Как четеш: Биляна Савова

Човек никога не може да се определи само с една роля. Това важи с пълна сила за днешната ни гостенка Биляна Савова, която през годините е била в много различни свои версии – от артдиректор с над 20-годишен опит в списание EVA до създател на пространства и програми за личностна трансформация. Днес тя стои зад Plan to Be Generator, основател е на фондация „МС – Мога Сам“ и води подкаста „АЗ СЪМ с Биляна Савова“.

Личният ѝ опит с диагнозата множествена склероза е част от пътя, по който започва да търси ново разбиране за връзката между тялото, ума и вътрешната устойчивост. От 2013 г. насам чрез фондацията тя споделя този опит и подкрепя хора с МС, а с програмите си създава възможности за себепознание и осъзната промяна.

За себе си казва, че пише, наблюдава и продължава да се учи. Вярва, че най-интересното пътешествие, което човек може да предприеме, е онова към самия себе си. А какво място заемат книгите в нейното пътешествие към самата себе си, разберете от рубриката „Как четеш“.

Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
Не мога да посоча само една книга. В различните периоди от живота ми е имало различни книги, които са оставяли следа, променяли са начина ми на мислене, давали са ми отговори или, което е още по-ценно, задавали са ми въпроси, които дотогава не съм си задавала. Но ако все пак избера една, която наистина промени нещо много дълбоко в мен, това е „Червената книга“ от Карл Густав Юнг.

Тя не просто ми отвори нови врати. Отвори ми цели портали към светове, за чието съществуване дотогава само се досещах. И най-невероятното беше, че тези светове са вътре в мен. Чрез нея започнах да разбирам по различен начин онова, което се случваше в собствения ми вътрешен свят, да го наблюдавам, да го приемам, да му се доверявам и най-вече да си позволя да го живея. Без непрекъснато да търся обяснение за всичко, без да се опитвам да подредя непременно в логични категории онова, което понякога може да бъде разбрано само чрез преживяване.

„Червената книга“ беше и едно от големите вдъхновения за моята собствена книга „Огледало“ – като смелост да се обърна към вътрешния си свят и да му дам глас. Да се доверя на онова, което откривам там, дори когато не го разбирам напълно.

И продължавам да мисля, че това е едно от най-хубавите неща в четенето. Понякога една книга не просто ни разказва история или ни дава знание – тя ни помага да видим нещо в себе си, за което дотогава не сме имали думи.

Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
О, да! Подчертавам, отбелязвам, пиша в празните полета, понякога дори споря с автора. Повечето ми книги са буквално персонализирани. В тях има не само мислите на човека, който ги е написал, но и моите собствени мисли, въпроси, съгласия и несъгласия. Харесва ми да оставям следи по страниците. Така, когато се върна към някоя книга след години, срещам не само текста, но и себе си такава, каквато съм била, когато съм го чела. Понякога това е не по-малко интересно от самата книга.

Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Един от най-любимите ми текстове е от „Аскетика“ на Никос Казандзакис. Връщам се към него отново и отново, защото в тези няколко реда откривам нещо, в което дълбоко вярвам: че пътят към себе си не свършва там, където започва тъмнината. Понякога именно там започва истинското откриване.

Една заповед в мен:
– Копай! Какво виждаш?
– Хора и птици, води и камъни!
– Копай още! Какво виждаш?
– Идеи и мечти, светкавици и призраци.
– Копай още! Какво виждаш?
– Нищо не виждам!
Нощ, мълчалива и гъста като смъртта.
Сигурно е смъртта.
– Копай още!
– Ах! Не мога да премина през тъмната междинна стена!
Викове чувам и плач,
чувам криле на другия бряг!
– Не плачи! Не плачи! Не са на другия бряг!
Виковете, плачът и крилете са твоето сърце!

