fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БлоговеМнения

Книгите за оцветяване: терапия или проява на инфантилност?

5 мин.

Когато бях съвсем малка, често прекарвах следобедите с леля си. И макар че никога не съм била кой знае каква художничка (от дете знаех, че не е моето призвание), редовно си носех книжки за оцветяване, за да запълвам времето, докато цветовете запълват очертанията на пейзажи, животни, цветя, Барбита и тъй нататък. Помня, че в един мързелив следобед леля ме помоли да оцвети една картинка. Достави й голямо удоволствие, а аз се чудех защо подобно детско занимание й е приятно.

Сега, известно време и несметно количество играчки и детски забавления по-късно, във време, в което бях уверена, че книгите за оцветяване изобщо не са на дневен ред, те навлизат в ежедневието ни по неведоми пътища. А може би не са съвсем неведоми? Може би има причина книгите за оцветяване, предназначени за възрастни – тенденцията, поведена от шотландската художничка Джохана Басфорд – да са толкова популярни и тачени през последните няколко години.

Всъщност идеята за книги за оцветяване за възрастни не е нова, четем в статията на Лора Марш „Радикалната история на книгите за оцветяване през 60-те“ в New Republic. Прототипът, създаден и издаден през 1961 г., е “The Executive Coloring Book”.

Проектът е дело на трима мъже от Чикаго, чието професионално занимание е рекламата. На първо четене (или първо оцветяване) “The Executive Coloring Book” прилича на книжка, която илюстрира какво прави татко, когато е на работа. Ала ако се зачетем в кратките описания под картинките, виждаме, че те съдържат тънка ирония и са предназначени именно за възрастни, тъй като само онези от нас, навлезли в „света на големите“, биха ги разбрали и биха се асоциирали с тях.

книга за оцветяване на възрастни

Надписът под илюстрацията вляво гласи: „Това е бюрото ми от махагон. Стените също са от махагон. Ще ми се и аз да бях махагонен.“, а този под илюстрацията вдясно: „Това е костюмът ми. Оцветете го в сиво, иначе ще си загубя работата.“

Впоследствие се появяват още книги за оцветяване за възрастни. “Khrushchev’s Top Secret Coloring Book: Your First Red Reader” осмива комунистическата власт и начина на живот в съветските държави и била забранена в САЩ. А “John Birch Society Coloring Book” иронизира обществения живот с илюстрации като тези:

книга за оцветяване

Надписът под илюстрацията вляво гласи: „Това е новият ни национален символ – звънец за сигурност.“, а тази вдясно – „Това е символът на Новата граница[1]. Дава ни усещане за движение, без да се движим наникъде.“

Макар книгите за оцветяване в момента да нямат цел да осмиват политико-обществения живот, също както книгите през 60-те – макар и не през призмата на хумора, успокоят онзи, в чиито ръце са попаднали. Можем да твърдим, че имат терапевтичен ефект, тъй като връщат оцветяващия в безгрижните дни на детството, напомнят му за живот без задължения, промотират креативността, четем в “Daily Mail”.

Книгите за оцветяване се вписват в маркетинг нишата „Питър Пан“ и тъкмо героят на Джеймс Матю Бари, с нежеланието си да бъде част от света на възрастните, е аргумент защо книгите за оцветяване са толкова привлекателни за „големите“.

Мишел Джони Лапидос споделя пред “New Yorker”, че игрите имат решаваща роля в психическото ни здраве. Според изследване, проведено от Стюарт Браун още през 60-те години на миналия век, 90% от серийните убийци не са имали щастливо детство и/или изобщо не са участвали в игри.

Ала макар книгите за оцветяване да получават положителна обратна връзка в много от случаите, някои не са съвсем съгласни с теорията, че имат терапевтичен ефект. Напротив. Според Сюзан Ниймън в “Telegraph” книгите за оцветяване ни инфантилизират. Те са форма на бягство от отговорностите и еманация на невъзможността на възрастния да се справи със света.

Тя твърди, че да смятаме, че оцветяването на чужди илюстрации се вписва в категорията креативно занимание, е дълбоко погрешно, и добавя, че книгите за оцветяване илюстрират сериозен проблем: светът на възрастните и възможните реализации в него явно са станали дотолкова непривлекателни за човек, че той търси форми на бягство, връщайки се назад до времето, когато е бил дете.

Според Ниймън в днешно време все по-често се страхуваме да посегнем към сериозната литература и истински креативните занимания, т.е. да вземем решения сами, и предпочитаме да вървим по път, предварително начертан от друг. Това тя окачествява като инфантилно поведение – и ни съветва, вместо да ползваме книгите за оцветяване като форма на релаксация, да застанем пред белия лист и да се опитаме да създадем нещо оригинално и свое.

[1] Ключово понятие в политиката на Джон Ф. Кенеди.