„Изкуството на победата“ е да не спираш да рискуваш, споделя създателят на Nike

„Те носеха моите обувки. Всяка крачка, която правеха, всеки удар, който нанасяха, бяха отчасти мои. Едно е да гледаш спортно събитие и да се поставяш на мястото на играчите. Всеки фен го прави. Друго е, когато спортистите носят твоите обувки.“

Из „Изкуството на победата“ от Фил Найт

През 1962 г. един 24-годишен американец си мечтае животът му да има цел и да бъде значим, като игра, в която винаги побеждава и оставя следа. Той не се превръща в автор на бестселъри, виден политик, известен журналист или голям спортист, както си е представял, а във Фил Найт – основателят на най-популярната спортна марка в света Nike. Как ли се постига подобен успех, към който мнозина се стремят – толкова да харесват работата си, че тя да се превърне в игра?

В началото всичко е една „налудничава идея“, както Найт сам признава в мемоарите си „Изкуството на победата“ (изд. Locus):

Така че онази сутрин през 1962 година си казах: нека всички нарекат идеята ти налудничава… просто не спирай. Продължавай. Дори не си помисляй да спираш, докато не стигнеш там, и не се замисляй особено къде е това „там“. Каквото и да се случи, просто не спирай.

Това е онзи зрял, далновиден и неотложен съвет, който успях да си дам съвсем неочаквано и който някак си успях да последвам. Половин век по-късно смятам, че това е най-добрият съвет – и може би единственият, – който трябва да се даде.

Като бегач, Найт разбира от маратонки. Курсовата му работа за обувките прераства в пътешествие до Япония, а когато имаш „целенасочена отдаденост и воля на спортист“, нищо не може да те спре, колкото и съмнения да изпитваш. Найт започва да внася в САЩ маратонки Tiger на японската фирмата Onitsuka. За първата партида заема 50 долара от баща си. Чака маратонките няколко месеца. Когато пристигат първите дванайсет чифта обувки, Найт ги вдига към светлината и ги милва. Изпраща два чифта на бившия си треньор по лека атлетика в Орегон, Бил Бауърман, който впоследствие става негов съдружник в Nike. Година по-късно печалбата на компанията им Blue Ribbon достига 8000 долара. Както се казва, оттам нататък всичко е история.

Фил Найт (снимка: ABC News)

Въпреки това в компанията цари суматоха и несигурност за бъдещето, защото Nike постоянно е на ръба на фалита. Причината? Найт непрекъснато рискува и влага обратно всеки един спечелен долар. Компанията няма капитал, но това не ѝ пречи година след година да надминава всеобщите очаквания. Бауърман допринася немалко със своите иновативни предложения за видове маратонки. В резултат приходите растат ли, растат.

Аз влагах обратно в бизнеса всеки свободен долар. Толкова ли безразсъдно беше това?

За мен нямаше смисъл да разполагам с парични наличности, които да си стоят просто така. Разбира се, това би било най-предпазливо, консервативно и благоразумно. Но наоколо беше пълно с предпазливи, консервативни и благоразумни предприемачи.

Найт обяснява своя успех по много простичък начин, който би могъл да бъде доста полезен на всеки нов предприемач:

Докато шофирах към Портланд, се чудех на внезапния си успех в продажбите. Не можех да продавам енциклопедии, а освен това го ненавиждах. Продажбата на взаимни фондове ми се удаваше малко повече, но вътрешно се чувствах празен. Тогава защо продаването на обувки беше толкова различно? Защото не беше продаване, осъзнах аз. Аз вярвах в бягането. Вярвах, че ако хората излизат да бягат по няколко мили всеки ден, светът ще бъде едно по-добро място и че с тези обувки се бяга по-добре. Хората усещаха моята вяра и искаха да притежават част от нея.

Да, помислих си. Увереност. Това му трябва на човек – повече от собствения капитал и ликвидността.

Найт признава, че за него Nike никога не е била само марка – той винаги е искал да създаде култура. През годините, когато на пазара вече са стъпили Puma и Adidas (двете най-големи фирми за спортни обувки, управлявани от двама братя германци, които се ненавиждат), на моменти мечтата на Найт наистина изглежда налудничава, но той не спира да се бори. Nike постепенно се превръща в популярна дума – до такава степен, че съдружниците решават да преименуват фирмата от Blue Ribbon на Nike, Inc.

„Изкуството на победата“ е нещо повече от мемоар. Аз лично никога повече няма да гледам по същия начин на маратонките си Nike. Найт е откровен до болка, проявява изключително чувство за хумор в точните моменти и не спестява собствените си негативни качества или лични трагедии. Разказва подробно и за възходите, и за паденията на фирмата, като невзрачното писмо от Митническите служби на САЩ със сметка за 25 милиона долара, която не могат да си позволят да платят, ако искат Nike да продължи да съществува.

От книгата научих много любопитни факти. Знаехте ли например, че във всеки един от офисите на Nike по света, независимо от държавата, телефонният номер завършва на 6453, което се изписва като NIKE на клавиатурата? Открих и какво се крие зад прословутото лого, коя е неговата създателка, както и откъде произхожда названието на компанията. След дълги колебания Найт избира Nike на името на древногръцката богиня на победата Нике. 

Трогнах се от спомените на Найт как в началото собственият му баща е твърде скептичен, но в един момент вижда единствено хората по улиците, които носят Nike. А след един баскетболен мач, на който избухва бой, баща му се обажда развълнувано само за да му каже:

О, Бък, Бък, това беше едно от най-невероятните неща, които съм виждал. – Последва дълга пауза и той добави: – Камерата постоянно даваше близък план и човек много ясно можеше да види… на обувките на Томянович… емблемата на Nike! Непрекъснато даваха близък план на емблемата на Nike!

Сякаш чак тогава бащата започва да се гордее с постиженията на сина си, а Найт си казва, че може би всичките усилия все пак са си стрували…

От „Изкуството на победата“ разбрах още как са се появили имената на някои от най-знаменитите модели маратонки на компанията: Pre Montreal, Air Jordan и Cortez. Впечатлих се от отношението на Найт към рекламните му лица. Той не гледа на тях като на златни кокошки, а като на хората, които са оформили идентичността на Nike. Сред тях са Тайгър Уудс, Майкъл Джордан, Кристиано Роналдо, Рафаел Надал, Григор Димитров и още, и още…

Хареса ми и че Найт споделя какво се е случило с всичките му колеги, които са били част от основния екип на компанията от самото ѝ основаване до момента, в който Nike отива на публично предлагане в опит да се спаси от фалит. Както казва самият Найт:

Мислех си за онзи израз: „Това е просто бизнес“. Никога не е просто бизнес. И никога няма да бъде. Ако някога наистина се превърне просто в бизнес, значи този бизнес е много лош.

Четиресет години по-късно годишната печалба на Nike вече надминава 35 млр. долара, 100 милиона от които редовно отиват за дарения. Обувките и облеклата на Nike се продават в над 5000 магазина по света, а служителите на компанията наброяват повече от 10 хиляди. Правата за филмирането на бестселъра вече са придобити от гиганта Netflix, като самият Найт ще бъде продуцент. От излизането на мемоара през 2016 г. „Изкуството на победата“ не слиза от класацията на New York Times за най-продавани книги. Без съмнение това е една от най-добрите автобиографии, които съм чела.

Господин Найт, мисля че всичките ви рискове се оправдаха. И това ако не е истинска победа, здраве му кажи!

Още едно ревю за книгата може да прочетете от Христо Блажев в „Книголандия“.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!