Гост преводачът ни тази сряда е Мария Змийчарова. В продължение на десетина години след гимназията тя превежда основно телевизионни предавания и късометражни филми. През 2014 г. прави превод на „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир и именно той в крайна сметка ѝ отваря вратата към професията на литературния преводач. Освен художествена и научно-популярна проза превежда също поезия и драма от английски, шведски, датски и норвежки, а сред авторите, които четем на български благодарение на нея, са Тумас Транстрьомер, Ханс Кристиан Андерсен, Юнас Хасен Кемири, Йеспер Юл, Карстен Йенсен, Питър Шафър, Т. К. Бойл.
Ако сте се наслаждавали на превода на „Ние, удавниците“ от Карстен Йенсен (ИК „Жанет 45“), именно Мария Змиийчарова е основният „виновник“ за това. А почитателите на Капка Касабова вече са нетърпеливи да прочетат на български новата ѝ книга „Еликсир“, пак с помощта на днешната ни гостенка.
Как започна пътят ви като преводач?
Като малка четях много, а като започнах да уча английски, си дадох сметка и за работата, която е свършена, преди да стигне книгата до мен. Спомням си, че преводът на Лазар Голдман на „Алиса“ много силно ме впечатли – с новопридобитите си знания откривах странни неточности, но те не ме дразнеха или възмущаваха, а имах чувството, че към всичко е подходено някак си безгрижно, игриво, смело и изобретателно, и си казах: „Ама това ми изглежда страхотна работа“. Мисля, че съм била седми клас… Започнах да превеждам още в гимназията, в девети клас даже участвах в конкурс по превод за ученици, организиран от Съюза на преводачите.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
Особено в превода на субтитри има един много специфичен момент, че разполагаш с ограничено място и време, в което да вместиш превода, и често се налага да пробваш да кажеш едно и също нещо по два, три или пет различни начина, докато го натамъниш. Това умение ми е от огромна полза и в литературния превод сега – а в известен смисъл и в живота – да проявиш постоянство, да опиташ отново, но от друга посока, да погледнеш нещата от друг ъгъл. Може би е парадоксално, но преводът ме научи и да си почивам. Умората си личи във всяка работа, но докато някои по-механични неща все пак могат да се вършат с изветряла глава и изцъклен поглед, умственият труд не може. И ще си позволя да кажа тук две думи във връзка със скорошното отворено писмо на преводачите по отношение на заплащането. Когато казваме, че качеството на преводите е обвързано със заплащането, че пряко зависи от него дори, нямаме предвид, че за по-малко пари нарочно или неволно превеждаме по-зле, нито че с повече пари изведнъж всички преводи рязко ще се подобрят. Но и най-добрият, и най-бързият преводач няма да е на ниво, на собственото си ниво, ако няма спокойствието да работи добре, а вместо това трябва да работи бързо – за да му излезе поне донякъде сметката.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Напоследък гледам бюрото да ми е чистичко и подредено, столът да ми е удобен, дори си паля някоя свещ да ми мирише хубаво, но когато се налага, мога да превеждам навсякъде. По „Ние, удавниците“ например работех в промеждутъците между храненето, люшкането и гушкането на доста киселото бебе Бран, по всякакви пейки и полянки, и паркове, и градинки.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
По-скоро не, но всъщност зависи за какво. Случвало ми се е например – веднъж като преводач и веднъж като редактор – да махам дребни сексистки вмятания, небрежно и съвсем ненужно пъхнати в текста, защото сметнах, че като читател мен биха ме подразнили и отблъснали от иначе хубави книги – но и двете книги бяха научно-популярни, а във втория случай решението беше взето заедно с преводача, разбира се.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Да, разбира се. Съвсем просто обяснено – и твърде опростенчески, разбира се – преводът е един вид преразказ, преводачът разказва историята на автора със свои думи – а някои хора просто умеят да разказват по-добре от други. :)
Коя е последната книга, по която работихте?
