fb
Ревюта

Жаждата, която ни отвежда до дъното на „Кладенецът“

5 мин.

kladenetsatИма книги, които се появяват в литературата като гръм от ясно небе. Повечето от тези книги са тихи, но толкова категорични, че иначе шумните флагмани на класациите отстъпват смирено и запазват мълчание. Защото освен литература или злободневен шум, в тях има нещо повече – зрънце от истинския живот. И затова покълват в сърцата на читателите.

“Кладенецът” (изд. „Ciela“) на Веселина Седларска е книга, за която може да се говори много – и съм сигурна, че тепърва ще се говори много. Рядко се случва излизането на някое заглавие от роден автор да постигне такъв отзвук без шумна рекламна кампания, без участия в сутрешните блокове и турнета из книжарниците в страната. За автор от журналистическата величина на Веселина Седларска би било изключително лесно да впрегне личните си приятелства и професионалните познанства и да постигне такова медийно отразяване, каквото нито едно българско издателство не би могло да си позволи финансово.

Вместо това авторката остави романa тихо и елегантно сам да намери пътя си и това е най-мъдрото и красиво решение, на което съм ставала свидетел скоро. Зад великолепната корица на Фиделия Косева се крие една от онези книги, които са като кълбо прежда – ако искаш да започнеш от началото, трябва да го развиеш цялото.

Темата на романа е изненадваща – не злободневен политически коментар на живота в България, а разказ за психотерапия, за търсене и намиране на пътя към себе си. Но не по онзи лъскав начин, пропагандиран от женските списания и булевардните романи. Тук говорим за търсене на онази врата в подсъзнанието ни, зад която скриваме всичко, което не пасва на образа, който изграждаме за себе си. Килерът с мръсните ризи.

Искам да ви кажа, че само в комедиите се случва това, че Робърт де Ниро поглежда психоаналитика си и казва: „Тииии – добър си!“. В живота е доста по-различно: не знаеш какво да кажеш, но усещаш, че пред теб е отворена неподозирана врата и ти вече си с единия крак в антрето на нещо безбрежно и неизвестно.

Впечатляващо е колко много е чела авторката. Това е един от трите най-често повтаряни от гурутата на творческото писане съвети за начинаещи творци – трябва да четете повече – и все пак, един от най-малко спазваните. Тук си личи задълбоченото познаване не само на бащите на модерната психология Фройд и Юнг, но и горчивият опит от „предрусването“ с модерни четива за самопомощ и „позитивна психология“:

Хайде сега, всеки им се подиграва, но и всеки ги е чел. Те са позитивно, терапевтично, утешително звучащи, а някои от тях даже ни учат на закони в човешките взаимоотношения, които са толкова обективни, колкото закона, според който ябълката паднала от дървото и ударила Нютон по главата. Преди още той да е знаел, че това е Законът за гравитацията.
Проблемът е, че след като прочетем десет такива книги, ние не се променяме, ами купуваме единайсета. А иначе сме толкова интелигентни, че вместо да я четем, вече бихме могли да я напишем.

Веселина Седларска

Веселина Седларска

Структурата на романа отново напомня на онова кълбо прежда, което споменах в началото на ревюто. Любопитна, смела и изненадваща, тя придава на “Кладенецът” особена дълбочина и преплита множество истории, сред които поне два романа в самия роман, семейна хроника с елементи на магически реализъм и приказка с (неочаквана) поука. Езикът е остър (“Тя беше от онези жени, за които е достатъчно да се каже, че е подстригана на черта.”) и в същото време приласкаващ в споделянето на мъката.

„Кладенецът“ е книга, която се чете на един дъх… и после я започваш отново. Познаваш се по малко във всеки от героите, техните грешки и недостатъци те стряскат, защото ги разпознаваш като свои. Семейната история, разказана от Веселина Седларска, е обект на дискусия в писателска група – всеки от бъдещите автори има своя гледна точка, свой финал на недовършения ръкопис, с който започва романът. Ала техният финал издава повече за самите тях, отколкото подозират.

Сложната връзка на Милкана с Радев е от онези зависимости, в които всяка съвременна жена попада рано или късно, втълпила сама на себе си, че трябва да се доказва на всяка цена. Героите на Седларска са толкова плътни и реални, че започваш да разпознаваш в тях не само себе си, но и приятелите си и собствените си отношения с тях.

И макар романът да носи заглавие “Кладенецът”, това е всъщност история за жаждата – жаждата да бъдем обичани, ценени, признати.

Жаждата е твоето изпитание. Ако не извървиш стръмния й път, никога няма да разбереш как да се справиш с нея. Защото жаждата обърква. Теб обърква. Най-тежкото е, когато жаждата така те мъчи, че почваш да я бъркаш с утоляването.

“Кладенецът” е малка по обем книга с огромно значение. Тя е способна да преобръща съдби, да пренаписва житейски истории, да спасява – както от жажда, така и от това да пропаднеш в дълбок тъмен кладенец и да виждаш светлината, но да не знаеш как да се изкачиш до нея.

Говоренето за книги обича етикетите: “женска”, “хубава”, “прехвалена”, “уникална” и прочее. Веселина Седларска обаче е написала история, на която етикетите са й тесни, нещо повече – не успяват да прилепнат върху нея. На българската литература й трябват по-малко скандали и повече такива творби.

[ + ]