Никос Казандзакис, из „Аскетика“

Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
И двете, без колебание. Не избирам книгите толкова според жанра, колкото според онова, което ме привлича към тях в конкретния момент. Последният роман, който прочетох, е „Око“ от Мария Касимова-Моасе, а последната нехудожествена книга, към която се върнах, е „Бягащата с вълци“ от Клариса Пинкола Естес. Прочетох я за трети път. И това е нещо, което много обичам – да се връщам към книги, които вече познавам, и да откривам в тях неща, които преди не съм забелязвала. Вероятно защото междувременно аз самата съм се променила.

Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Поезията много ме вдъхновява. Имам любими стихотворения на много и различни поети – Рилке, Борис Христов, Димана Йорданова, Калина Радичева, Рене Карабаш и още много други. За мен хората, които пишат поезия, са някак особено свързани с мистичното, с цялото, с онова, което съществува отвъд видимото и което ние, останалите, често дори не успяваме да назовем. Винаги съм се възхищавала на способността с три думи да разкажеш цяла история, да създадеш свят, да докоснеш нещо толкова дълбоко в друг човек, че той да остане там дълго след като е прочел последния ред. За мен това е велико. И може би точно затова поезията толкова ме вдъхновява – защото понякога казва с няколко думи онова, за което на нас ни е необходим цял живот, за да разберем.

Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
О, и тук са много! Но първото, което ми изниква в съзнанието, е „На изток от рая“ по Джон Стайнбек. Наскоро гледах минисериала на Netflix и той абсолютно ме завладя. Толкова, че сега мисля отново да прочета романа. Всъщност точно това направих и със „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес. След като гледах екранизацията, се върнах към книгата. Харесва ми това движение между литературата и киното, защото понякога чуждият прочит на една история ме кара да открия нещо, което съм пропуснала в своя собствен. А понякога просто ми се иска отново да вляза в онзи свят, но този път през думите. Сега съм в очакване на срещата ми с „Остайница“ във филмовата ѝ версия и „Физика на тъгата“ – на сцената.

С кой писател би се запознала на живо?
Много ми се иска да се запозная с Елизабет Гилбърт. Особено след последната нейна книга, която прочетох, „По целия път до реката“. Тази книга, тази нейна история, буквално ме срази. Преобърна всичко, което си мислех, че знам за нея след „Яж, моли се и обичай“. Срази ме с честността си, с онази болезнена откровеност, с която човек разказва истина, която вероятно дълго време не е смеел да признае дори пред себе си. И може би най-силното за мен беше именно това – смелостта да се покажеш без красивите обяснения, без оправданията, без желанието непременно да бъдеш разбран или харесан. Тази книга се превърна в много силен катализатор за мен самата, защото точно тогава довършвах собствената си книга „Огледало“. И някак ми даде още смелост да не спестявам истината си. Бих искала да се срещна с Елизабет Гилбърт не толкова за да ѝ задам въпроси, колкото за да ѝ благодаря. Аз ѝ писах преди година, но все още не ми е отговорила. :)

Електронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Хартиените книги са на първо място. Обичам усещането за хартия в ръцете си, възможността да подчертавам, да пиша в полетата, да се връщам назад и да оставям своите следи по страниците. Електронни книги чета предимно когато пътувам, най-вече заради удобството да нося цяла библиотека със себе си. Аудиокниги слушам по-рядко и обикновено избирам съдържание, което не изисква голяма концентрация, защото, когато чета нещо, което ме провокира да мисля, обичам да мога да спра, да се върна към някое изречение, да остана с него за малко. И понякога да затворя книгата, за да продължа разговора със себе си.

Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
Държа да прочета главата докрай. Обичам да усещам цялостта на онова, което авторът е създал, да поема всичко, което е оставил на страниците, без да прекъсвам мисълта му по средата, а след това обичам да имам време да помисля, да осмисля прочетеното, да го оставя да отлежи в мен. За мен четенето не приключва със затварянето на книгата. Понякога точно тогава започва най-интересната част – онова, което прочетеното продължава да прави с мен.

Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Обичам да видя докъде ще ме отведат „дразнещите“ персонажи. Всъщност не мисля, че героите ме дразнят. Историите са като живота, в тях има от всичко, а хората не са създадени, за да ни бъдат непременно симпатични и ако усетя някаква съпротива в себе си към определен герой, негово поведение или избор, обикновено ставам още по-любопитна. Защото съм забелязала, че онова, което предизвиква силна реакция в мен, понякога е отражение на истина, с която все още не искам да се срещна. Така че един „дразнещ“ герой може да се окаже много ценен учител, а книгата, в която живее, да стане една от любимите ми.

Какво четеш и/или слушаш в момента?
Току-що приключих „Бягащата с вълци“ от Клариса Пинкола Естес и мисля известно време да не започвам нищо ново. Имам нужда от време, за да осмисля и смеля всичко, което прочетох. Това беше третият ми прочит на книгата и, честно казано, нямам никаква представа какво точно съм разбрала за себе си при предишните два. За съжаление, старият ми екземпляр вече го няма и не мога да видя какво съм подчертавала и писала по страниците тогава, но си купих книгата отново и този път се случи нещо различно. Не просто разбрах много неща, а сякаш видях себе си във всичко вътре. В историите, в образите, в приказките, в метафорите, в страховете, в силата, в онова, което сме изгубили и което цял живот се опитваме да намерим отново. И сега ми се иска да остана малко с всичко това. Защото има книги, след които не бързам да отворя следващата. Искам първо да видя какво ще се случи с мен след последната страница.

Коя е последната книга, която си купи?
„Око“ от Мария Касимова-Моасе. И вече я прочетох. :)

С коя книга би казала „обичам те“?
Много интересен въпрос! И може би отговорът ми ще прозвучи малко неочаквано, но бих казала „обичам те“ с моята собствена книга – „Огледало“, защото в нея има толкова много от мен, включително неща, които дълго време не съм имала смелостта да покажа. И мисля, че да обичаш някого означава и да имаш смелостта да бъдеш истински пред него, без да се опитваш да изглеждаш по-добър, по-силен или по-съвършен, отколкото си. Може би затова бих подарила „Огледало“ на човек, когото обичам, като начин да му кажа: ето ме, такава съм, с всичко, което нося в себе си, и ти благодаря, че мога да бъда себе си пред теб. А сега, като се замисля, осъзнавам, че всъщност с тази книга подарявам на всеки, който ще я докосне, точно това – обич. Не защото очаквам да бъда разбрана, харесана или приета, а защото вярвам, че когато споделяш най-истинското от себе си, това само по себе си е акт на любов.

От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Само по една. Обичам да се потапям изцяло в света на книгата, която чета, да живея известно време с нейните герои, идеи и истории. Не обичам да прескачам от един свят в друг. А когато затворя последната страница, често имам нужда от малко време, преди да отворя следващата.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
По теми и жанрове. Имам над 1000 книги и в кабинета си съм създала специална организация, която ми помага да намирам лесно онова, което търся. При толкова много книги това вече е необходимост. :) Обичам да съм заобиколена от тях и да знам къде се намира всяка. Библиотеката ми е не просто колекция от прочетени и непрочетени книги, а своеобразна карта на интересите ми, на различните периоди от живота ми и на въпросите, които са ме вълнували през годините.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
О, много са! Дълго време препоръчвах „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс заради изключителния разказ за Индия, която заема много специално място в живота ми. Често препоръчвам и „Душата на човека“ на моя приятел Филип Лхамсурен, която е много специална за мен и преди две години я преиздадохме заедно. Напоследък много говорех за „Око“ от Мария Касимова-Моасе. Сред книгите, към които непрекъснато се връщам и които обичам да споделям с другите, са още „Неопитомена“ от Гленън Дойл, „Аскетика“ от Никос Казандзакис и книгите на Ваклуш Толев. Всъщност списъкът е много по-дълъг, но мисля, че препоръчването на книга е нещо много лично. Не всяка книга е за всеки човек и не всяка книга идва в подходящия момент. Обичам да препоръчвам не просто книги, които са ми харесали, а такива, за които усещам, че могат да бъдат ценна среща за конкретния човек. Понякога една книга, попаднала в точните ръце в точния момент, може да промени цял живот.