Нели Димова е преводач от унгарски език. Завършила е унгарска филология в Софийския университет и в момента работи в Унгарския културен институт в София. Сред превежданите от нея автори са Дежьо Костолани, Кристина Тот, Лайош Грендел, Магда Сабо. Превежда основно художествена литература, но и унгарска драматургия, редактира унгарски преводни книги.
През 2022 г. получава от унгарската държава наградата „Про култура хунгарика“, която се връчва на чужди граждани като признание за приноса им в разпространението на унгарската култура зад граница и за изключителни заслуги в обогатяването на културните връзки между унгарската нация и други нации.
Как започна пътят ви като преводач?
Дълги години бях работила като организатор на прояви и като преводач в Унгарския културен институт и междувременно бяха излизали мои преводи в периодиката, но да се захвана сериозно с превод на книга ми хрумна едва години по-късно. Беше логичната следваща стъпка, която прави човек, посветил се на занимания с чужд език. Мартин Христов от Издателство „Ерго“ ми предложи да преведа сборника с разкази на Кристина Тот „Баркод“. Работата по книгата не беше никак лека, след като вече беше прегледана от редактор, се наложи да бъде проверена от втори редактор, посочен от авторката, но в крайна сметка това се оказа безкрайно полезно за мен – в началото на преводаческия си път видях два различни редакторски подхода върху един и същ текст. Оттам насетне някак нещата потръгнаха сравнително лесно – избирах си заглавия, предлагах ги на издатели и се захващах с превода им. И така докато не се появи предложението на Издателство „Колибри“ да превеждам Магда Сабо, за което съм им много благодарна.
Кое за вас е най-голямото предизвикателство в този занаят?
Да останеш верен на автора, да не се изкушиш да разкрасяваш, оправяш или допълваш авторовия текст, да не се главозамаеш и да се помислиш за нещо повече от автора.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
На безкрайно търпение, на това, че винаги трябва да се съмнявам и търся, да не се поддавам на усещането, че по-добре от това няма накъде.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Превеждам на компютър, предпочитам от книга, не от файл. Обичам да е тихо, трудно ми е да превеждам на музика и шум, защото всъщност основно така ми се е налагало. Една от книгите преведох изцяло на легло, бях бременна, трябваше да лежа и докторите не позволяваха дори да седя на масата – позата никак не беше удобна. Все още се чудя как успях в това положение да преведа цялата книга. Метафората, че книгите (преводите) се раждат, понякога отразява обикновена реалност.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
Аз лично не си го позволявам. Имало е случаи, когато написаното от автора ме е усъмнявало – тогава проучвам въпроса и поне досега не ми се е случвало авторът да не се е оказвал прав. В случаите, когато авторите са живи, е лесно, питаш ги. Когато става дума за покойници, ми остава вариантът единствено да се осланям на усета си или да се допитам и до други колеги преводачи, които са превеждали точно тази книга.
Случвало ми се е в унгарския текст да видя неправилен текст на немски, английски или латински език и тогава идва чуденето това преднамерено ли е или авторът просто толкова го знае този език.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Трудно ми е да си представя какво означава преведеният тест да е по-хубав от оригиналния текст. В много от случаите читателят не знае изходния език, тогава как може да прецени дали преведеното е по-добро от оригинала? Опитвам се да приема различните подходи. Като например, че при преводите на английски език преводачите променят авторовия текст, за да обяснят дадено социално или обществено явление, но аз не съм привърженичка на това. Смятам, че за целта идеална роля играят бележките под линия.
Коя е последната книга, по която работихте?
В момента довършвам превода на последната книга на Магда Сабо „Für Elise”, паралелно с това започнах и превода на книгата на Пани Пушкаш с работно заглавие „Всички да спасим“.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
По-точно е да кажа, че много ме радват преводите ми на три от романите на Магда Сабо, защото макар да знаех отпреди каква величина е тази писателка в унгарската литература, до момента, в който не се задълбочих в творчеството ѝ, не знаех, че е такъв психолог, едновременно мощен и деликатен. И до ден днешен не мога да си обясня как успява да ти влезе така под кожата, че да разбереш, да усетиш всичко за характера на героите ѝ, без да четеш кой знае какви описания за тях.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
Може би „Пилат“ от Магда Сабо, защото това беше книгата, която на пръв прочит най-малко ме беше развълнувала, но когато започнах да я превеждам, минах на диаметрално противоположната страна. Няма някакъв особено раздвижен сюжет, но не те пуска. Кара те да разпознаеш себе си или някой от близките си в героите ѝ. Макар че това важи и за другите романи на Сабо.
Кой е любимият ви чужд превод?
