на валетата и дамите спатия. Там съм щял да изпитам дарбата си на фокусник, като играя с парите на съдържателя с най-големите измамници от Улицата на сакатите и се старая да опразвам джобовете им в полза на Каломфир и Фроса, но и в своя полза, понеже кръчмарят щял да ми дава част от всяка печалба.

Две години след това щях да се радвам на тези печалби, а мълвата за моя невероятен късмет, за който мнозина подозираха, че си го правя сам, но никой не можеше да го докаже, се разпространи с голяма бързина из всички букурещки махали.

soviani* Октавиан Совиани е получавал Наградата на съюза на румънските писателите цели три пъти – и за своята поезия, и за литературната си критика – през 1994 г., 2001 г. и 2008 г. Неговото творчество е преведено на френски, испански, английски, немски, унгарски, полски, италиански и словенски. Роден е през 1954 г., учи филология в Клуж и е бил член на редакционната колегия на списание „Echinox“.

Тази година Октавиан Совиани беше специален гост на десетото юбилейно издание на фестивала „София: Поетики“.

fasha