Крис Клийв: Смисълът на книгите е в общността, която ще се събере около тях

Британският писател Крис Клийв си спечели много почитатели у нас с романите „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“ и „Злато“, издадени на български език от издателство ICU и в превод на Невена Дишлиева (последният в колаборация с Велин Кръстев). Наред с писането, Клийв работи като психотерапевт и има активна практика. През лятото на 2024 г. той беше в България като специален гост на лятното издание на фестивала „Литературни срещи” и посети Стара Загора, Пловдив и София. Две от трите събития бяха съвместно с писателя Иво Иванов и спортния журналист Камен Алипиев – Кедъра.

Ден преди срещата в стоилицата Клийв разговаря с „Аз чета“. Срещнахме се в уютно кафене в края на поредица от интервюта, но въпреки натоварената си програма той сякаш кипеше от енергия и приемаше всеки въпрос с усмивка и готовност да отговаря открито и в дълбочина. Ето какво ни сподели.

Какви са впечатленията ви от гостуването в България и с какви емоции ви остави това пътуване?
Всичко беше наистина прекрасно. Събитията стартираха в Стара Загора с разговор в училище, където се срещнах с ученици на възрастта на средния ми син. На тях им предстояха матури, изпити, а докато разговаряхме, се провеждаше финалният изпит на сина ми и те му пожелаваха успех, пращаха положителни мисли… Беше много мило от тяхна страна и емоционално за мен. След това посетихме фондация за бежанци, където изслушах много истории и се запознах с хора, които работят с бежанци и със сираци. Беше много ценно за мен, защото подобно нещо не се случва често на такива литературни обиколки. Вечерта бяхме в библиотеката – една впечатляваща сграда, която беше пълна с гости. Имаше дори малки деца, които слушаха внимателно и търпеливо почти два часа. Останах с впечатление, че общността там е наистина сплотена, с интерес към културата и не само.
Когато си писател, виждаш само малък балон от читатели и писатели. Красиво пространство е и често си представям, че целият свят е такъв, а за съжаление не е. Но в Стара Загора бях потопен в този вълшебен балон, което ме изпълни с надежда и с радост.

След това гостувахме в Пловдив, където събитието беше навън. В Англия много често вали и почти нямаме книжни събития на открито. Така че се почувствах сякаш съм на рок фестивал. Отново имаше чудесна атмосфера, хора и въпроси. Много ми хареса, че в представянията тук се отделя съвсем малко време, в което авторът да каже нещо предварително подготвено, а фокусът е върху разговора с публиката и въпросите на читателите. Съответно всяко събитие става уникално и вълнуващо.

А Иво Иванов и Кедъра бяха много мили – все едно имах двама по-големи братя, които се грижат за мен. Никога досега не съм се забавлявал толкова на подобни срещи. Обожавам цялото преживяване в България и си припомних какъв е истинският смисъл на едно литературно турне: в основата на всичко е да празнуваме общността, факта, че сме заедно, а книгата само ни дава извинението да го направим.

Обобщихте всичко много хубаво и се радвам, че срещата с нашите читатели ви е заредила така! А когато се върнете у дома след подобна обиколка, виждате ли собствената си страна, собствения си град по различен начин? Това излизане от личния ви балон, ако можем да го определим така, променя ли ви?
Всеки път, когато трябва да изляза от рутината си, изобщо не желая да го правя. Част от мен иска всичко да бъде едно и също през цялото време. Дори когато се подготвям за почивка със семейството си. Преди турне си мисля колко ще е уморително… Но в момента, в който събитието премине и се върнеш, осъзнаваш защо вселената е искала да бъдеш част от това и изведнъж осъзнаваш значението на всичко. Ето ме днес толкова въодушевен, защото тези обиколки ми напомниха, че смисълът на книгите е в общността, която ще се събере около тях, ще бъде докосната от тях.

Може да прозвучи странно, но понякога забравям колко необикновено нещо е писането на романи. За мен си е нещо съвсем нормално, ежедневно. И като допълнение търся всякакви други занимания – обучих се като терапевт, например… Защото забравям колко важно и изпълващо с радост може да бъде писането. То само по себе си е начин да празнуваме живота. Припомням си го с помощта на подобни събития и срещи, макар че дори не осъзнавах, че имам нужда от такова напомняне.

Интересно е, че споделяте, че ви е трудно да излизате от зоната си на комфорт, защото в същото време пишете романи, които предизвикват читателя да излезе от своята. Предизвиквате ни да мислим, да чувстваме, да преминем през сериозни теми. Това ли е мисията на един писател? Да „разклати“ читателя, да го предизвика?
Отговорът ми преди десет години щеше да е доста различен от този, който ще дам сега. Преди време щях да заявя: „Да, аз съм социално ангажиран автор. Мисията ми е да предизвикам читателя, да постигна някаква промяна.“ Сега мисля по друг начин. Отношението ми към писането се промени и днес смятам, че най-важното е да бъдеш максимално честен по отношение на твоите чувства към живота и към неговия смисъл и да вярваш, че читателят ще те последва в това пътешествие.

Всеки от нас има своята гледна точка към света. Имаме своя уникален отговор на въпроса: „Какво означава да бъдеш човек?“ И гледната точка, която познаваме най-добре, е нашата собствена. Когато пиша един роман, дори да използвам „гласа“ и думите на даден персонаж, те представят моята перспектива. Всичко, което мога да напиша, е продиктувано от начина, по който аз виждам света. И вече не мисля, че трябва да „разклатя“ читателя, да постигна голяма промяна. Единствената отговорност, която нося, е да остана верен на своята собствена истина и да я представя открито. А това се оказва много трудно и често се налага „да разклатя“ себе си, за да го постигна.

Преди да направя каквато и да бил промяна, аз трябва да се видя истински. Най-хубавата страна на това да си писател е че опознаваш себе си, слушайки другите и техните истории. Колкото повече слушаш, толкова по-често откриваш нещо ценно за теб самия. Като системата за навигация на подводниците. Те пращат сигнали, които достигат до нещо в пространството и се връщат обратно към радара, за да ги насочат накъде да се движат. Ние писателите правим същото – изпращаме такива сигнали към собственото си сърце, за да видим в каква посока ще ни поведе.

Като говорим за вас като писател, как изглежда етапът, в който сте завършили една книга, но все още не сте започнали следващата? Почивате ли си или усещате безпокойство, защото още не сте открили следващата идея, или вълнение от това, което може да се случи…
Много е сложно да отговоря на този въпрос. Написах няколко романа един след друг от 2005 до 2015 г., т.е. в рамките на десет години написах четири големи романа. Те спечелиха награди, бяха включени в бестселърови класации, беше много вълнуващо. И аз виждах себе си като един активен, социално ангажиран писател. Но през 2016 г. дойде Брекзит, надигна се енергия на популизъм, която много ме разочарова. Чувствах, че е безнадеждно да пиша книгите, които пишех досега, защото никой не би се заинтересувал от тях в този момент. Бях гневен, не можех да работя. Не разбирах моето общество и не знаех как да пиша за свят, който не разбирам, което доведе до много вътрешни конфликти и съмнения, затова се отдръпнах от литературата и се преквалифицирах като психотерапевт. Все още смятах, че разбирам човешкото сърце, все още исках да бъда около други хора и техните истории. И се оказа, че съм взел най-доброто решение, защото работата като психотерапевт ми харесва много и постепенно ми помогна да се върна към писането.

Споделям го, защото заради всичко това прекарах много време в този междинен етап. От почти 10 години нямам нова книга, но сега вече работя по една. И дали се притеснявам? Да! Докато си в процеса, убеждаваш себе си, че всичко, което създаваш, е страхотно. Но после започваш да се съмняваш. Така че е доста предизвикателно да усетиш най-точните тонове. Наложи се да се обуча наново как да пиша, за да съм най-искрен, сега когато съм по-възрастен и познавам себе си по-добре. И изобщо не знам дали съм се справил добре. Но всички писатели около мен са изпълнени с такова вътрешно съмнение. Дори в интервютата си да разказват как са попаднали на някоя велика идея и просто са си знаели, че трябва да пишат за нея. И това може да е вярно, но преобладаващото за всеки творец, когото познавам, е синдромът на самозванеца.

Ако съдим по всички хора, които посетиха събитията ви, можем да заключим, че имате почитатели в България и съм сигурна, че ще очакваме с нетърпение следващите ви книги. Нормално е човек да се променя през годините – вие израствате, трябва и книгите ви да израстват, а ние като читатели израстваме чрез тях.
Да, това му е хубавото на остаряването. (смее се) Аз преминах петдесетте и съм изключително щастлив с живота, който имам. „Щастлив“ е дума, която не харесвам, защото ми напомня за филмче на „Дисни“, но може би същината е, че вече не ме е страх. Има много неща, които все още искам да постигна, но съм с нагласата, че нямам какво да губя. Когато си млад, имаш много избори, много възможности да сбъркаш или пропуснеш нещо. Но колкото повече години трупаме, толкова по-малко възможности имаме да си объркаме живота. (Казва го с шеговит тон и вдигаме чаши в импровизирана наздравица.)

Докато сме на темата за щастието и постиженията, в „Злато“ говорите много за успеха и за провала. Каква е вашата интерпретация за тях?
В зависимост от гледната точка, всичко може да бъде определено като успех. Всичко, от което може да научим нещо и да израснем, е успех. Като деца ни възпитават с идеята, че трябва да постигнем дадена цел и тогава ще бъдем щастливи. Понякога е вярно, но понякога се случва нещо, което не сме планирали, или очаквали и то също ни носи щастие. Така че, дали ще постигнем това, което желаем, или не, не е от значение. Важното е да умеем да открием нещо положително във всяка ситуация. Успехът е свързан много повече с гъвкавостта и адаптивността на човека, отколкото с постиженията му. Често давам пример с децата ми. Когато имат изпит, все се надявам, че ще се справят отлично, но понякога те не успяват и въпреки това светът не свършва. Аз все още имам прекрасно дете, което е един интересен млад човек, въпреки оценката на този изпит. Така че днес за мен успехът е да запазя положителната си настройка и реакция, независимо дали нещата са се случили по план, или не.

Много интересна гледна точка – т.е. провалът не е нещо, което ни се случва, а е въпрос на избор – ние избираме дали да приемем ситуацията като провал, дали да я наречем с това име.
Да, ако вземем за пример хората, които скачат с парашут – аз не го правя, но от видеа, които съм гледал, виждам как те определят посоката до някаква степен, но нямат голям контрол. Не могат да спрат и да се върнат нагоре. Животът е нещо подобно – едно свободно падане и в него имаме много малко поле, в което можем да избираме или да упражняваме контрол. Затова не трябва да бъдем толкова съсредоточени в нашите действия или постижения, а по-скоро в усилията, които полагаме, в хората, с които работим, с които „падаме“ заедно.

Докато сме на тези по-сериозни въпроси, преди няколко години в интервю за БНР по повод романа ви „На смелите се прощава“, сте коментирали темата за войната. Има ли нещо, което бихте искали да добавите сега, предвид че конфликтите около нас все още продължават?
Според мен първата стъпка във всеки един конфликт е да подходим с любов и разбиране към хората, с които сме в неразбирателство. Около всичките ми пътувания съм забелязал, че винаги можеш да намериш допирна точка с някого. Дори да се разминавате категорично по отношение на политиката, може да се окаже, че и двамата обичате хамбургери, например или бира… Винаги можем да намерим нещо общо. От друга страна, може да се случи човек, с когото се разбираш прекрасно, изведнъж да каже нещо расистко. Какво да направиш тогава? Затова си мисля, че трябва да се научим да „съдим“ мнението на хората без да „съдим“ тях. В днешно време е много лесно да кажем: „този човек е зъл, а аз съм добър“. Трябва да преминем отвъд това и да се опитаме да разберем емоцията, която човекът изпитва, като приемем истината и валидността ѝ, но забелязвайки и лъжата, която използва, за да се справи с тази емоция. Тактиката на политиците популисти винаги е една и съща – казваш нещо, което е вярно, но го обясняваш чрез лъжа. „Ние се страхуваме за работните ни места.“ Това твърдение е вярно – страхът е една основна човешка емоция. Но след това ще кажат: „Затова трябва да спрем имиграцията.“ И тази част е лъжата, грешното решение. Ключът е да подхождаш с любов към хората, да се опиташ да разбереш какво чувстват и да им покажеш друг начин, по който да обработят тази емоция. Ако си ядосан, може би имигрантите не са виновни, може би това се корени във взаимоотношенията ти с родителите, например… Откъде идва този гняв наистина? Като психолог, като терапевт смятам, че има директна връзка между работата по това да излекуваш един човек и да излекуваш обществото.

Много хубаво послание в края на нашия разговор. Има ли още нещо, което искате да допълните като за финал?
На първо място бих искал да кажа на българските читатели: Благодаря! За мен означава изключително много, че има хора в България, които четат моите книги. А възможността да срещна голяма част от тях, ме прави изключително щастлив. Прекрасно е, че се интересувате от чужди култури, извън българската. Но истинското ми послание към вас е: Обърнете внимание на това, което имате! Понякога, като гост в дадена държава, виждаш неща, които живеещите там не могат. Вие, например, имате невероятни издатели като ICU. Пътувал съм навсякъде по света и досега не съм срещал издател, който да работи толкова усърдно, колкото Невена. Издателството ѝ е мъничко и тя отговаря за куп различни задачи, а издава книги на международно ниво. Всичко, което публикуват, си заслужава да бъде прочетено. Така че ценете българските издателства, обичайте ги, купувайте книгите им, защото иначе те не могат да продължат работата си. Тенденцията е към глобализиране на пазара, но от вас зависи компании като „Амазон“ да не се превърнат в единствените издатели. Местните, независимите бизнеси трябва да бъдат подкрепяни, защото това е вашата национална култура и не бива да позволявате да изчезне. Имате и прекрасни български писатели, като Иво Иванов, например. И трябва да разберете, че ако не купуваме книги от нашите местни издатели, те ще бъдат заменени с тази международна култура, монокултура, която няма същите интересни особености, няма оригиналност. Така че ценете това богатство от издатели и творци, което имате!

В края на разговора ни Крис Клийв не пропусна да благодари и на медии като „Аз чета“ за това, което правят в подкрепа на литературата и на българските издатели. Имахме възможност да зададем няколко въпроса и на Невена Дишлиева – Кръстева, която сподели по повод избора си да преведе и публикува книгите му: „Не мога да сложа граница между преводаческите и издателските ми връзки с романите на Крис, защото за мен те се сливат. Разпознах неговите текстове като много лични още с прочитането на „Другата ръка“ преди десетина години и си казах, че тя е забележителна не само като литература и стил, което винаги ме е впечатлявало, а и като послание, дълбочина и най-вече като покана за емпатичност. Това ми липсва много в живота въобще, а когато е направено от човек, който безусловно показва любов, нямам никакво съмнение, че тази книга трябва да я има на български.“

А във връзка с изминалите литературни срещи разказа: „Времето на Крис в България беше изключително наситено с емоции, дълбочина, с желание от негова страна да сподели целия си опит и то по начин, който е достъпен за всички. А смятам, че това беше много важно за публиката, защото хората усещат, когато някой срещу тях играе и казва неща, за да им се хареса или си отваря сърцето, както Крис, и тази връзка е взаимна.“

Именно така мога да опиша и аз разговора си с Крис Клийв – като свързване. Беше последното му интервю за деня и когато го попитах дали иска време за глътка въздух преди да започнем, той искрено се трогна и с усмивка ми сподели, че в този час в Англия е време за освежаваща чаша бира. Така че започнахме срещата съвсем по английски – той с бира, аз със силен чай. Бях подготвила различни въпроси, а Крис не се притесняваше да дава задълбочени отговори, с примери и с проникновения, до които е стигнал, „слушайки другите“. Слушах и аз, отпивах на бавни глътки от споделеното. А междувременно той отпиваше от своята бира и се шегуваше, че това е много добра тактика да предразположиш някого по време на интервю. Съгласих се със смях, макар да смятам, че той щеше да бъде толкова открит при всички случаи. И бях благодарна за това, защото подобни срещи изпълват живота със смисъл. Надявам се, че съм успяла да предам поне част от него и към вас.

Още за гостуването на Крис Клийв у нас през 2024 г. може да прочетете тук. Интервюто на автора за БНР и Иван Русланов може да си припомните тук. Откъси от част от романите му може да намерите тук, а избрани цитати от „Другата ръка“ може да прочетете тук. Може да разгледате и ревютата за „Другата ръка“ на Димитър Аврамов, Мила Ташева и Таня Клясова, ревюто на Ася Ангелова за „Възпламеняване“, на Диляна Денева за „На смелите се прощава“ и на Милена Николова за „Злато“.