Снимки: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia
Няма да представя Константин Трендафилов стандартно, защото не мисля, че вече някой се нуждае от поредното представяне на това кой е той, какво работи, какво е постигнал. Той е млад, пише и то достатъчно добре, че да предизвика небивал интерес към творчеството си. Освен това бяга от повърхностните етикети, които могат да му се залепят и които изобщо не му стоят.
След като прочетох новата му книга „Затворисърце“, кратко и ясно му написах, че Тя е като чаша вино. Такъв сорт вино, което няма да оставя за дълго в чашата след като отпия първите няколко реда. „Затворисърце“ без разстояние между думите, както няма разстояние между дълбоките вдишвания, които предизвиква книгата, докато я четеш. Втора книга, първи роман.
Преди около година беше издадена първата му стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“ и тогава успях да го разпитам отвъд пределите на поезията какво се случва с него, а днес отварямсърце, за да достигна до сърцевината на новото му четиво. Ще призная, че след всяко интервю с Константин, се чувствам така, сякаш тепърва започвам да питам. Виждаме се – наоколо има дъжд, а той не иска чадър, защото му е приятно да го вали и с дъжда се вдъхновявам да валят и моите въпроси към него.
СЪРЦЕТО НА КНИГАТА
Мога ли да издам тайната, че това няма да е една книга за любов? Както ти казах, това е книга и за любов, но и за много повече. Избрал си Прехода, защото в него има повече изгубени, отколкото спасени, или греша?
Това е единственият обрат на книгата, който не просто може, но държа да бъде издаден.
Не грешиш за Прехода. Избрах го, защото той разклати повече ценностната, отколкото политическата система. Някои успяха да се спасят от бедността, която идваше така ръка за ръка с Прехода, но никой все още не е успял да се спаси от себе си.
Няколко пъти, докато четях, като стрела в мен се забиваше думата „валс“ (препратка към книгата на Кундера – „Валс на раздяла“) може би, защото знам, че си почитател на Кундера. Повлиял ли е с творчеството си той на темите, които засяга първият ти роман, и пътя, по който ни води? Кой друг ти е повлиял?
Кундера със сигурност е сред авторите, които са ми въздействали. Ако трябва да съм честен – не толкова с темите си, колкото с гласа си. До голяма степен той провокира глада ми за разнищване на привидно неуловимите мисли у хората. Онези невидими мислички, които ни събират, разделят, правят щастливи или нещастни, а накрая ни оставят с вдигнати рамене и въпроса: „Защо ми се случва това?“. Мисля, че заради Кундера се гмурнах в приключението да давам отговор на този въпрос.
Сред авторите, на които се възхищавам и които, предполагам, са ми повлияли, са и Кърт Вонегът, Достоевски и Джуно Диас. Онези, с очите, обърнати навътре – тях чета с най-голям апетит.
Първоначалният рефлекс на читателите ще е да търсят теб в главния герой или във всички тях, но доколко истинският Константин Трендафилов оставя частици от себе си в нравите им, освен че ги е създал като персонажи?
Не е ли това едно от най-сладките чувства при четенето на книга – да се чудиш какво от написаното е истина и тайно да предполагаш, че всичко е? Не се наемам да отнема това от читателите. Но както и в стихосбирката ми – има от мен, но това не е книга за мен. Това е изповед, но не е дневник.
ХОДЪТ ЗА ВРЕМЕТО
Темата за времето и начините по които го усещаме са ключови в новата ти книга. Кои са твоите значими моменти, към които се връщаш, и понякога приковаваш ли поглед към твоето лично минало?
Имам лошия късмет да съм сред хората, които по-често се намират в бъдещето и миналото, отколкото в сегашния момент. Объркващото е, че миналото ми служи за пътеводна звезда, а бъдещето – като плашило. И аз като героите в романа често се връщам към детството си. Понякога имам нужда да си спомня за невинността. За простотата.
Вярваш ли в съдбовността? Много бих искала да задам въпроса с цитат от книгата: „Не измислям ли несъществуващи връзки между случайни епизоди от живота си? Или битието има таен начин да поднася своя предварително написан сюжет?“
Не. Но съдбата разполага с целия ми живот, за да ме убеди за своето съществуване. А аз умея да изслушвам.
„Нищо не те чака такова каквото е било“ и щом е така – носталгията и сантиментите нещо лошо ли са или помагат на човек?
Когато ползваш спомените си, за да се разхождаш в тях, когато ти дотегне от настоящето, ти си техният господар. Когато започнеш да търсиш в настоящето си своите спомени – тогава те са тези, които дърпат конците. Умението да помним идва с отговорност, която не всеки може да носи. А колкото до мен – понякога се справям, понякога не.
КАКВО СА ТРАДИЦИИТЕ
Какво е мнението ти за традициите, кои ритуали приемаш за безсмислени и превърнати ли са просто в поводи да почерпиш?
Традициите са нещо хубаво, когато не ги приемаш твърде сериозно. Със сигурност сляпото им следване е по-смислено от сляпото бунтуване срещу тях, което става все по-популярно.
Чувала съм, че краят на хубавите книги води към началото. С теб правен ли е традиционният ритуал „прощъпулник“ и какво избра?
Правен е. Пресегнах се към докторската слушалка. Има време да направя рондо и аз.