Не бих могла да посоча едно заглавие, много са. Последният, според мен направо брилянтен превод, който прочетох, е на Калоян Игнатовски на книгата „Градината на вечерните мъгли“ от Тан Туан Ен. А преводът на Стефан Русинов на „Живи“ от Ю Хуа е просто без забележки, езикът там се лее; вярно, не знам китайски, не разбирам и структурата на оригиналния език, но преводът буквално ме пренесе в друго измерение. Не мога да не спомена и „Вълшебната планина“ от Томас Ман в превод на Тодор Берберов, уникален труд, правен във времената без интернет и лесния достъп до информация.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
Това са думи и изрази, които буквално не те оставят да спиш и заради които предаваш превода си в последния момент. Обикновено това са игрите на думи, вицовете, заиграванията, каквито имаше в изобилие в книгите за кончетата Чудо и Пакост. Често ме затруднява не толкова езиковото, колкото емоционално зареденото. В „Пилат“ Иза постоянно се обръща към майка си със „скъпа“, „мила“, тук-таме с „мамо“, но само произнесената в края на романа различна унгарска дума за „мама“ съдържаше болката, копнежа, осъзнаването, любовта, затова беше важно никъде другаде в романа да не използвам думата „мамо“, а само в края, за да се усети разликата.
Много е трудно да посоча конкретна „непреводима“ дума, защото когато съм намерила решението, тя вече не ми изглежда непреводима.
По-скоро бих споменала нещо друго. Докато превеждах „Вратата“ от Магда Сабо, се натъкнах на едно изречение, което на пръв поглед изглежда неуместно, излишно – „И заживяхме дълго и не просто необезпокоявано, но и щастливо в Одеса.“ А героите живеят в Будапеща. Просто преломен момент решава взаимоотношенията между семейството на писателката и прислужницата Емеренц. Но те си остават в Будапеща. Одеса до този момент, а и след това повече изобщо не се споменава. Доколкото познавах вече стила на работа на писателката, реших, че тя неслучайно споменава този град, и започнах да се ровя, да търся, да питам литератори, социолози, други преводачи на книгата на чужди езици и всеки даваше различно тълкувание, никой не знаеше каква е точно целта му, всеки си го обясняваше по своему, без всъщност много да се задълбава. Някак скалъпени ми изглеждаха всичките решения – че бил намек за Желязната завеса, че било свързано с древноримския град Одесос, че било заради имената на побратимените градове и т.н. Порових се и разбрах, че близката приятелка на Магда Сабо поетесата Агнеш Немеш Над веднъж споменава „Така живяхме някога в Одеса“. Исак Бабел има сборник новели „Одески разкази“, които на унгарски са преведени по два начина: като „Одески разкази/ истории“, но и като „Така живеехме в Одеса“. През 1823-1824 г. поетът Пушкин живее в изгнание в Одеса и в писмата го определя като град, в който можеш да помиришеш Европа. В девета глава на „Евгений Онегин“ се говори много за Одеса и завършва с изречение, което горе-долу в превод звучи така: „И така, по онова време живеех в Одеса“. Така че за мен това изречение получи своето комплексно обяснение – Одеса е символ на начина на живот.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
От книгата на Дейвид Гран „Пътешествието на Уейджър“ научих, че когато някой от корабния екипаж умре и след като го увият в чаршафа, промушват игла през носа му, за да са сигурни, че ще хвърлят труп в морето, а не жив човек. В моите преводи любопитните неща са от друг характер – да речем, криволиченията в душите на героите.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Машинният превод много улеснява, когато става дума за административни и юридически текстове или просто когато искаме да разберем надписите в магазините на държава, чийто език не говорим. Във Финландия за пръв път разбрах как се чувстват хората, които посещават Унгария и са принудени да четат надписите на унгарски.
Относно машинния превод от и на унгарски мога да кажа, че не е толкова усъвършенстван, колкото на по-разпространените езици. Понякога дава буквално абсурдни решения, които, ако не знаеш унгарски, можеш да приемеш за верни.
Смятам, че машинният превод – поне засега – няма да измести художествения, защото там играят неща като възприятия, усещания, емоции, чието предаване на целевия език зависи именно от усета и опита на живия човек. Може би, когато машините започнат да изпитват чувства и емоции, машинният превод ще измести и нас, преводачите на художествена литература.
Вижте как превеждат още:
Давид Бернщайн
Ирена Алексиева
Мариана Екимова-Мелнишка
Нели Раданова
Радослав Папазов
Або
Ваня Георгиева
Емил Минчев
Владимир Молев
Марко Видал
Хасине Шен Карадениз
Дария Карапеткова
Ненко Генов
Рада Ганкова
Даниел Пенев
Майя Праматарова
Мариана Христова
Хайри Хамдан
Стела Джелепова
Зорница Китинска
Димитър Атанасов
Анелия Петрунова
Русанка Ляпова
Невена Дишлиева-Кръстева
Ева Кънева
Екатерина Петрова
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
Можете да намерите повечето заглавия, споменати в материала, в Ozone.bg.
