Човекът и „Изворът”

След всяко завръщане при „Изворът”, имам чувството, че я чета за първи път. Знам как протича историята, познавам героите и техните мотиви, както и идеите на гениалната им създателка, но усещането за преоткриване остава. Дори и в този момент, след като съм отгърнала последната страница, спокойно мога отново да се върна в началото и пак да прочета романа, изпитвайки същото удоволствие.

Вече съм говорила за възхищението, което изпитвам към Айн Ранд. Сега обаче ще споделя кой е изворът на това възхищение.

На корицата на „Изворът” ще прочетете: „Роман за човек, който не живее според разбиранията на другите”. Този човек е Хауърд Роурк – гениален млад архитект, съвършеният индивидуалист, който не се влияе от мнозинството, не подчинява творчеството си на всеобщото виждане и е инструмент на архитектурата в най-чистия й вид – като проявление на героичния човешки дух. Когато Роурк е изхвърлен от престижния Стантънски институт заради възгледите си и нежеланието си да робува на класическите стилове, разбирате, че това пътуване от 800 страници никак няма да е леко.

„Изворът” е колкото книга за Хауърд Роурк, толкова и за всички останали, които нямат нищо общо с него. Романът е разделен на четири части, всяка от които посветена на емблематичен герой, и се наблюдава една постепенна градация от най-ниското ниво на индивидуалност до най-висшето й проявление.

Питър Кийтинг завършва университета, от който Роурк е изхвърлен, с отличие и почести. За кратко време той се превръща в най-престижния архитект на Ню Йорк, чиито отличителни черти са паразитирането и творческото безсилие. Кийтинг е „втора ръка човек”, който не живее за себе си, а за другите, подчинява целия си живот на чуждото признание и всъщност няма никакъв талант, тъй като всичко, което строи, е прекопирана скица на вече съществуващо модели, стилове и сгради. Той получава най-големите поръчки в мегаполиса и се радва на изключителна популярност, без да е сътворил нищо свое.

Елсуърт Тухи е може би най-ловкият манипулатор, който ще срещнете на страниците на някоя книга. Невзрачен на външен вид, но с глас и ум, които хипнотизират масите, Тухи си е поставил за цел да изгради огромен колективен организъм, безглав, безгласен, лишен от самостоятелност и идентичност. Неговата цел са огромните маси от хора, които се подчиняват сляпо, разчитат на другите да им казват как да живеят, какво да харесват, кои ценности да изповядват, издигайки в култ себеотрицанието и безличието. Тухи е проповедник на посредствеността. Ако искаш да подчиниш хората, недей да се бориш срещу отделните личности, а подготви почва, в която те няма да могат да виреят за сметка на глупавото мнозинство. Популяризирай писатели, които не могат да пишат, архитекти, които не могат да строят, журналисти, които не могат да мислят, хора, които не могат да живеят.

Гейл Уайнънд е роден индивидуалист, но в противоречие с това ламтящ за власт над хората. Той изгражда вестникарска империя, която поглъща лакомо всяка глупост, всяка сензация, всяка мръсотия, която масата е склонна да възпроизведе. Представете си най-жълтото и отвратително издание, което обаче притежава огромна публика и огромно влияние над общественото мнение – това е „Банър” на Гейл Уайнънд. „Банър” е мечът в ръцете на безглавото чудовище, което колективният организъм представлява; вестникът издига на пиедестал всичко, за което хора като Елсурът Тухи се борят и унищожава безмилостно личности като Хаурд Роурк.

Именно на Хаурд Роурк е посветена последната част на книгата. Без контраста на останалите персонажи, той не би изпъкнал така, както го прави накрая, когато произнася реч за твореца, неговата същност и мисия. Тази реч синтезира до голяма степен цялостната идея на „Изворът” и след като сте преминали успешно през цялата книга, за да стигнете дотук, до съдебната зала, в която Роурк говори за егото като висша ценност на човек в общество, свикнало да се подчинява, изведнъж всичко се подрежда и настъпва нещо като момент на откровение за читателя. Моментът, в който всичко ти става ясно и изведнъж те изпълва особено чувство на цялост – точните думи от точния герой в точния момент.

Моята любимка сред всички обаче е Доминик Франкън. Героиня, която е трудно да проумеете и лесно да намразите. Студена красавица с остър ум и изявено собственическо чувство, която не желае никой друг да се докосва до онова, което е спечелило сърцето й, тя се подлага на истинско емоционално мъчение и с всички средства се опитва да съсипе човека, когото обича, за да не се налага да го дели със свят, който не може да го оцени. Мисля, че я харесах, защото ми отне доста време да разбера какво я тласка да се държи толкова мазохистично. Нейната логика далеч не е толкова прозрачна като тази на останали персонажи и именно този факт я прави толкова интересна.

Айн Ранд (снимка: Allyn Baum/The New York Times)

„Изворът” е невероятна книга, която има магическата способност да се чете на един дъх, въпреки огромния си обем. Независимо от философски натовареното й съдържание, през цялото време имах чувството, че чета приключенски роман. Просто приключението се развива на бойното поле на човешката същност и мисъл и се води с думи и идеи, а не с оръжия.

Въпреки на моменти крайните възгледи на Ранд, основната идея на „Изворът” е наистина вдъхновяваща – човек е героично същество с неограничени способности, което може да постигне всичко чрез труда си. Неговата индивидуалност е безценна, той не бива да подчинява себе си на другите, нито пък да подчинява другите на себе си. Той е свободно същество и именно неговата независимост е проводник на творчеството му и на най-великите му достижения. А когато ви го казва Айн Ранд, наистина може да се почувствате силни и способни на всичко. Трудното идва след това, когато трябва да превърнете усещането в реалност.

След като прочетох „Изворът” и започнах това ревю, се замислих за леко абсурдната идея какво би казала Айн Ранд за Фейсбук. Може би още съм под силното влияние на романа, но на мен Фейсбук ми изглежда като един виртуален Елсуърт Тухи в действие. От една страна, голяма част от вас ще разберете за съществуването на това ревю и ще го прочетете именно чрез Фейсбук. От друга обаче, какъв е случаят със споделянето на снимки с единствена цел събирането на „харесвания”, създаването на глупави страници, писането на безсмислени и неграмотни постове, които обаче събират стотици лайкове и по принципа на верижната реакция се разпространяват главоломно, заривайки полезните и стойностни неща и набивайки ни в очите именно най-посредствената и безполезна информация? Какъв е случаят с несъзнателното акумулиране на информация за хора, които никога не сме срещали и с които никога не сме разговаряли, чрез Фейсбук? Какъв е случаят с пристрастяването към чуждото мнение и чуждия живот, достъпът до които вече е толкова лесен? Подходящата почва за подходящите хора…

„Изворът” е книга, която може да ви отвори очите когато и да я прочетете. Понякога имаме нужда от точно такъв вид събуждане, който да ни подскаже, че човек е щастлив, когато е осъществен и следва собствената си цел и собствения си път, когато е личност, а не просто рамка, която всички останали запълват с мнения и оценки. Бъдете смели, мислете и четете Айн Ранд, това е.