ГРЕШКИТЕ В СЕМЕЙСТВОТО
Засягаш болезнени теми, които се налага да преодолее всеки млад човек, въпреки времената. Съвременният човек масово е изплашен от сделката, която е длъжен да сключи с родителите си – да не ги разочарова, да си вземе хляба в ръцете. Това май е сбъркана схема, как мислиш?
Родителите ни казват едни неща и се надяват да са за добро. Проблемът е, че те за пръв път са родители на точно това дете, а ти за пръв път си тяхното дете. Никой не може да те научи как да отсяваш, как да избираш, как да прецениш кои решения са твои и кои техни, кои са верни и кои са ехото от гласа на вашите. Сбъркана или не, тази схема е неизбежна, болезненото в нея, е че всички се измъкваме оттам сами.
Очакванията на родителите към децата могат ли да се преобразят в някаква разновидност на домашен тормоз? Споменавам го и заради темата за домашното насилие, която засягаш.
Всяка форма на налагане над друг е насилие. Понякога е удар, друг път е дума. Родителите трябва да са много внимателни. Те са там, за да навигират, но не за да избират вместо децата си. Но аз все още съм дете, не родител. Трудно ми е да ги съдя.
НЕПОСИЛНАТА ЛЕКОТА НА САМОТАТА
Самотата забелязва ли се лесно и крием ли я добре помежду си?
Парадоксът на самотата е, че тя е чувство, с което трябва да се справиш сам. Иначе не се чистиш от нея, а замазваш.
В какво обичаш да криеш своята самота?
Не знам откога не съм усещал самота. Не знам и кога за последно не съм бил сам. Научих се да живея с нея, да разчитам на нея, до такава степен, че спря да бъде самота, а уединение. Но там е работата – хората могат да ме направят нещастен, самотата – не.
Страх ли те е, че някои хора им е писано да останат сами?
Не. Мисля, че всеки получава това, което иска, в края на краищата.
ТЕМАТА ЗА ЛЮБОВТА
Кой беше твоят първи „момент“ при търсенето на голямата любов?
Спомените ми са статични кадри. Скрийншоти на моменти на осъзнаване. Осъзнаване за щастие, за привързаност, за измяна, за промяна. Колкото до голямата любов – далеч съм от нея, още нямаме общи кадри.
Гмурвал ли си се в свръхконсумация на чувствата си?
Аз слушам една песен, докато не ми омръзне, ям едно ядене, докато не го намразя, обичам една жена, докато не я оставя. Не знам дали това може да се промени. Надявам се, че да.
„Когато нещо толкова красиво ти се вижда толкова грозно, време е да си тръгнеш.“ Тогава ли хората си отиват?
Хората си отиват, когато имат смелостта да си отидат. В един идеален свят, разделите биха се случвали в момента, в който равновесието на сделката между двамата се наруши. Но хората се страхуват да пускат, страхуват се да започват отначало. И затова си плащат скъпо.
СВОБОДАТА, БЕЗСИЛИЕТО и СЪЖАЛЕНИЕТО, като Вяра, Надежда и Любов
Какво си готов да рискуваш за свободата и повече ли е, отколкото рискуваха героите ти?
Може би съм малко по-предвидлив от героите си. Затова една история за мен би направила що-годе лоша книга. Но никога не се забърквам в нещо, ако ще ми коства свободата ми. За мен е жизнено важно да знам, че по всяко време мога да си отида.
Има ли срамна работа, ако в нея се крепи надеждата за по-добър живот?
Ако човек не успее сам да намери смисъла за себе си, ако няма цел, той е в ада, независимо каква е работата му.
Колко малко или много му трябва на едно място, за да се превръне в дом?
Едно или повече същества с пулс. Но и едно меко канапе няма да попречи.
ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА
За какво ти е най-жал в живота, хората, човека? За тези, които не искат да бъдат спасени или тези, които спасяват останалите, но не и себе си?
Тези, които спасяват останалите, са спасени. Те са открили смисъл, а той е достатъчен.
В книгата ясно си личи, че хората не са само черни или бели в моралните си устои. Виждаме ли разлика между виновник и жертва и какво се случва, ако я загубим?
Всеки виновник е жертва. И жертвата не трябва никога да го забравя.
Показваш, че когато един човек се превръща в убиец, той остава въпреки това човек заради изборите, които прави след това. Има ли хора, които не са убивали, но са по-лоши от тези, които са отнели човешки живот, според теб?
Има много видове убийства, не само буквалното. И всеки има право на изкупление. Аз не съдя хората просто по действията им. Съдя ги по последните им действия.
ТЕМАТА ЗА ТЕБ
Повече „култивиран звяр“ или „затворисърце“ си? Къде си ти в книгата дълбоко в сърцето си?
Затворисърце, любопитно надничащо през решетките си.
Помагаш ли на хората да са повече култивирани, а по-малко зверове?
Моята битка е да култивирам хората, но това да спрат да са зверове, е тяхна лична.
С тази книга ще отвориш ли няколко сърца и за какво?
И това не е по моите сили. Надявам се просто да им отворя очите, че не е нужно да си зад решетка, за да си затворник. И че само те имат ключа.
Ще се видим отново с Константин на 21 март в столичния клуб „Терминал 1“, където той ще представи за първи път новия си роман „Затворисърце“. Входът ще бъде свободен и може да посегнете по традиция освен към чаша вино от бара и към книга с вкус на вино, което не сте опитвали досега.
