Той казва за себе си, че е любител на сутляж (мляко с ориз), на театъра и минералните води. Ние бихме добавили, че е сред хората в България, които познават книгите най-добре. Георги Тенев е един от създателите на някои от най-добрите литературни формати у нас, сред които „Библиотеката“ и „Голямото четене“ на БНТ. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“ за 2007 г.), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“, отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център.
От няколко дни на пазара е новият му сборник с разкази „Жената на писателя“ („Колибри“) и беше крайно време да попитаме Георги Тенев как чете.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Най-опасни са книгите през юношеските години: Жорж Батай – „История на окото“, Мигел Отеро Силва „Лопе де Агире, Принц на свободата“, български сценарии от 70-те години; Булгаков – „Фаталните яйца“. Две десетилетия по-късно, противно на всякаква логика, един разказ на Богдан Русев от „Вълшебна нощ“ ме доведе до усещане, че животът ми променя (или трябва да промени) посоката си.
Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Мозъкът е най-големият консуматор на енергия. Също и въображението. Тези процеси се активират при четенето. Няма страшно да ставаш по пет пъти на час и да вадиш от хладилника шоколад. Аз поне не се срамувам. Само да не се цапа по страниците.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Ако говорим за алкохол, в това няма смисъл. Да „пийваш“ докато си в книгата, е все едно да четеш любовни истории, докато се целуваш. Въображението, образите, са силни сами по себе си.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Има и работни екземпляри, по които няма проблем да се правят бележки. Проблемът е с качеството на хартията. Повечето издания днес са на хартия, неприятна за писане. Бррр, чак да настръхнеш. Като скърцане със стиропор по стъкло.
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Признавам, прегъвал съм ъгълчето, но вече не го правя. Предпочитам да не оставям следи и напомняне до коя страница съм прелистил. Да търсиш докъде си стигнал също е част от прочита. Това отчасти е влияние и на културата на сериалите. Ние сме свикнали с повторението на началната част, най-малкото – повтарят се надписите, музикалната тема. Така и търсенето на мястото, до което си стигнал в книгата, е вид „превъртане“ през една вече позната „информация“, която обаче носи със себе си и сюжет, и стил, и атмосфера.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
А откъде идва думата художник? В основата е сторославянското хѫдожьникъ (и по-точно може би древно-руското „худогъ“), което значи „майстор, познавач, човек изкусен в нещо“. Думата е по произход свързана с езиците на готите, както и с по-общото европейско „hand“ – „ръка“, т.е. става дума за умение, сръчност, някакъв вид изкусност. От гледна точка на това езиково начало, не бива да правим разделение на различните видове „художествено произведение“. Или е изкусно и умело, или не.
А иначе, ако говорим за съотношението на прочетената фикционална, свободна проза срещу друг вид текстове, вероятно съотношението е такова: 3-4 страници научна или справочна литература срещу 1 страница роман или драматургия. Субтитрите къде да ги поставим обаче?…
Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
Е, може ли да има сравнение? От друга страна – това удобство, когато си в метрото… Във всеки случай, ненадминат е Киндъл, който не свети, а създава ефекта на обикновена хартия. Представете си го в ръцете на печатар от 18-и век. Как ли би се усещал човекът?
Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Налага се.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Неприятните книги не се захвърлят. Те внимателно се изнасят от къщи или се подаряват на хора, за които биха имали стойност.
Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?
Е, нима братя Карамазови са ми симпатични?
Какво четеш в момента?
Анатолий Корольов („Змия в огледалото“), Сорокин („Захарният Кремъл“), Нийл Геймън (есета и коментари – „Поглед от евтините места“), Владислав Тодоров („Пумпал“), Светлозар Игов („Елените“), Бернар Стиглер („В мига на разпада“), Константин Илиев („Наблюдателите“) и др.
Коя е последната книга, която си купи?
Ъъъъ…. Прекалено много ми подаряват книги, прекалено често получавам даром (и това е хубаво!)… Но със сигурност купих от букинистите едно старо издание на Братя Стругацки, както и масивния том с „Документи по спора за гроба на Васил Левски“. И новото издание на мемоарната книга на Дончо и Юлия Папазови за пътешествието с дъщеря им Яна около света.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
Хаос е. Не чета обаче на масата за хранене.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Навремето поредиците от типа „Световна класика“ бяха великолепни.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Има разбира се. Но трябва да познавам лично хората, на които предлагам, например, Джонатан Лител. Не всичко е за всеки. Нито Сорокин, нито Радослав Парушев, още по-малко пък Иван Станев, и Елена Алексиева също.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Нямам библиотека. Има рафтове и всичко е в движение. Налага се постоянно да изваждам и да подарявам. Предишните почивни дни изнесох поне трийсет книги извън София, на вилата. Има една теория на Анди Уорхол за това че човек трябва всеки месец да изважда от жилището си определен контейнер с вещи, за да отвори място за развитие. Горе-долу същото важи и за книгите. Не за свещените книги, имам предвид, а за човешките.
