Иван Тотев и Димитър С. Стефанов са двамата съавтори на сборника с кратки разкази „5 изречения“ (изд. „Мусагена“), в който с 5 изречения пред читателя се разкриват „истории за живота и любовта“. Попитахме ги как четат, а те поискаха да отговорят на въпросите заедно – така, както са се включили и в общия проект, дал началото на интригуващия сборник.
За себе си Иван казва, че е софиянец, който всъщност е бургазлия, който всъщност е ямболия, а според бабите си е чувствително дете. Работи като драскач на реклами, разкази и други. Димитър пък определя себе си като писач, снимач, пътувач и твърди, че има твърде много хобита, за да обръща достатъчно внимание на всички, но се старае да е здраво стъпил в облаците. Двамата разказват какво четат в момента, кои са любимите им писатели и кои книги вървят най-добре с китайско и пържени картофи.
Коя е книгата, която най-силно ви е повлияла? Или книгата, която най-силно ви е замислила и ви е накарала да промените нещо в живота си?
Иван: Стилистично – всичко на Вонегът. Сюжетно – всичко на Мураками. Иначе веднъж Хорхе Букай ме накара да се замисля, докато бях студент. Беше за малко.
Димитър: Няколко са, в различни етапи. Когато бях на четири – детската енциклопедия „Бозайници“ на издателство „Отечество“. Имаше тигър на корицата и съдържаше страхотни истории и факти за най-интересните бозайници. Когато бях на девет – Хари Потър, който ме накара да не искам да чета други книги. Когато бях на двайсет – сборник с разкази на Артър Кларк, който ми показа, че е истинско майсторство да пишеш кратко и да караш читателя да спре и да остави за малко книгата, потънал в размисъл.
Похапвате ли, докато четете? Ако го правите, коя е любимата ви „храна за четене“?
Иван: Китайско и пържени картофи. Оставят хубави мазни следи върху хартията.
Димитър: От малък са ме учили, че книгите трябва да се пазят, и съм свикнал да не ям нищо около отворена книга. А често се унасям дотолкова в историята, че забравям да огладнея.
Какво обичате да пиете, докато четете?
Иван: Кафе. И тежък алкохол. За да убия мъката, че никога няма да пиша така.
Димитър: Вода, когато чета от часове – като ще гладувам, поне да не се и дехидратирам.
Отбелязвате ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскате по книгата ви ужасява?
Иван: Книгите не са дневници и не ги третирам като такива.
Димитър: Не мога да си позволя да драскам по книга. Затова е чудесна функцията на Kindle да си отбелязваш пасажи.
Как отбелязвате последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяте книгата отворена?
Иван: Затварям я. После забравям докъде съм стигнал. Тъп и мързелив.
Димитър: Запомням страницата. Или поне така си мисля, докато не се наложи да прочета пасаж, през който вече съм минал.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Иван: Художествена. По-художествена ми е някак.
Димитър: Художествена. Случва се да прочета някоя и друга биография, но съвсем не съм фен на книгите със съвети за забогатяване и себепознание.
Eлектронни или хартиени издания? А може би и двете?
Иван: Хартиени. Електронните не мога да ги цапам с китайско и пържени картофи.
Димитър: Нищо не може да се сравни с хартиена книга и се надявам никога нищо да не я замести. Но когато пътуваш, няма нищо по-удобно от електронен четец с всичко, което ти се чете.
Държите ли да прочетете главата докрай, преди да оставите книгата, или можете да се спрете по всяко време?
Иван: Спирам, после забравям. Както стана ясно по-горе – тъп и мързелив.
Димитър: Напоследък заспивам с книгата, така че неволно мога да я оставя по всяко време.
Можете ли да захвърлите книгата, ако авторът или самият текст ви дразни?
Иван: Не. Ако авторът ме дразни, не бих си взел книгата му. Другото е обидно към труда, който е вложен в написването ѝ.
Димитър: На секундата. И след това мога никога повече да не я отворя.
Ако в книгата, която четете, главните герои ви дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ви?
Иван: Ако героите са написани зле, е доста вероятно книгата да е написана зле. Та, едва ли.
Димитър: Ако целта е главните герои да са дразнещи и действително ме дразнят, значи е добре написана книга.
Какво четете в момента?
Иван: „Смъртта е занимание самотно“ от Рей Бредбъри. Прозата вътре е повече поезия от много други книги с поезия.
Димитър: Аз съм от онези хора, които започват една книга и могат да я влачат с месеци. Така че в момента чета „Дзен в изкуството да пишеш“ от Рей Бредбъри, „1984“ на Оруел, книга втора от „Зона 51“ на Робърт Дохърти и „Граница“ от Капка Касабова.
Коя е последната книга, която си купихте?
Иван: „Като пристигнеш, обади се“ от Кристин Димитрова. Всеки ден пристигам на метростанция „Жолио-Кюри“ с нея (с книгата, не с Кристин Димитрова).
Димитър: „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ на Фредрик Бакман. Не изпускам нищо негово.
От тези хора, които четат само по една книга ли сте, или можете да четете по няколко наведнъж?
Иван: Колкото повече, толкова повече.
Димитър: Ха, без да искам вече отговорих на този въпрос.
Имате ли си любимо място/време за четене?
Иван: Събота сутрин. Кафета, пейки. За да е показно, не за друго.
Димитър: Любимото ми място е едно сгъваемо детско столче. Любимото ми време – събота следобед преди 20 години.
Какво предпочитате – поредици от книги или самостоятелни издания?
Иван: Самостоятелни издания. Твърде голям личен ангажимент е да следиш поредици.
Димитър: Това не трябва да е избор. Обичам и двете. Някои от най-въздействалите ми книги са в поредици. И някои от най-въздействалите ми книги са самостоятелни издания.
Има ли книга или автор, които препоръчвате отново и отново на всичките си приятели?
Иван: Много. Но най-вече Мураками.
Димитър: In stillen Nächten на Тил Линдеман. А приятелите ми казват: „Ох, ама тя е на немски“. Затова сам си я чета. Стиховете в нея ми въздействат истински.
Как организирате книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Иван: По земята, на купчини. Естествено си намират местата.
Димитър: Хронологично – от наследените от родителите ми книги, през моите детски, до тези, които последно съм си купувал. Май ми трябва по-добра организация.
Снимка към публикацията: Силвия Григорова
