Когато лятото свърши и принудително се връщам в града – мръсно, шумно, нервно и сиво място – съм на полукрачка от депресивно състояние. Звучи драматично, но точно това изпитвам – мъка, че тялото ми е лишено от естествената си среда: слънчеви лъчи, вятър и морски въздух. Усещане за безвремие. Уютно разполагане в кожата си. Неповторимо щастие. Няколко ужасно кратки седмици, в които се освобождавам от целогодишното напрежение. В първите месеци след това се заричам, че един ден просто ще зарежа всичко, ще напълня голямата си раница и ще се впусна в дивото. Ще избягам в природата и ще се боря с многото си страхове. Всяка година се заричам и никога не го правя. За разлика от Ким Хафез.
Още от уводните страници на „Зовът на далечния север“ (изд. „Вакон“) този човек се превърна в мой идол. Четях разказ на приятел съмишленик, който иска да ме окуражи, без да ми дава фалшива илюзия за леснота. Това е мъж, който настървено се бори с вътрешната си неудовлетвореност. Години наред е усещал, че подреденият живот не го задоволява. Импулсите и желанията го теглят в друга посока. Натам, където липсва лукс, сигурност и изобилие. По път, изпълнен с приключения и опасности, в които да преосмисли ценностите си.
Сухата статистика отчита, че за 16 месеца далеч от семейството си Ким Хафез изминава над 7000 км. през суровата природа на Канада, придвижвайки се с кану и багаж, тежащ 130 кг. Така стига до Арктика – свирепа територия, в която почти целогодишно се разпореждат ураганни ветрове и смразяващ студ. Да, определено снимковият материал, който е споделил с нас, буди наслада и романтични представи. Изумителни девствени гори, заснежени планини, диви животни, пасящи край него... Но след като прочетеш първите 3-4 глави, в които пречките пред Ким са толкова много, че пътешествието изглежда немислимо, още преди да е започнало, започваш да осъзнаваш кое е било най-тежкото изпитание.
За да оцелееш в подобна лудост, не е достатъчно да свикнеш с брулещия вятър, дъждовете, тежкия терен и скованите от умора кости, нито да преглътнеш носталгията по дома и да не мечтаеш за топлината в прегръдките на съпругата и детето си. Не е достатъчно да се сбогуваш с леснодостъпната и разнообразна храна, която сме приели за даденост. Най-тежко е да превъзмогнеш страха от неуспеха и да запазиш позитивните си мисли. Ким Хафез е успял да опише безупречно тези мисли. Дисциплината, която си е налагал, за да продължи всяка вечер да попълва дневника си, е благодат за читателите.
„Зовът на далечния север“ е едно вдъхновяващо и възбуждащо мислите четиво. Книгата е увлекателна, непринудено написана и с лекота ме направи съпричастен в приключението на този страхотен канадец. Допускам, че за много хора неговият зов за бягство от рутината и автоматизирания живот е закъснял. Нормално – всички имаме задължения, поели сме куп задачи, за да изглеждаме важни и затова с лекота можем да заклеймим страстта към дивото като „детинска“ и „бягане от отговорност“. За някои от нас обаче тази искра е все още там – поддържаща баланса и непозволяваща да се откъснем от природните си корени.
За тези хора „Зовът на далечния север“ ще бъде страхотно надъхваща, прекрасна книга. Аз я изгълтах и запазих мечтата жива. Моите желание ще ме отведат там, където аз искам. Не днес, не веднага, не лесно. Но ще се случи и това ще осмисли всички ежедневни компромиси. Защото, ако не се предизвикваме достатъчно често, лесният път ще ни отведе до една огромна фабрика за калъпи, от която излизане няма.
