fb
БлоговеМнения

Как депресията ми пречи да чета. И как четенето помага за депресията ми

7 мин.

На тази статия попаднахме благодарение на Мартина Ламбова и нейния превод. Оригиналът е на Gabriellezsegal, потребител на социалната мрежа Bookstr. Благодарим на Мартина за възможността да публикуваме преводa й.  

В края на годината започва и времето за равносметки – читателски и житейски. Помислете добре, преди да превърнете четенето в поредното задължение. 

Вбесяващо е. Когато се чувствам нещастна, обичам да чета. Но когато седна с книга, която искам да чета от „векове“, просто не мога да се фокусирам. Това несъмнено е вид нещастие, от онзи вцепеняващ тип, при който е трудно да правиш каквото и да е. Четене, писане, разхождане с приятели – обезсърчавам се за всички неща, които обичам. Често откривам, че единственото, което имам чувството, че мога да правя, е да гледам телевизия.

Говорила съм с много хора, които са изпитвали този вид депресия през живота си, и всеки един от тях се е справя с нея по различен начин. Някои хора могат само да четат. Идеалистично смятам, че независимо през какви неразположения преминавам, четенето може да ги заглуши. В действителност обаче накрая пак съм пред екрана.

Никога не се чувствам страхотно от това, но е лесно. Изисква толкова малко мисъл и единственото, което трябва да правя, е да гледам. Ако забравя да внимавам, не е кой знае каква загуба.

Четенето, от друга страна, е процес. За мен е умствено състояние, което изисква мозъкът ми да работи както трябва. Състояние, което обичам, но по една или друга причина е много трудно за постигане, когато се чувствам депресирана. Депресията често е непреодолима и четенето, дори вземането на книга, е едно от многото неща, които се превръщат в трудност.

Сякаш съзнанието ми е толкова изморено да се чувства нещастно, че мозъкът ми се изтощава. Когато разтворя страниците на книга, се изнервям, а когато съм нервна, губя концентрация.

Но е имало случаи, в които съм се насилвала да чета, а после просто не можех да спра. И се оказваше, че четенето е най-добрата дейност за съзнанието ми.

Бях безработна за известно време – нещо, което много хора намират за депресиращо и обезсърчаващо. Това обезкуражаващо чувство, загубата на увереност и определеност, е едно от най-лошите усещания. Докато бях на гости на баща ми в чужбина, си носех две книги и намерих една в хостел: „Кръгът“ на Дейв Егърс, Къде си, Бернадет? от Мария Семпъл и „Дневниците на една бавачка“ от Ема Маклауглин и Никола Краус. Исках да прочета първите две от толкова много време и никога не съм и мечтала да прочета (или харесам) „Дневниците на една бавачка“.

Понеже пътувах, нямах друг избор, освен да чета или да слушам музика, а слушането на музика с часове наистина доскучава. Докато 7-часовият ми полет свърши, бях прочела „Кръгът“. Трябва да се отбележи, че бях започнала огромната книга на Егърс два месеца преди да я допрочета. Бях стигнала до половината, преди да се кача на самолета. Толкова бях „замесена“ в историята, че забравих, че летя. Също така забравих и че съм невероятно нещастна. Жаждата ми за четене се възобнови, защото се бях насилила да чета. Да, все още чувствам това празно-обезкуражаващо чувство, но спомняйки си, че има книги и че мога да чета, ме ентусиазира. А като безработна жена в двайсетте си години, не бях се вълнувала от известно време.

Прочетох другите две книги много енергично, оставайки до късно през нощта, за да прочета само още една страница. Беше фантастично. След месеци на трудност да чета, на включване на компютъра или телевизора, за да запълват съзнанието ми с ненужни картини и засрамващи кликбейтове, бях осъществила нещо, което исках да правя: да чета!

Осъзнах, че една от главните причини да чета през този период беше, че нямах достъп до други форми на забавление. Защото исках да чета, а гледах филми и ТВ шоу програми вместо това, и се чувствах така, сякаш бях предала себе си. Когато всъщност постигнах целите си за четене, се почувствах обновена.

Толкова много от моите емоционални и свързани с книгите трудности имаха общо с това, което казвах на себе си. Ако си кажех, че не мога да чета, тогава наистина не можех. Но веднъж като се отпусна малко и започна да чета, великолепни неща се случват.

Имаше също и друг голям проблем за това как се опитвах да ръководя моята литературна същност. Имаше толкова много книги в списъка ми, които мислех, че би трябвало да прочета, но не слушах тази част от мен, която искаше да чете други книги. Понякога просто не си в настроение за тежки класики като „Анна Каренина“ (особено, когато ти си аз и преминаваш през труден период). „Дневниците на бавачката“, забавна, честна книга за млада жена, работеща за богато нюйоркско семейство, ми напомни, че всеки жанр, в този случай чиклит, може да бъде хубав и да ти помогне да преминеш през този затрудняващ, нещастен период.

Може би някой ще види избора ми на книга и ще ме съди, но наистина на никого не му пука и аз вероятно ще съм единствената, която се осъжда. Не трябва да се принуждавам да чета трудни книги, които ме карат да се чувствам умна; аз трябва да чета каквото искам! А да правя това, което искам, ме кара да се чувствам добре, което ме изкарва малко от депресивния период. Бях толкова лоша към себе си за толкова дълго време. Разбира се, че би ми била трудна някоя тежка, депресираща книга, когато се чувствам нещастна. Разбира се, че бих се обърнала към „Джейн Девицата“ (прекрасно шоу, което наистина препоръчвам), отколкото да прочета „Анна Каренина“. Ако ми е трудно да внимавам, може би руски реалистичен роман от XIX век не е начинът да започна. Ще си го запазя за тогава, когато съм по-фокусирана.

Преминавайки през този кръг от депресия и объркана раздразнителност и попадаща обратно пред телевизора, вместо пред нещата, които обичам да правя, научих няколко урока:

1) Отнасяй се със себе си добре. Ако това означава да четеш, ЧЕТИ!
2) Не се обвинявай; ако искаш да гледаш ТВ – наслади на решението си. Ако искаш да четеш чиклит, защото е забавно и се свързваш с героите, чети чиклит!
3) Всичко е процес. ОК е да се чувстваш кофти и да се отдадеш изцяло на тези емоции; ОК е да ти е трудно и да не четеш няколко месеца. Но също така е важно да опиташ, а аз се провалях в опитите си толкова дълго време, че имах чувството, че не мога да го направя. Мога го, въпреки това, за каквото и да става въпрос.
4) Не превръщай нещата, които обичаш, в задачи. Бях толкова завладяна от моята „мисия“ да чета, че тя се превърна в бреме. Да четеш е забавно и би трябвало да продължа да го правя по този начин!

Също така реших, че следващата седмица (започнах със седмица, засега) няма да използвам компютъра си след работа (освен ако не ми трябва, за да работя). Това е експеримент, за да видя колко ще издържа. И най-вече колко ще успея да прочета! Следващата седмица ще постна, за да разкажа как е минала моята седмица-без-лаптоп.

Да бъда честна, чувствам се доста оптимистично настроена!

[ + ]