Довършваме редакциите по превода от датски на „Всичко това можеше да бъде твое“ от Йосефине Клоугарт и работя по последния роман на Капка Касабова, „Еликсир“.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Във всеки текст си има специфични трудности и като измислиш как да ги преодолееш, това носи съвсем оправдано задоволство. Забелязвам – понякога с изненада – че и след време още си харесвам преводите и ми се струва, че съм си свършила работата добре. Може би към „Ромео и Жулиета“ подходих с малко повече страхопочитание, там имаше малко повече въпроси от типа: „Къде се буташ при големите? Къде се мериш с Валери Петров?“, изобщо притеснения, че освен с оригинала, ще ме сравняват и с други преводи. Но мисля, че се получи много добре, така че ако някъде освен задоволство и спокойствие избива и малко гордост, може би е там.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
Най-последният превод, който много ми хареса, е преводът на Рада Шарланджиева на „Докато лежах и умирах“ от Фокнър – огромно удоволствие. А може би най-трайният отпечатък е от „Христос отново разпнат“ в превод на Георги Куфов. Спомням си, било е деветдесет и някоя, бях се изпънала на кушетката в кухнята на баба и дядо и четях как лицето на Манольос отича, подпухва – и вдигнах температура точно в този момент. Дядо ми ми сложи тесто на челото да дръпне треската, и от температурата тестото взе да втасва, да бухва и коричката му да се нацепва – точно като кожата на Манольос… Истинско влизане в книгата изживях.
Кой е любимият ви чужд превод?
Нямам любим превод, нямам и любима книга, нито цвят, плод или филм – твърде много са хубавите неща в живота, хубавите преводи включително, а и аз много харесвам тази фраза „Сomparison is the thief of joy“ – „сравненията ни ограбват от удоволствието“. Не всичко е борба и надпревара.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
За шведската дума lagom се твърди, че е непреводима – може да е прилагателно или наречие, означава, че нещо е точно колкото трябва, нито излишно, нито недостатъчно, но се използва не само за количества, а например и за времето навън – нито твърде много в едната крайност, нито в другата. Струва ми се, че до голяма степен същото може да се изрази с „тамън“, например. Друг е въпросът, че този вариант не може да се ползва във всеки контекст и регистър, особено от преводач като мен, който избягва турцизмите в превода. Но като цяло съм скептична към „непреводимите“ думи. Точно вчера слушах в подкаста „Бележка под линия“ Стефан Русинов да говори за еквивалентността според Роман Якобсон и как всъщност никоя дума не е напълно и точно „преводима“ – дори „сирене“ не означава едно и също за един българин и един французин например. За щастие, литературният превод не работи на ниво дума, ние превеждаме целия текст – и съответно конкретната дума рядко има толкова тежест. Да му мислят колегите с техническите, юридически и медицински преводи. Но ще ви дам един пример, скорошен – оригиналното „а farm without a farmhouse“ стана „стопанство без стопани“.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Малко наивно може би, но аз си мисля, че ако машините се научат да изпълняват най-неблагодарните, досадни и механични задачи, хората, които ги изпълняват сега, ще могат да насочат уменията си към по-смислен и удовлетворяващ труд. Това важи и за превода донякъде – ако машинните преводи на упътванията за електроуреди се усъвършенстват, толкова по-добре. Колкото до художествения превод – знам, че има случаи цели книги да се превеждат машинно и след това преводачът само да „редактира“ текста, но това е чисто безумство, реално двойна работа, силно укорима практика и по-скоро изключение. Ако гледаме на литературата, и на изкуството изобщо, с подобаващото уважение към таланта, уменията, личния почерк на автора, не мисля, че има реален риск той да бъде заместен от машина. А преводачът е автор.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
Казват, че професията на преводача изисква голяма обща култура, но в последно време, откакто ползваме интернет за всякаквите необходими справки, ми се струва, че не толкова много неща трябва да знаем, за да превеждаме, колкото научаваме, докато превеждаме. Например, едно от стотиците неща, които научих от „Норвежка гора“ на Ларш Мютинг, е, че ако изгаряме дървата в печката си правилно, коминчетата всъщност изобщо не би трябвало да пушат – от тях трябва да се вдига само лека бяла пара. :)
Можете да купите изброените в материала книги и други ненамалени продукти от Ozone.bg с код за отстъпка azcheta23q1.
Вижте как превеждат още:
