Ирена Алексиева е филолог с магистратура по английска филология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и втора магистратура по новогръцка филология от Кипърския държавен университет. Работи като преводач от 1992 г. и има над 50 публикувани превода на художествена литература, сред които романи на Стивън Кинг, Фредерик Форсайт, Джак Хигинс, Костас Монтис, Емилиос Солому, Андонис Георгиу, Никос Панайотопулос и др. Превела е също обемния труд „История на американския народ“ на Пол Джонсън. От десетина години работи в Кипърския държавен университет и е един от малкото специалисти в България по кипърски диалект. Освен с преводи, се занимава с организацията на ежегоден културен фестивал за музика и сценични изкуства, който се провежда в Никозия, Кипър.
Ирена е ерудиран и безкрайно интересен събеседник с куп интересни истории за разказване. Нямаше как да не я поканим в рубриката, посветена на преводачите – насладете се на интервюто ни с нея!
Как започна пътят ви като преводач?
И неосъзнатият, и съзнателният ми път като преводач по странно стечение на обстоятелствата води началото си от Мариана Мелнишка.
През едно лято, още като ученичка в прогимназията, чувах нощем нечия пишеща машина да трака и без изобщо да знам кой стои над нея и какво пише, си помислих, че този непознат човек превежда – сам, в тишината на нощта, докато всички останали спят, той се пренася в един друг свят и става за кратко част от него, за да ни го предаде възможно най-точно в цялата му плътност. Това ми се стори толкова романтично, толкова красиво, че си пожелах един ден и аз да мога да го правя. От този момент нататък да стана преводач се превърна в моя цел.
Години по-късно, вече като студентка в специалност „Английска филология“, научих, че над пишещата машина в онези летни нощи е била Мариана Мелнишка, която, както се оказа, живее от другата страна на улицата. Престраших се един ден и позвъних на вратата на дома ѝ с една дебела тетрадка голям формат, пълна с откъси от книги, които старателно си бях преписала на английски и превела на български единствено за собствено удоволствие и за да видя дали ми се удава.
И така започна всичко. Мариана ме окуражи, запозна ме с хора от издателския бранш, които благодарение на нейните препоръки ми се довериха, а след това двете заедно преведохме две книги. Задължена съм ѝ до днес и не пропускам случай да ѝ го кажа.
Кое за вас е най-голямото предизвикателство в този занаят?
Този занаят сам по себе си е предизвикателство. Изисква да влезеш в кожата на друг човек, даже на много други хора – на автора, на героите, да се отделиш от собственото си „аз“, да се абстрахираш от това какво мислиш и какво чувстваш самият ти, за да не влияеш върху текста, да не се прокрадват в него твоите предпочитания, а да бъдат предадени само авторовите. В същото време този текст трябва да стане и твой, защото иначе ще звучи чуждо на читателите. Балансът между дистанцията и „усвояването“ е една от трудностите в преводаческата професия. Най-голямото предизвикателство обаче според мен е винаги да бъдеш на висотата на книгата, която превеждаш, нито по-високо, нито по-ниско.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
Да се поставям под съмнение. Винаги. Да не приемам онова, което знам, за даденост, за нещо абсолютно, което не подлежи на преосмисляне, а напротив, да подхождам критично към собствените си възприятия със съзнанието, че те може да не са непременно правилни. С течение на годините този критичен поглед някак се автоматизира. Започваш подсъзнателно да усещаш, че нещо не е наред, дори когато изречението или пасажът звучи чудесно. И ровиш, докато не откриеш какво те гложди.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Не бих ги нарекла „ритуали“, но има две неща, към които се придържам. Първото е работното ми пространство да е подредено, всичко необходимо да си е на мястото, всичко ненужно да е прибрано. Иначе не мога да се съсредоточа така, че да потъна в света на книгата, която превеждам. А за мен е важно да се потопя в него напълно. Струва ми се половинчато да съм с единия крак там, а с другия – в собственото си ежедневие.
Второто е, че никога не прочитам предварително книгата, с чийто превод се заемам. Това може би звучи необичайно, но почива на съвсем здрава логика: ако в романа има някаква загадка, която читателят трябва да разкрие постепенно, съществува опасност несъзнателно да я подскажа при превода, ако самата аз знам за нея. Докато ако напредвам в текста така, както би го правил читателят, вероятността разкритието да настъпи тогава, когато авторът е предвидил, е по-голяма. Интересното е, че досега този подход никога не ме е подвеждал. Никога не се е налагало да се върна назад, за да поправя нещо, понеже не съм го разбрала правилно първоначално.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
Зависи. Ако става дума за очевидна фактологическа грешка, мисля, че даже е желателно тя да бъде поправена. Случвало ми се е да попадна на объркано име на герой – ясно е като бял ден кой се има предвид, но името е друго. При това положение и за автора, и за книгата е по-добре грешката да бъде поправена при превода. Авторите и техните редактори също са хора, може да им убегне нещо.
В „История на американския народ“ на Пол Джонсън имах интересен случай в това отношение. Авторът обясняваше как индианците се спускали с лодки по реката, за да се придвижат от едно населено място до друго, но като проверих къде е тая река, за да добия представа за пространствените измерения, се оказа, че тя тече в обратната посока, тоест не е възможно да се спускат срещу течението. В този случай нямаше как да го поправя, защото щеше да се наложи да преработя цял пасаж, което, разбира се, е недопустимо, но писах на издателството, за да им обърна внимание. Книгата на Пол Джонсън обаче не е художествена литература и фактологията там има друго значение. В един роман нищо не пречи да се плува и срещу течението, ако авторът така е решил. Затова редактиране в буквалния смисъл на думата според мен трябва да се избягва.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Възприятието за „по-хубав“ и „по-лош“ текст е изключително субективно. „По-хубав“ за кого? Нима има съдник, който е еднакво закърмен с традициите и на двата народа – на чуждия, от чийто език се превежда, и на българския, че да отсъди дали оригиналът или преводът е по-хубав? Литературата въздейства чрез символика, която е дълбоко закодирана във всеки един от нас и зависи от думите, изразите, песните, приказките, изобщо текстовете, с които сме израсли. Колкото по-далечна е културата, към която принадлежи романът, толкова по-странен и по-чужд може да ни се струва оригиналният текст, но работата на преводача не е да го побългари, а да го постави в друг културен контекст така, че да стои колкото е възможно по-естествено, като запази обаче неговите характерни особености, стила на автора, езика. Добър е този преводач, който съумява да постигне това.
Коя е последната книга, по която работихте?
Романът „Обучение в покорство“ на Сара Бърнстийн, който излезе този месец от издателство ICU – категорично най-сложният текст, върху който съм работила досега. Все си мислех, че след толкова години преводаческа работа вече съм видяла всички възможни употреби на английския език, но стилът на авторката наистина ме изненада. Размислите и прозренията ѝ отделно. Преводът на романа беше изключително предизвикателство, но пък ми достави такова огромно удоволствие, че ми се иска да не беше свършвал.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Това е като да питаш родител с кое от децата си се гордее най-много. Обичам всичките си преводи. Дала съм най-доброто от себе си за всеки от тях. И това не е повод за гордост, а дълг към читателите и към преводаческата професия.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
Още не мога да изляза от лабиринта на дългите и натоварени със смисъл изречения на Сара Бърнстийн, но май и не искам.
Кой е любимият ви чужд превод?
Уважавам труда на всички колеги, които подхождат отговорно към работата си, и искрено се радвам, когато попадна на находчиви преводачески решения. Ако трябва да откроя една книга обаче, това са „Кентърбърийските разкази“ в превод на Александър Шурбанов. Изискват се огромни филологически познания, много тънък усет и към двата езика и рядка поетическа дарба, за да сътвори човек такъв превод.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
Идва ми наум една скоропоговорка в романа „Господарят Батистас и останалото“ на Костас Монтис. Наложи ми се буквално да изчета цялата буква „к“ от тълковния речник, за да намеря подходящите думи, които хем да носят търсеното значение, хем да съдържат сходни звуци, че да се получи скоропоговорката. Накрая стана така:
Кльощава кокона на кокили клето копитно не пита
как крака ще преплита с пет педи петала на копита!
Ставаше дума за една стара мома, която имала навика да ходи все с обувки на висок ток, та хората в селото я вземали на подбив и ѝ подвиквали, че скоро и магарето си ще качи на токчета.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Като всяко технологично откритие, и софтуерът за машинен превод може да вреди, но и да помага – зависи кой и как го ползва. Освен художествена литература, превеждам и технически, юридически и други административни текстове, за които почти ежедневно ползвам програми за подпомаган от компютър превод. За този род текстове те са изключително полезни, защото няма човек, чийто мозък да може да запомни цялата терминология на света и да я прилага последователно. Дори в рамките на един и същ текст се случва преводачът да забрави как е превел едно или друго, а в това машината много помага. Напоследък тези програми се развиха неимоверно – те вече знаят къде се поставя пълен член на български по-добре от огромното мнозинство от грамотните българи, обръщат словореда, когато е нужно, слагат запетаите на правилните места, дори при сложни съюзи, въобще с всеки изминал ден ме изненадват все повече. Но… литература никога няма да се научат да превеждат. Поне не в рамките на нашия живот. И слава богу!
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
О, това е много труден въпрос след 1200 стр. „История на американския народ“. Краткият отговор е: всичко научих. Толкова много любопитни неща имаше в тази книга, толкова непознати за мен факти, събития, исторически личности. Работих по този превод между 2000 и 2002 г., когато интернетът не беше това, което е днес, и морето от информация не беше на едно кликване разстояние.
От всяка книга обаче съм научавала любопитни неща – и не само от самите книги, но и от изследователската работа около тях, защото понякога за да преведеш пет изречения, се налага да прочетеш цели трудове.
Вижте как превеждат още:
Мариана Екимова-Мелнишка
Нели Раданова
Радослав Папазов
Або
Ваня Георгиева
Емил Минчев
Владимир Молев
Марко Видал
Хасине Шен Карадениз
Дария Карапеткова
Ненко Генов
Рада Ганкова
Даниел Пенев
Майя Праматарова
Мариана Христова
Хайри Хамдан
Стела Джелепова
Зорница Китинска
Димитър Атанасов
Анелия Петрунова
Русанка Ляпова
Невена Дишлиева-Кръстева
Ева Кънева
Екатерина Петрова
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
Можете да намерите повечето заглавия, споменати в материала, в Ozone.bg.
